Ъх, излезе блудкава простотия, а идеята можеше и по-добре да ми се получи, но ми се пише много и се роди следното:
Само да вметна, Рекс, не бъди прекалено строг
Запознайте се с Ян. Представете си го – доста дребничък, рус, с красиви очи, небрежна прическа и вкус към дрехите. Когато се разминете с него все едно покрай вас е профучал Алф – заблеян, с веещ се перчем, не му дреме за нищо. Е, освен за него си. Ян обаче обича хората. Или по-скоро обича контакта с хората, с цел на него да му е готино. Я с този ще се види, я с онзи, просто няма спокойна минутка за него, не че желае такава. Абе готин човек е, ама вижте, ако го искате за по-дълго до себе си ще ударите на камък. Даже по-скоро на скала. Всъщност, по-добре пробвайте да разбиете диамант с голи ръце, отколкото да го пипнете в обятията си за повече от ден.Разберете, той е шантав и се харесва на всички, но неговата особа май не харесва никого.
Освен това, мрази сантименталността.
Запознайте се с Ина. Представете си я – нисичка, с кафеникава коса, много красиви очи, спретната прическа и без вкус към дрехите. Когато се разминете с нея едва ли ще ви направи впечатление. Е, ако я погледнете в очите със сигурност нещо ще се преобърне във вас, но като, че ли тези великолепни светли очи не са достатъчни, за да ви задържат при нея. Те са някак тъжни, но все пак има леко пламъче в тях. Радост? Тъга?! Болка?!? Апатия?!?! Няма начин да се разбере. Тя не е лошо момиче, ама е затворена в себе си – не обича да излиза по заведения, предпочита дългичките разходки и си мечтае за подобно на нея момче. Тя е шантава, но изглежда безлична. О, само ако имаше вкус към дрехите, само ако блестеше както го правят другите кукли по улиците… Но, уви, тя нямаше такъв късмет.
Сблъсъкът не беше особено силен, но дъха на Ина излезе със съсък през устните й. Едно тихичко извинение, един пронизващ поглед – тя беше учудена и поласкана, че й обръщат такова внимание. Момчето се представи като Ян, тя, едва чуто, като че казваше някаква тайна, прошепна своето наименование. Той й предложи да се поразходят, не бързал. Всъщност, бързаше, даже закъсняваше за срещата си, обаче не му пукаше – искаше да изучи това странно, свито момиченце. За Бога, той искаше да изучи всяко едно момиченце на този свят – Ян не беше лош. Голямо сърце, готово винаги да се разтвори за околния свят, но то биеше само за него си и никой друг.
Двамата се разговориха, шантавия дребосък си го биваше в това – увличаше те в разговор и не те пускаше докато не му доскучаеше. Ина беше съвсем различна – не можеше, всъщност не искаше да е инициаторка. Рядко й се дрънкаше, но когато беше във форма не млъкваше. Но пък с нейния интелект беше изключителна приятна събеседничка, стига да си отвореше устата… Та, вървяха и си говореха. Вървяха много.Телефонът на Ян звънна 3-4 пъти, най-накрая той си развали уговорката. Все тая, беше му интересно с това сиво, или светло – не можеше да прецени – момиченце. Те минаха през градския парк – заговориха за това колко зелена е пролетта. Минаха покрай градската библиотека – колко е интересно да четеш интелектуалните извращения на писателите. Минаха покрай градския публичен дом – колко лош бил развратния секс.Че такива ми ти работи. Въобще, шантава двойка. Неусетно стигнаха до дома на Ина – безличен, досущ нея, панелен блок. Сбогуваха се, размениха си номерата.
Тя беше в стаята си. 16 дни бяха изминали от срещата й с Ян. Той така и не й се обади. А тя защо да му звъни?! Беше я срам, чистосърдечно признаваше пред себе си. Сега пишеше шестнайсетото писмо – по едно за всеки един изминал ден. Във всяко от тях Ина си разкриваше чувствата си по нови, разнообразни, понякога забавни, друг път тъжни, начини – пишеше стих след стих, след стих… Но как да му го каже?! Той не й се бе обадил, не се бе сетил за нея. Да, ама се държа толкова мило, успокояваше се. След малко пак почваше да пише. Накрая взе решение – ще отиде, ще пусне писмата в пощенската му кутия - о тя беше проучила къде живее той - и ще чака ответна реакция. С песен на уста, натъпка писмата в един плик и тръгна към дома му.
На другия ден, Свирепия, добър приятел на Ян, дойде запъхтян в дома му, за да разкаже една сантиментална, но блестяща от чувства история за някакво момиченце. То си пресичало по пешеходната пътека, когато отнякъде изскочил немски звяр, сглобен нейде из Бавария и я помел – цялата била потрошена и издъхнала на място, а около нея навсякъде се разпръснали листи с елегантни, точно премерени стихове, посветени на някой си Ян. Свирепия беше убеден, че те са били за приятелят му.
Ян беше всичко друго, но не и развълнуван. Любовта към един човек не му харесваше, а това да се пишат сълзливи стихчета за някого, особено за него, му се струваше акт достоен за едно изразително, окъпано с пренебрежение, драйфане. Все пак, едвам сдържайки отвращението си, попита как изглеждало момичето.
Нисичка, с кафява коса и великолепни очи, така я описвали всички, гласеше отговорът. На Ян не му изникна нищо, съответно му се стори безпредметно да си губи времето с погребението на някакво си непознато момиченце, лудо влюбено в него.
Освен това, Ян мразеше сантименталността.
