Форум на PC Mania :: Виж темата - Белият лист

Форум на PC Mania https://forum.pcmania.bg/phpbb3/

Белият лист https://forum.pcmania.bg/phpbb3/viewtopic.php?f=3&t=62799	Страница 1 от 3

Автор:	Warbringer [ 02 Сеп 2010 23:38 ]
Заглавие:	Белият лист
“Зората на новия ден озари лицето ми и обля всичко около мен с розовеещо сияние. Примигнах под лъчите на изгряващото слънце, въздъхнах и бръкнах в джоба си. От там извадих пакет цигари, смачкан и полупразен и бръкнах за една тютюнева пръчица. Така и не усетих как нощта се изтърколи покрай мен, сякаш на пръсти. Слънцето започна плахо да се подава и да прогонва мрака, докато мислите в главата ми се надпреварваха коя да нанесе повече вреда. Извадих поредната бира от торбата си – все още студена – и я погледах 10-15 секунди преди да я отворя. Отпих дълга и жадна глътка, а мозъчните ми клетки вече не издържаха под напора на алкохолното опиянение – едновременно освобождаващо и унищожаващо. Държах цигарата в ръката си и я разглеждах, чудейки се дали да я запаля или да я изхвърля. Почудих се още малко, бръкнах в другия си джоб, извадих запалка и възпламених тютюна. Гъстия дин пое на пътешествие през тръбичката от оризова хартия и тютюн, през устата ми, надолу по въздохупровода, дробовете, алвеолите, кръвния ми поток докато не се сблъска с мозъка ми. Около мен градът се пробуждаше и започваше новия си живот за този ден. Хората ме гледаха странно, отминаваха ме и ме забравяха. Замъгленото ми зрение се опитваше да изучава лицето на всеки човек и мислено си съставях истории за тях, превъртах ги в главата си и ги окрасявах. Представях си, не! – мечатех! – да разменя живота си с нечий друг. Да стана чиновник, банкерм учител, да върша едно и също всеки ден, да полирам мозъка си до степен да спра да чувствам и просто да... съществувам. Да съществувам, сякаш се рея из море на нищетата и блажена забрава. Въздъхнах отново, отпих глътка от бирата и си дръпнах от цигарата. Цял живот си мислех, че съм хвърлен на този свят, за да върша велики и значими неща, а виж ме сега... Седя и се самосъжалявам сред облак от алкохолни и никотинови изпарения, докато хората около мен се заемаха с животите си, ковяха съдбата си и впрягаха времето в тяхна ползва. Сънят ли ни пази от самоунищожение? Това мистично нещо, което регулира нивата на серотонин и ни праща видения и спокойствие. Или пък стените около нас са толкова високи и дебели, че дори ние самите не можем да достигем душите си? Не можем да докоснем същността на съществуването си, да го разберем и да го приемем. Тогава защо живеем? Да понасяме? Това не е живот. Трябва да има нещо друго отвъд стената... Знам, че има, но е плашещо. В момента, в който срутим стената – нашата обвивка, която, подобно на майчина утроба, ни защитава – оставаме като голи насред студенината на заобикалящия ни свят. Не е честно. Защо са ни дадени чувства, щом всичко около нас иска да потъпче тези чувства, да срине стената ни, да ни изкара на показ и да ни линчува, докати всички останали гледат – сякаш за назидание... Изведнъж се сепнах. Две умни и влажни очи гледаха душата ми, докато тя се блъскаше във вътрешността на моето убежище. Беше куче. Гледаше ме, въртеше опашка и чакаше нещо да се случи. Това бе първото същество, което беше проявило интерес към мен за последната седмица. Очите ми се напълниха със сълзи, безсилни пред погледа на четириногото. Протегнах ръка към него, а то се приближи и положи глава на коленете ми и вдигна поглед към лицето ми. Погледа му беше толкова пронизващ, че сякаш усещах как животното вниква в мислите ми и се опитва да прогони страховете ми. Не издържах, разплаках си, и прегърнах кучето. То изскимтя леко, а след това се отдалечи на метър от мен и ме погледна гордо. То знаеше всичко, усещах го. - Марк! Хайде, Марк, тръгваме! – извика някой. Кучето изплези език, направи последен вледеняващ поглед в същността ми, излая и се врътна посока собственика му. Тишината около мен ме обгърна като опустошително цунами, завладя съзнанието ми и ме прати обратно в обвивката ми. Там, скрит от погледите на всички и всеки, кротко заплаках.” Затворих тетрадката и хвърлих химикала върху нея. Отпуснах се назад на стола, взех си цигарите, извадих една и я запалих. Реших да си ходя от това заведение и да ида някъде другаде. Тъкмо бях прочел „451 градуса по Фаренхайт” и просто трябваше да се видя с хора, иначе рискувах да полудея. Допих малкото останала бира от шишето и се изправих. Прибрах си цигарите в джоба, запалката – в другия, тетрадката и химикала – във вътрешния джоб на дънковото си яке и го облякох. Закопчавайки копчетата му, тръгнах към изхода на заведението и казах на собственика: - Лека вечер! - Лека вечер, моето момче! – отвърна ми той, като ми помаха и оголи зъбите си в усмивка, над която висеше бял мустак. Косата му също беше бяла, а самият той също беше възрастен. Прекрачих прага на помещението и се озовах на улицата, пред паркирал „Форд”. Чувствах се странно. Сякаш целият свят е срещу мен. Имах нужда да се обърна към някого. Първият човек ме прати по дяволите, вторият също, а други не исках да виждам, така че излязох сам със себе си. Всъщност беше приятно.Странно е това чувство – искам да се видя с някого, но всъщност не знам с кого... всъщност, искам да съм сам, но искам и да съм с някого... Сигурно изперквам, не знам. Явно просто искам да се запозная с някого, да му излея всичките си негативни мисли и после да не го видя никога повече. Просто да предам на някого друг товара и да не го мисля повече. Този човек се оказа белият лист. Студеният вятър ме блъсна в гърдите, докато закопчавах последното копче. Надхитрих го. П.П. Депресията си казва думата.

Автор:	Liberty [ 03 Сеп 2010 07:56 ]
Заглавие:	Re: Белият лист
Warbringer написа: ...Сънят ли ни пази от самоунищожение? Това мистично нещо, което регулира нивата на серотонин и ни праща видения и спокойствие... Tи май беше решил да учиш молекулярна биология нали? Или бъркам? Иначе добре, напоследък в творческия се навъдиха отново стойностни работи

Автор:	Warbringer [ 12 Сеп 2010 15:28 ]
Заглавие:	Re: Белият лист
Не ми се пише, бе! Събудих се късно наобед, изпърдях се и си направих кафе. След кафето хубавичко се изсрах, взех си един душ, отворих си бира и се заех да не правя нищо. Работа щях да намеря за целият китайски народ, обаче воля, за да я свърша – не. Въртях се около пишещата машина, гледах я как ме гледа и й казвах : - Не ми се пише, бе! Тя нищо не ми отвръщаше, само продължаваше да ме гледа накриво и да се прави, че не съществувам. Накрая не издържах и я преместих в килера. Просто вече не можех да издържам чувството, че ме гледа и обвинява постоянно. Имах още две статии за довършване, две за редакция и още две, които даже не бях и започнал... Майната му, ще ги напиша, но не и днес. Към четири часа следобед реших, че е време да легна и да си почина малко. Поспах час и половина, а след това си взех още един душ, ей така – от нямане какво да правя. След като се изкъпах реших малко да изляза, за да освежа главата си. Посуетях се малко, почесах се зад врата и взех двете статии за редакция. Заключих и излязох. Навън беше приятна юлска почти-вечер, така че ми оставаше само едно – да си взема бира и да се настаня удобо на някоя пейка, за да мога да прегледам написаното. Едната статия беше моя, а другата – на колега. Разбира се, сметнах, че статията на колегата ми не струва и хартията, изхабена за написването й. Моята статия ми се стори доста по-забавна, обективна, интелигентна, и, въобще – по...! След малко захвърлих статиите и се заех с пиене на бира. Изпих две, взех си още четири и потънах в мисли, пиейки. Мислех си за жени, за пари, за успех, за щастие, общо взето – за всичко, което нямах. От трансът ми ме измъкна телефонът, който се раззвъня изведнъж. - Да? – изръмжах в телефона. - Ъ-ъ-ъ, да, здрасти, аз съм Асен. К’во става? - Здрасти, брато. Нищо, работя. - Пиеш бира, нали? - Ъхъ. - Искаш ли компания? - Ами добре. Аз съм в нашата градинка. - Досетих се. Идвам след малко. – каза и затвори. Защо „нашата градинка” ли? Много просто – аз и Асен израстнахме в нея. Играехме си в пясъка заедно, после се гонихме из нея, после задявахме момичета заедно, напихме се тук за пръв път заедно, изпушихме първия си джойнт заедно... Въобще, магическо място, схващаш ли? А Асен... е, той е единственият човек, който ми е приятно да виждам. Понякога много ми досажда с простотии, но винаги знае кога да спре, дори без да му казвам. Добър приятел е, винаги знае какво и кога да каже, но по-важното е, че знае кога нищо да не казва. Това качество е изключително важно, но за жалост малко хора го притежават. Докато си мислех тези неща, приятелят ми дойде. Застана пред мен, тръсна дългата си руса коса и каза : - К’во става, смотан? - Млъквай да не те разбия. И си вземи бира от торбата, че иначе пак ще те разбия. - Брей, да не сте в цикъл, госпожице? Аз просто искам да ви чукам, кълна се! Двамата се разсмяхме, и Асен седна до мен. Подадох му една от бирите, казахме си наздраве и пихме 2-3 минути в мълчание. Той беше първият, който го наруши : - Как върви списанието? - О, не питай... – отвърнах му. – Имам две статии за дописване и две, които още не съм почнал. Освен това колегите ми са дебили. - Хайде, хайде... според теб всички са дебили. - Това само говори ти какъв върховен крал на дебилите си, че се мотаеш с мен. Не, сеиозно, щом ще пишем за мъжко списание, трябва статиите да са интересни, забавни и интелигентни. А не просто... просташки. Все тая, заеби я тая работа. Как е Мария? - Добре е, точно преди две седмици си взе държавните изпити. - Аре бе?! - Да, вече официално е лекар. - Поздрави я от мен. Пихме послучай успеха на Мария. Изключителна жена, Асен беше ударил шестица от тотото с нея. Продължихме да си говорим още час-два, изпихме всичката бира и мен започна леко да ми се вие свят. - Слушай – каза ми той – трябва да се прибирам, защото утре съм на работа. - Да, и аз трябва да попиша, ама не ми се пише, бе...! - Стига си хленчил. И на мен не ми се строят скапани палати за скапаните богаташи, вместо да си построя една сладка малка къщурка за мен, обаче си затварям устата и си върша работата, нали? Защо ти не можеш да го направиш? - Защото аз и ти сме замесени от различни лайна, братко. Моето е по-рядко. - Хайде стягай се и се заемай за работа. И се пази, скоро ще се видим. - Чао, и да не забравиш да поздравиш Мария. Той само ми помаха в отговор докато се отдалечаваше. Стана ми криво. Взех си още бира и се върнах да си я изпия. Мислех си за какви ли не неща, кои продуктивни, кои вредни, кои – нито едното от двете. Упорито отлагах момента, в които ще трябва да извадя пишещата машина от килера и да я погледна в очите. Горката... сигурно не иска да ме вижда. Изпих си бирата и си взех още. Реших, че няма да се прибирам скоро. Летните вечери винаги са ми били слабост, толкова са... хм... магически, да, магически! И омайващи... ще ми се целият ми живот да беше една дълга лятна вечер. Беше топло, по небето нямаше и един облак, а бирата ми беше студена. Само компания ми липсваше, ама не е болка за умиране. Явно на някои хора просто не им се удава да се вписват където и да било. Задържах тази мисъл в главата си още малко, а след това я пратих по дяволите. Продължих да пия, докато не изпих всичко, след което реших, че е крайно време да се прибера и да свърша малко работа. По пътя минах пред денонощния магазин, взех си шест бири и се прибрах. Извадих пишещата машина от килера, нежно навих малко хартия и седнах пред нея с бира в ръка. Тя още ми беше сърдита. Не искаше и една дума да ми каже. Пишещите машини са такива – лесно се ядосват, но и бързо им минава, стига да ги погъделичкаш там, където обичат най-много – по клавишите. Почудих се две минути и започнах да щракам : „На някои хора явно просто не им се удава да се вписват където и да било...” Ето я пръднята от снощи...

Автор:	Warbringer [ 10 Окт 2010 15:12 ]
Заглавие:	Re: Белият лист
Пари назаем Удари. Шутове. Викове. - ОТВАРЯЙ БЕ ! Отворих сънливите си очи и ги разтърках. Зачудих се какво става и дали просто не сънувам нещо. Ударите и виковете се повториха. Хвана ме шубе. Кой пък ще блъска така по вратата ми, какво искат от мен тия хора бе?! - ОТВАРЯЙ, ЕЙ, ИНАЧЕ ЩЕ ТИ ИЗКЪРТЯ СКАПАНАТА ВРАТА ! Човекът отвън не се ебаваше. Станах от кревата и отидох в коридора, където ясно видях как вратата направо се огъва под напора на ударите и ритниците. - Спри да блъскаш бе, ей сега ще ти отворя, по дяволите. Огледах се около себе си за някакъв тежък предмет. Не успях да намеря, само един чадър, който висеше от закачалката. Зачудих се дали да не взема големия кухненски нож, но веднага размислих – не ми се лежеше за убийство на някой побъркан пендехо. Погледнах през шпионката и не видях никой. - Има ли някой там? – попитах. - ВЕДНАГА ОТВАРЯЙ, ЧЕ ИНАЧЕ ЩЕ ТИ СЕ СТЪЖНИ ЖИВОТА ! - Добре. – врътнах ключа и веднага скочих назад, а вратата се отвори с трясък и пред мен застана някакъв огромен типаж с бухалка в ръцете. Видя ме застанал като бейсболист, стиснал здраво чадъра в ръце. Представих си гледката от страна на горилата с бухалката и ми стана малко смешно. - Пускай тъпия чадър, иначе ще ти счупя ръцете. - Пусни бухалката. - Ти си луд бе. Ще ти смажа главата в земята с нея. Имаше право. С тоя чадър най-много щях да го погъделичкам. Оставих чадъра. Още не беше паднал на земята, когато огромният тип с едно бързо движение се приближи до мен и ми заби ужасен юмрук право в сънливата мутра. - Да разбирам, че не искаш кафе, а? – казах му след като спрях да плюя кръв. - Не ми се прави на интересен. Дължиш пари. От много време. Имаме си репутация за пазене, така че сега ще се наложи да те понатупам малко. Какви пари дължах ли? Всъщност, изобщо не бяха много, просто както каза тъпото копеле – „Имаме си репутация за пазене”. Сега ще ме спука от бой, а като ме питат кой ме е подредил така, аз ще им кажа „Една от горилите на Лудия Пешо, щото им дължа хиляда лева” , което за тия тъпаци са жълти стотинки. Обаче са прави донякъде, ако 15 човека не им върнат по хиляда лева, тва са си петнайсе хиляди гущера назад. - Чакай, чакай малко... Мога да ги върна до няколко дни, наистина. Обаче ако сега ми докараш сътресение, или ми счупиш някоя ръка, няма как да стане. - Не се притеснявай, момчето ми, няма да те бия много. Колкото само да запомниш, че щом взимаш пари, трябва да ги връщаш. Защо взех пари от тия идиоти ли? Щото си повярвах. Сега ще ви разкажа историята. Реших, значи, че ще взема хиляда лева от Лудия Пешо, понеже знам, че дава и по-малки заеми. След това отидох в Лондон казиното и седнах на покер масата с блайндове 10/20 лева. След това ми трябваха точно 2 часа , за да изляза от там без пукната пара. Не само, че нямах късмет. О, не, никак даже. Пичовете на масата ми бяха някакви извънземни, дошли да поробят земята чрез покер. Направо не беше честно от тяхна страна да ме оберат по тоя начин... Като куче, взеха ми всичко. Най-лошото беше, че си заложих и телефона след като изгубих две големи ръце. Трябваше да стана от там, трябваше да стана веднага след като усетих, че просто с тия типове не мога да се меря. По дяволите, колко съм глупав. И сега тоя младеж ще ме спука от бой. Сам съм си виновен, знам го. - Виж, човече, още тая вечер ще ги изкарам тия хиляда лева. Ще видиш, довечера до 12 ще ви ги донеса. - Не се и съмнявам, колкото по-рано, толкова по-добре за здравната ти книжка, която впрочем, в момента я подритваш безцеремонно. След като каза това ми заби страхотен шут в стомаха. Изстенах, претърколих се на пода и се опитах да си взема въздух. Горилата ми подаде ръка и каза: - Хайде, ставай. Взех ръката му и започнах да се изправям, когато изневиделица коляното му се срещна с лицето ми и аз пак се озовах на пода, плюещ кръв и псуващ. - Мамка ти, мамка ти бе, мамка ти! - Мамка ми ли?! Нови удари. В лицето, в стомаха, в колената. Тоя глупак ме направи на кайма. Взе си бухалката и със страхотна сила удари пода точно на сантиметър от главата ми. На мен ми прилоша от уплах, а тъпото копеле каза : - Имаш три дни. В 00:00 на четвъртия ден, ще те намеря и ще ти стъжня живота. - Еби си майката. Последва нов шут в лицето, ново плюене на кръв, нови стонове. Горилата се разкара. Аз полежах още малко на пода, плюейки кръв, псувайки Лудия Пешо, горилата му, парите им, скапаните покер-играчи, които ме обраха без им мигне окото, и разбира се, себе си, за това, дето съм толкова тъп, та да взема пари от лихвар... Беше ясно какво трябва да направя, нали? Беше нещо много тъпо. Взех си раницата от гардероба, напълних я със малко бельо, няколко тениски и панталона и се разкарах от града. Отидох на село при баба ми и дядо ми. Поредната глупава грешка. Много, много глупава. Не само, че 2 седмици след като изтече тридневния ми срок тия лайнари ме намериха и пребиха почти до смърт... Доста малко си спомням от тоя ден. Седях на двора с брадва в ръце и секах дърва за зимата. Дървата бяха много, а аз блъсках, ли блъсках с брадвата. Баба ми нещо чистеше вътре в малката къщурка, а дядо ми се грижеше за животните. Преди седмицата се бяха родили три малки козлета и имаха нужда от малко повече грижи. Вече се бяха научили да ходят, гонеха се по двора и изследваха света около тях. Беше ги страх от мен и от шума от ударите на брадвата в огромните пънове. Чу се шум от приближаващ автомобил, който наруши почти идеалната тишина. Не се и замислих, че може да е Лудия Пешо и неговите скапаняци, докато джипа не спря пред вратата. - Дядо, влизай в къщата. – креснах му. - Какво? – извика ми той в отговор. Затичах се към колибата на козите и го хванах за ръкава, след което го заведох в къщата и казах да заключат вратата. Те бяха малко озадачени, но когато видяха как от джипа слизат четирима огромни мучачоси с бухалки, вериги и палки в ръцете, набързо схванаха. Казах им да заключат вратата и да ходят в другата стая, докато тия лайнари се приближаваха към мен. Баба и дядо много се уплашиха, обаче ме послушаха. - Какво искате бе?! – креснах към приближаващите бандити. - Сега ще разбереш, не се притеснявай. – отговори ми един от тях. - Имам брадва, не ме е страх да я позлвам! - Сега ще проверим тая работа... Единият от четиримата, които носеше бухалка, замахна към главата ми, аз парирах с брадвата и отскочих назад. Ударът беше страхотен, цялата брадва завибрира и имах чувството, че си натъртих дланите... Последва ново замахване, ново париране, но този път другият, който беше с верига, ме цапна с нея през сгъвките на колената. Изпуснах брадвата, изпищях и се проснах на земята. Последва удар с бухалката в ръцете ми и усетих изщракването на костите под напора на нютоните. Причерня ми от болка. - Ще взимаш пари без да връщаш, а?! А, лайнар скапан !?! Нов удар. Пак бухалка, пак по ръцете, почти едновременно с това – верига през лицето. Усетих кръвта, която шурна от лицето ми, както и чупенето на носа. Ритници. Много ритници. В стомаха, в лицето, в ребрата, в кръста. Започнах да повръщам кръв, но скапаният ми мозък просто отказваше да изпадне в безсъзнание. Чух сирени. Баба ми и дядо ми явно бяха викнали куките. Молих се на господ да идва и линейка. Получих още няколко тупаника в лицето, след което типовете ме преджобиха, взеха ми портфейла, в които почти нямаше пукната стотинка, телефона, плейъра ми. - Само това ли имаш бе?! – изкрещя най-едрия от тримата. - Майната ти, тъпа горило. – изсъсках му едва. Нови удари. Получих удар с бухалката в главата и света потъна в мрак. Лепкав, лепкав мрак... Събудих се в болницата. Не си чувствах тялото. Помислих си „Леле, боже, тея глупаци са ми счупили гръбнакът!”. Това, което сам си причиняваш, никой не може да ти го стори. Стига да си достатъчно тъп, можеш да насереш всяка ситуация. А понякога толкова насираш скапаната ситуация, че се будиш със скършен гръбнак, ядящ през сламка, пикаещ в катетър и си мислиш „Мамка му, оная ръка трябваше да я фолдна...”

Автор:	Warbringer [ 28 Ное 2010 15:11 ]
Заглавие:	Re: Белият лист
Обир Дик и Ник седяха пред банката облечени в черни шлифери. Ръкавиците им също бяха черни, агнешка кожа. Дик беше малко по-висок от Ник и с две години по-голям. Също така, той беше лежал два пъти в затвора, а Ник само веднъж. - Сигурен ли си, че ще стане? – попита Ник. - Трябва да стане, братчето ми. Писна ми от джобене и малки грабежи, искам да ударим веднъж, да се разкараме от тая дупка и да започнем някъде начисто. Може би в Африка, не знам. Ще си отворя едно малко барче в ЮАР и ще лежа на плажа. - Ако ни хванат, няма да излезем от затвора скоро, Дик. - И пак ще е по-добре от това да се опитвам да живея на улицата с две присъди. Ник не отговори. Бръкна в джоба на дънките, извади пакет цигари, налапа една и попаде на Дик една. Двамата запалиха и запушиха. Всеки се опитваше да се успокои. Във вътрешните им джобове имаха по пистолет, малък калибър, само с по един пълнител. Надяваха се да не ги използват, но, нали... за всеки случай. - Остават тридесет минути, Ник. – каза Дик. Ник не каза нищо. Просто гледаше хората, които влизаха и излизаха от банката. На входа й седеше една охрана, а малко по-навътре имаше още една. Едва ли имаше много пари в тая банка, и двамата го знаеха. Само колкото да духнат от тая скапана дупка и достатъчно пари да си стъпят на краката. Дик имаше в джоба си устройство, което засича пускането на алармите. Плана беше да влязат вътре петнадесетина минути преди затваряне, да покажат устройството и да заплашат с масова касапница в случай на активиране на безшумната аларма. Ако блъфа им не минеше, щяха да се ометат по най-бързия начин, а след това да му мислят. - Абе, сигурен ли си, че тва устройство бачка бе? – попита Дик, като сръчка Ник в рамото. - От къде да знам дали бачка, надявам се да бачка, струва бая пари все пак. - Никога не можеш да си сигурен. - Тогава защо ме питаш тия глупости бе, копеле?! Дик погледна раздразнената физиономия на Ник и нищо не му каза. Бръкна в джоба на шлифера, набара черната маска и я стисна. Това го поуспокои, той си допуши цигарата, хвърли огарката на земята и я стъпка. После започна да се разхожда наляво-надясно. Това подразни Ник и той погледна Дик с очакване и досада в погледа. Дик схвана и се спря. Изпушиха още по една цигара в мълчание, просто гледаха към банката и сигурно се молеха. Не е лошо време да започнат, все пак... - Ей, Ник... – каза Дик си погледна часовника – Дай да влизаме, а...? - Добре. Време е. Колата е на място, нали? - Да. Ако се случи нещо лошо, ще можеш ли да запазиш самообладание и да не се насереш зад кормилото? - Не се притеснявай. - Този отговор, странно защо, ме кара всеки път да се притеснявам... - Хайде, млъквай и си слагай маската. Като влезем ти поемаш първата охрана, а аз втората. - Да, знам. Двмата нахлузиха маските, на главите си и ги навиха нагоре, така че да заприличат на шапки. Кимнаха си и се насочиха към входа на банката. Дик сложи ръка на дръжката на врата, с другата свали маската надолу, както направи и Ник. След това двамата нахлуха вътре. Ник прекоси помещението с два бързи скока, като извади пистолета в движение и го насочи към охраната. - ДАВАЙ ПИСТОЛЕТА ! – изкрещяха и двамата почти едно временно – ДАВАЙ ПИСТОЛЕТА, ЧЕ ЩЕ ТИ РАЗПИЛЕЯ МОЗЪКА! Двамата въоръжени мъже бяха абсолютно завладяни от адреналиновият ръш. Стояха разкрачени, като нервно пристъпваха от крак на крак и се озъртаха във всички посоки. Охранителите бяха мъже в напреднала възраст, които точно в този момент седяха с опулени очи и вдигнати ръце. Те бавно се пресегнаха за пистолетите си и ги поставиха на пода, след което ги изритаха към бандитите. Май никога не им беше минавало през ума, че някой ще се опита да ограби тая банка. Единият от тях, който беше по-близо до Дик каза : - Не искаме неприятности, моля ви успокойте се... - Млъквай и лягай на пода – кресна му Дик в отговор – Всички долу на пода! Във вътрешният си джоб имам устройство, което засича тихата аларма. Ако устройството се разпищи, започвам да убивам хора! Не се шегувам, ако някой от вас се опита да провери дали ми стиска, ще стане истинска касапница! През това време Ник отиде до касата и каза на едно от момичетата-касиерки : - Ей, ти! Вдигай си задника и започвай да пълниш тия торби! – беше насочил пистолета си към нея, с другата ръка бръкна в джоба си и извати четири големи пластмасови торби. Момичето беше разтреперано и погледна Ник уплашено. Подсмърчаше и се тресеше. - Моля ви... – продума едва. - Млъквай и започвай да пълниш торбите! На друг език ли ти говоря, а?! – кресна й в отговор и дръпна ударника на пистолета. Момичета сподави вик, отвори първата каса и започна да пъха в торбата банкноти. След като изпразни първата каса, Ник й каза да продължава така докато не напълни торбите. Вече се беше поуспокоил. Имаше поне десетина души на земята. Все още не се чуваше да идват куки, но беше само въпрос на време някой минувач да схване, че нещо става и да викне полиция. - Хайде, по-бързо! – каза Ник на касиерката. Чу се изстрел, Ник подскочи и се обърна към Дик. Той беше прострелял охраната в сърцето. Старецът беше потънал в локва кръв и предсмъртна агония. - КАКВО НАПРАВИ БЕ, ТЪПАНАР ?!?! – изкрещя Ник, който просто отказваше да повярва, че това наистина се случва. - Ами... той тръгна да ме напада, бе, копеле...! Леле, боже... - Тоя тип е сигурно на сто години бе, кретен, НЕ МОЖА ЛИ ПРОСТО ДА ГО ИЗРИТАШ В ГЛАВАТА БЕ?! - УСПОКОЙ СЕ, УСПОКОЙ СЕ ТИ КАЗВАМ !!! – Дик не можеше да си поеме дъх. Никога не беше лежал за убийство. Никога не беше убивал никого. А сега беше убиец... и то заради пари. – О боже, о боже... - Млъквай. Млъквай. – изсъска му Ник. – МЛЪКВАЙТЕ ВСИЧКИ, ИНАЧЕ НЯКОЙ ЩЕ ГО ПОСЛЕДВА ! – хората по пода бяха изпаднали в паника. – Давай торбите! – каза на момичето. Само три бяха напълнени. Касиерката ги подаде разтреперана, Ник ги грабна. – Давай, не те знам кво чакаш още! – каза на Дик, като мина покрай него и излезе от банката. След това двамата спринтираха 300 метра, където бяха паркирали. Влязоха в Опел Астра, и подкараха, като едновременно с това си свалиха маските. След 4-5 сфетофара спряха, съблякоха шлиферите, свалиха ръкавиците и ги прибраха в четвъртата торба. Сега планът беше да стигнат колкото могат по-бързо до магистралата и да се надяват никой да не е видял в каква кола се качват. Това беше последният етап от плана. Тук вече всичко висеше на косъм. Тук се намесваше съдбата. Подкараха по улиците съвсем нормално. И двамата мълчаха. Дик гледаше пред себе си, налапал една незапалена цигара. - Стига цикли бе, копеле, живота да не е паркет – каза Ник. - Много ти е лесно на тебе, педерастче малко. Аз застрелях човек! - Тва е ‘щото си супер тъп! Ама страхотен кретен, да знаеш. Не можа просто да го ритнеш в мутрата, нали... Човека лежеше на пода, тръгнал е да става и ти решаваш „Ще го гръмна това проклето копеле!” вместо да се сетиш, че можеш да го фраснеш във физиономията! Как може да си толкова глупав бе, кажи ми! Кво правя с тебе, изобщо не знам... - Мълквай. МЛЪКВАЙ ТИ КАЗВАМ ! – Дик запали цигарата. Ник поклати глава. - На изхода на града сигурно ще ни проверят, да знаеш. Искам да се стегнеш, иначе ще заминем и двамата в затвора. Теб ще те съдят за грабеж и убийство, а мен - за грабеж и съучастничество в убийство. Ще отвисим страхотно време в панделата, да знаеш. - МЛЪКВАЙ ТИ КАЗАХ БЕ! - Ще пусна радиото, да видим дали някой е дал някаква информация за нас. - Ник врътна копчето и радиото се включи. Повъртя малко станциите и попадна на новини. „Грабеж на банка, полицията е на крак, още се издирват, преглеждат се записи, подозира се, че са замесени повече от двама, глупости, глупости, глупости.” Нищо съществено. Това означава, че никой нищо не знае. Продължиха в мълчание, захапалили по цигара. Дик не спираше да гледа в нищото. - Дик, плашиш ме. Такива неща се случват. Ние сме бандити така или иначе, лошите сме. - Ник, приятелю... аз вече не съм престъпник само за другите хора. Аз съм престъпник пред себе си, убих човек. - О, боже, кога са ти порастнали ценности бе?! - Млъквай. „Получихме сведение, че заподозрените за грабежа, извършен преди минути, се движат с червена Астра. Двамата бандити били засечени от камера, разположена близо до банката. Все още полицията се опитва да идентифицира номера на возилото, който не е бил ясно видим” - Е, амиго... С единия крак сме в затвора. Дръж се. Ник настъпи газта и се понесе по улиците. Вече бяха близо до изхода на града, а и се свечеряваше отдавна. Беше студена ноеврийска вечер, а те бяха заложили на губещият отбор. Отново. Някои хора просто не са родени с късмет... И дори да го знаят, чувстват се длъжни все пак да опитат, защото примирението не е приятно. Един голям залог – всичко или нищо. Съдба? Може би, а може би просто сляпа вяра и надежда в нея. Че може да поеме по друг курс, че в един момент ще реши да ти предостави възможността да успееш. Стискаш палци, казваш една молитва и скачаш с главата надолу, пък да става к’вото ще. - Ник, дано знаеш какво правиш – продума Дик след като Ник мина отоново на червено, отново с поне 120 км/ч. - Спокойно, от тук нататък вече няма как да знаем какво правим. Прото си затвори очите и се моли и от мое име, щото аз съм малко зает в момента. Дик преглътна и си запали още една цигара. Ник караше на зиг-заг между колите, в отчаян опит да стигне магистралата преди свинете да опънат шиповете. Разпънат ли лентата с шипове, това означаваше край. Излязоха почти на магистралта, Ник настъпи още повече газта. Скоростомерът беше заковал на 160, а всичко около тях беше размазано и мъгливо. Нежното мъркане на двигателя беше прерастнало в мощен рев. На входа на магистралата Ник и Дик видяха как куките проверяват всяка кола и отместват шиповете за всяка една поотделно. Ник настъпи газта до края. - КАКВО ПРАВИШ БЕ, ЩЕ НИ УБИЕШ! – ревна Дик. - МЛЪКВАЙ !!! МЛЪКВАЙ !!! НЯМА ДРУГ ИЗХОД, ТОВА Е!!! - ТВА НЕ Е ИЗХОД БЕ, КОПЕЛЕ, ЩЕ УМРЕМ КАТО КУЧЕТА ! Ник измъкна пистолета си, опря го в брадичката на Дик и каза : - Млъквай! ВЕДНАГА МЛЪКВАЙ ! Сам се забърка в тия лайна, НЯМА ДА ХОДЯ В ПРОКЛЕТИЯ ПАНДИЗ, РАЗБРА ЛИ МЕ ?! - Спри за да сляза! Моля те, спри колата! И махни тая ютия от лицето ми, да не си полудял?! - ЛУД СЪМ, КОПЕЛЕ ! ИЗТРЕЩЯХ ! ДРЪЖ СЕ ЗДРАВО ! Физиономията на Ник се беше изкривила до нечувани пропорции. Беше си изгубил ума. Буквално. Може би адреналинът в кръвта му го караше да се чувства непобедим, или пък просто отказваше да приеме факта, че това Е краят. Просто няма измъкване. Дик беше пребледнял от страх. Полицаите забелязаха връхлитащото ги возило, вдигнаха ръце към него и извадиха пистолетите си. Колата профуча покрай тях, спуквайки и четирите си гуми. Куките бяха толкова шокирани, че започнаха да стрелят по търкалящата се със 160 километра в час машина, която в този момент ставаше на сол. Последното, което Дик видя беше озъбената маниакална физиономия на Ник, преди предницата да се забие в земята и двамата да станат на кайма. Още една дрисня

Автор:	Warbringer [ 26 Яну 2011 13:02 ]
Заглавие:	Re: Белият лист
FASTER !!! FASTER !!!! Пълзях към тоалетната с настървени, амебовидни движения. Алкохолът в кръвта ми, примесен с останалите субстанции, започна да си казва тежката, токсична дума. Влачих се по пода, оглеждах орнаментите по килима и усещах някакво скрито послание, запечатано в нишките му, образуващи какви ли не форми. Те обаче отказваха да останат еднакви, променяха се постоянно, шепнеха магически думи, които ме хипнотизираха. Шепотът се усили и чух някакъв глас, сякаш идващ от одвъдното, от някакво висше божество, който ме попита : - Още дълго ли ще лежиш на пода? Не знаех какво да отвърна. Какво искаше да каже с това? Усещах, че зад въпроса му се крие някакво послание, че думите на този глас означават повече, отколкото означават наистина. Тази мисъл окончателно взриви друсания ми мозък. Шепотът от нишките на килима започна да придобива цвят, а цветовете прерастнаха в ноти, докато всичко не стана един шантав водовъртеж от музика, цветове и форми. - Ей, добре ли си? Ако се поизправиш, ще се почувстваш по-добре, само да си знаеш – обади се отново гласът на божеството. - Да, ваше величество. - отвърнах и се изправих. - Божке, добре си се подредил. Какво правиш на пода изобщо? - Амиии... отивах... някъде. Ама забравих за какво. Искам да ми разкажеш за смисъла на живота! Сега си ми паднал в ръцете, скапаняко, искам отговори! - Успокой се, братле, в мозъка ти в момента е химически коктейл. Не се опитвай да му се съпротивляваш, просто се отпусни. И се изправи, ела обратно в хола. Нещата малко ми се проясниха. Започнах да се сещам разни работи. Един картон, един бонбон, шепа гъби, не-си-спомням-колко джойнта, поне грам амфетамини, и, разбира се, не-си-спомням-колко алкохол. Изправих се, подпирайки се на стената с една ръка, докато прехвърлях другата около врата на приятеля ми. Как се казваше бе... Асен, да, верно! - Асене, братле, добре че те има, че иначе бях обречен да умра на тоя килим. - казах му, доста разчувстван от загрижеността му. - Асен припадна, амиго – отвърна ми Не-Асен – Мисля, че текилата му дойде в повече. - Ъъъ... а ти кой си тогава? - Аз съм Невена, сестрата на домакина. Точно тогава ме удари с пълна сила – аз изобщо не виждах. Пред очите ми играеха формички, цетове, експлозии от абстракции, докато реалният свят беше скрит зад тях. Осъзнах, че възприятията ми са станали на пух и прах, дори гласът, идващ от Невена, звучеше сякаш идва от същество, неподлежащо на полова дефиниция. Обаче името май... - Невена е женско име, нали? Виж, Неви, моля те закарай ме в хола, трябва да изпуша един джойнт. - Какъв ти джойнт бе, ти луд ли си? По-добре отивай да спиш. Казах й да не ми държи сметка. Или да ме закара до хола, или да ме остави да си лежа пред тоалетната. Тя въздъхна, каза ми “Ти си знаеш” и двамата се отправихме към хола. Там звучеше лека, психиделична музика, която допълнително ме обърка. Виждах падащи палки, появяващи се от нищото, които отмерваха тактовете, всяка нота от китарата беше като свистяща катана, а бас-линията се превърна в безкрайна магистрала. Зави ми се свят, краката ми омекнаха и аз седнах на пода по турски. Невена ми връчи в ръцете чаша вода, която обърнах на един дъх и казах “Моля, още една”. След нея се почувствах малко по-добре, и мисля, че успях да задържа мисълта си на едно място. Огледах помещението и малко се уплаших от липсата на какъвто и да било спомен къде съм, как съм дошъл тук, кога съм дошъл, с кой съм дошъл, и какво, по дяволите, правя тук... - Ей, Неви, ще ми правиш ли компания? Не че съм в особено добра форма за комуникация, ама ще ми е по-добре ако си наоколо. - Да, да, тук съм, не се притеснявай. Ще врътнем ли един джойнт? - Свивай – отвърнах й Докато тя стриваше и свиваше тревата, аз потърсих бучката ми амфетамини, чупнах малко от нея, стрих я и си заврях линията в носа. Невена седна до мен на пода също по турски и запали цигарата. Изпушихме я. Това ми помогна да се отпусна, въпреки факта, че менделеевата таблица плуваше из вените ми. Усещах как картона бавно ме отпускаше, позволяваше ми все по-големи интервали уравновесеност. Нямах никаква представа за времето. - Неви, би ли ми казала от колко време сме тук и кога, по дяволите, дойдохме? - Ами, да. Брат ми ви покани да се направим на лайна. Вие успяхте, аз реших да ви наглеждам и да остана що-годе в кондиция. Иначе от около 10 часа сте свине, дойдохте вчера. Ти наистина ли не помниш? - Изобщо. 10 часа... тва нищо не ми говори. Брат ти се казва Кристиян, нали? - Да. И той припадна. Леле, човече, ти наистина си вън от тоя свят. Не си ли спомняш, че с Асен и Крис сте от един клас? А аз и ти се познаваме от около година? Шок. Тотален. Помислих, че съм си изгубил ума. Как може да не помня такива неща? Наложих си да си повтарям “Успокой се, наркотиците са виновни, ти си си добре, след един здрав сън ще се оправиш”. Дишай, човече, дишай! Затворих очи и за секунда се захласнах по формичките зад клепачите ми. Момичето ме сръчка в ребрата. - Ей, Джин, събуди се. - Да се будя ли? Че аз си затворих очите само за секунда. - По-скоро около 20 минути, сладур. 20 минути ли?! Тва момиче ебаваше ли се?! - Само ние четиримата ли сме? - Ами вече да. Тук бяха и три мои приятелки, обаче когато вие тримата започнахте да се държите като диви животни, те решиха, че сте прекалено нестабилни и си тръгнаха. Опитах се да им обясня, че сте безобидни, но точно в този момент ти и Асен се биехте с празни шишета текила и си крещяхте какви сте скапани наркомани. След това седнахте тримата на пода и започнахте да се смеете като шибани дебили. Не ти ли се спи? Странен въпрос. И странна история. Да ми се спи? Какво означава това? Дори не си спомнях как съм дошъл до хола. Бой с шишета? Диви животни? Какво по... Въздъхнах, бръкнах си в джоба и извадих пликче с 3 хапчета. Едното зелено, другите две – червени. Извадих зеленото и едно червено, изпих ги с малко уиски и подадох пликчето на Неви с въпросително изражение. Тя вдигна рамене, и го изяде. Запалих си цигара и зачаках екстазито да подейства. Когато това се случи, вече не можех да седя на едно място. Станах, пуснах The Doors и поканих момичето да танцуваме. Тя се зарадва и прие поканата ми. Не си спомням колко време танцувахме. Това, което си спомням със сигурност е, че по едно време просто паднахме на пода, плувнали в пот, но усмихнати. Невена изчезна, след това се появи с две картонени кутии натурален сок. - Евала !!! - изкрещях й, когато я видях да се връща. - Kакво ти евала, нали ти ме помоли да го взема? - Спомням си, че си го помислих. Но не си спомням да съм го казвал на глас. - Каза го. Вдигнах рамене, отворих сока и жадно изпих няколко глътки. След като преполових течността, грабнах шише водка и го допълних с нея. Неви направи същото и водката свърши. Мозъкът ми беше станал на каша, усещах го ясно, но мислите ми не спираха да се надпреварват. Бях абсолютно изтощен, но самата мисъл за сън ме отвращаваше. Мразя да си губя времето в сън. Още един джойнт. И после още един. Изпих сока с водката, награбих шишето уиски и се заех с него. - Ти не се предаваш, а? - каза ми Невена през смях. Този въпрос ме озадачи. Да се предавам... къде? На кого? Какво?! - Да се предавам? - Спри да се тровиш за тая вечер, а? По-добре лягай да спиш. - Не, не, не... Не обичам да спя. Така или иначе скоро сигурно просто ще припадна, тогава ще спя. - Одеве като те намерих пред тоалетната май беше отишъл да драйфаш. И май щеше да е добра идея да го направиш. Защо не отидеш сега да си бръкнеш в гърлото и да разкараш алкохола от стомаха ти? - Абе, Невеноу, имам си една майка и тя ми е достатъчна! Аре наздраве! - казах й го с леко укорителен тон, обаче тя схвана, че се шегувам и не се обиди. - Да бе, главата си е твоя, разсъдъка също, черния дроб и той... Ама изглежда почти сякаш се състезаваш с някого. Няма защо да бързаш да се натъпчеш с всичко, не те разбирам. - Надпреварвам се със смъртта. Искам първи да стигна финиша, не мога да я оставя да спечели. - Това, което каза, няма никакъв смисъл, нали знаеш? - отвърна ми тя, двамата се разсмяхме и си казахме отново “наздраве”. Последното, което си спомням е следното... “Ей, Неви, аре да играем на една игра!” “Каква?” “Ей сега ще видиш”. Разсипах уискито на 40 шота, свих 4 джойнта и й казах “Гледай ся. Изпиваме 10 шота за 1 минута, пушим единия джойнт, после повтаряме. И така докато не изпием всичко. Нали се сещаш – като за лека нощ.” Невена беше кораво копеле, почти като брат й – спомням си как преди година го беше изложила в един бар, като изпи повече текила от него без дори да й стане лошо, докато Кристян заспа на стола и се събуди одрайфан. Момичето каза “Тва са по 5 шота на минута. Не е толкова много, ти кво си мислиш, хе-хе”. Усмихнах й се със закачливо-злобно изражение и изпих 5 шота на един дъх. Тя направи същото, запалихме първия джойнт и го изпушихме. Когато всички шотове бяха изпити и всичката свита трева – изпушена, станах, отидох до кухнята и взех бутилката с домашна ракия на дядото на Кристян. Хубава течност, кехлибарен цвят, билков аромат, мек и настойчив вкус. Неви беше припаднала докато се върна. Стана ми малко смешно, но не защото тя беше припаднала, а защото беше заспала, гушнала празната бутилка от водка. Издърпах я от нея, взех я на ръце и я занесох в стаята й. Оставих я на леглото, наметнах я с одеяло и се върнах в хола. Погледнах часовникът – наближаваше 5:30 сутринта. Слънцето скоро щеше да се покаже. О, по дяволите... Разсъдъкът ми блуждаеше наляво-надясно, за това седнах на масата, стрих си още една черта амфети, свих си един джойнт и си сипах от кехлибарената течност. След като употребих всичко си сипах още една голяма чаша ракия, извадих си тефтера от якето и го заразглеждах. Не намерих нищо ново в него, което означаваше, че изобщо не съм се стил за него през последните 15-16 часа неуравновесеност. Запалих цигара, потърсих химикал и започнах да си драскам. Мислех си за всички хора, които в този момент се будят, къпят се, ядат набързо, серат и след това отиват на работа. Чудех се, те ли са живи, или аз? Те ли са истински, или аз? Съществуват ли? Всички тези хора, които ковят съдбата си и впрягат времето в тяхна полза. В сравнение с тях, аз съм просто един изрод, отчаяно търсещ вдъхновение във всичко, което ми попадне пред погледа. Дали ще е литри алкохол и наркотици, дали ще е разходка в парка сам, или пък да погледам малко облаците, или пък децата как си играят... Има ли значение? Имах нужда да си създам малко мигове, преди да си позволя да се превърна в един от тях. Да скоча в мига, в сега-то, да не мисля за после-то, да съм тук и сега и да дишам с пълни гърди. Независимо дали дишам чистият планински въздух, седнал на ръба на скала, с крака провесени в бездната, или дишам алкохолни и никотинови изпарения, просто трябва да знам, че съм тук. Изпивайки последните капки от ракията, главата ми окончателно не издържа и припаднах. Faster, faster, until the thrill of speed overcomes the fear of death!

Автор:	Warbringer [ 09 Фев 2011 23:40 ]
Заглавие:	Re: Белият лист
Напоследък се запалих да пиша бели стихчета. Бяло мастило, черни листа Сто хиляди листа изписани Сто хиляди химикалки непишещи В полунощ с бяло мастило шарят по черни листа Сто хиляди мисли измислени - измислици недомислени В полунощ прогарят Когато сто хиляди звезди светят, поне и плахи облачета пълзят В тях светят сто хиляди крушки вдъхновени от луната - възпламенени И тогава когато пада зората плахо и аз полагам глава на възглавница от пух И за миг отлитам нанякъде за да сънувам

Автор:	Dexter [ 10 Фев 2011 14:04 ]
Заглавие:	Re: Белият лист
Ако кажа, че всичките са хубави, все едно съм употребил литота... Стихчето също е доста добро, простичко, но ясно

Автор:	Warbringer [ 12 Фев 2011 13:48 ]
Заглавие:	Re: Белият лист
Ми айде още няколко в такъв случай. Писаници по никое време Отново топвам перото в мастилница с кръв поставена на бюро от кости Луната нахлува през прозореца осветява демоничния ритуал на издевателство над листата Аз съм некромантът съживяващ демони Викам призраците на нощта докато се опитвам да заспя, но те Не пожелаха покой да ми дадат дърпат ме всеки в негова посока Ставай, пиши, после ще спиш Подчинявам се, смирен роб на мислите си - моите господари Простор желаят, зная В черепа ми е тясно Като океан са, без посока Само бури образуват И щом се счупи бентът Върху листата те нахлуват Превземат редовете и ликуват До 'де кръвта в мастилницата Не се съсири И листа се предаде Останал без дъх Роб на мислите си Вървя по слънчева алея подритвам си капачки и нехая фас в устата ми дими докато забил съм поглед във асфалта Крача бавно, почти лежерно опитвам се за нищо да не мисля Но мислите ми са предатели Към тебе все отлитат Опитвам се да ги закотвя ред да сложа помежду им Уви, на контрол се не поддават По-силни са от мене Не мога юзди да им сложа На стадо диви коне приличат Живи, игриви, понякога закачливи За това ги оставям на воля да препускат където пожелаят Прекалено жестоко би било да се опитвам да ги спирам Имат нужда от простор от небесата сини и високи от където винаги ме гледат твоите магически очи зелени Тая мацка ми врътна главата, мда. Но по-добре така, отколкото апатия.

Автор:	Warbringer [ 13 Фев 2011 10:09 ]
Заглавие:	Re: Белият лист
Полъх Нищо повече не сме освен топъл повей на нежен вятър нежно галещ бузите на малко дете Детенце тъжно и самотно което не спира да мечтае Преминаваща комета сме възпламенена от звездата която така щедро дарява светлина сред тъмнината топлина ни подарява насред самотния студ Тук сме само за миг прашинки из безкрая малки звездици плахи пръснати из нощното небе И ако седнеш на тревата вперил взор във хоризонта ще усетиш тоз' ритъм вечен който кара ни да вдишваме живота с пълни дробове Като надежда безнадеждна сме която пада тежко във калта че е паднала не значи че е мъртва Събира сили, ближе рани Акумулира слънчеви лъчи за да може да се вдигне и пак напред да продължи Пръц.

Автор:	doggymien4o [ 13 Фев 2011 12:14 ]
Заглавие:	Re: Белият лист
Много интересни неща пишеш. Любими истории са ми тази с Дик и Ник и тази с тоновете алкохол и наркотици Евалата!

Автор:	Serious Sam 1.0 [ 13 Фев 2011 16:53 ]
Заглавие:	Re: Белият лист
Стихотворенията са качествени. Продължавай в същия дух... Е почти същия, но пак са отлични.

Автор:	Warbringer [ 14 Фев 2011 15:08 ]
Заглавие:	Re: Белият лист
Една апатична пържола Стоях на ръба на моста и допушвах фаса си. Бях решил, че това ще бъде последната цигара през живота ми, но не защото реших да откажа пушенето – боже опази – а защото реших, че животът ми ще свърши след като свърши и цигарата. Даже се чудех дали да не скоча заедно с нея. Нали, да я метна, да й дам 2-3 метра преднина, а след това да се гмурна след нея. Поразмишлявах над този въпрос, а после реших, че е абсолютно все тая и, че няма смисъл да хабя последните си мисли за една полуизгоряла цигара. Попуших още малко, след което изхвърлих цигарата в бездната отдолу и прекрачих парапета. Още не бях готов. Погледнах надолу и се сетих колко, всъщност, ме е страх от високото. Ама вече е все тая, божке мили, страх от високото... Стана ми смешно. Заторих очи и вдишах от оловният смог на града. Прегърнах звуците от профучаващите коли, никога не спящи, дори и в този късен час, градът дишаше, движеше се, живееше странният си урбанистичен лайфстайл и хич не се и замисляше да се променя. Ама то не му и трябва като се замислиш, какво би бил градът без влудяващите скорости, с които се развиват ситуациите в него? Повечето хора се оплакват от града, не го харесват, даже откровено го ненавиждат. На тях им дай природа, горички, полянки, поточета и птички и разни такива работи. Аз обичам града. Не че не обичам и да съм навън сред природата, но нямам нищо против градският начин на живот. Обичам скоростите му. Обичам лудостите му. Обичам и всичко до болка познато в него, баналностите на ежедневието, разпиляното олово по тротоарите, което вдишваме с пълна сила. Градът е моето убежище, моята голяма бърлога, чийто улици кръстосвам в търсене на вдъхновение и мигове. Градът е моято екосистема, моят личен биотоп. Небето беше богато обсипано със звезди в онази нощ, когато стоях на парапета на моста. Луната светеше безмилостно, топлият вятър проникваше навьсякъде, сякаш до самите кости, самата душа. Носеше странни аромати на парфюми, храна, отчаяние и болка. Чух изстрел някъде в далечината и се зачудих дали някой нещастник не си е намерил края тази вечер. Може би убит за жълти стотинки, може би разчистване на сметки, може да се самоубил, може някой полицай да е застрелял престъпник, или пък... Или пък не, а? Какво изобщо се терзаех с такива мисли, нали бях напът да скоча? Абе нещо не ми се скачаше много, макар да изпитвах силна апатия. Дали ще се събудя утре или не, не ми пукаше. Исках само да не боли. Реших, че прелитането на десеттина метра и тупването точно насред оживеният булевард няма да е особено болезнено. Най-вероятно всичко щеше да свърши преди изобщо да успея да осъзная, че изпитвам болка. Запалих си още една цигара. Изпуших я и се качих на моста. Поех дълбоко дъх и се подготвих за преминаването ми от другата страна на барикадата. Край, ето го и него. Вече бях готов, остана само мозъка ми да подаде нервен импулс към мускулите на краката ми. Да задейства механизма на самоунищожение, които щеше да ме измъкне от тая дупка. Десният ми крак застана над нищото, когато чух някой да казва : - Ей, защо не изядеш една пържола? - Една пържола ли? - Ами да. - Каква пържола? - попитах наистина изненадан. Всъщност около мен нямаше никой. Обаче някой искаше да хапна една пържола. - Ами свинска пържола. Нали се сещаш, с варени картофи за гарнитура. Вярно, имаше един ресторант наблизо. - Абе тука съм малко зает, да му се не види! - Ехей, по-спокойно. Хапни една пържола да се кротнеш малко. - Майната ти бе! Ще хапна пържола, ама ще го направя защото наистина съм гладен! А не за да удовлетворя твоето тъпо желание да ям пържоли. Не ми отговори. Вдигнах рамене и отидох да ям пържола. Ще скачам някой друг ден.

Автор:	Warbringer [ 26 Фев 2011 10:04 ]
Заглавие:	Re: Белият лист
Пише ми се, бе! - Айде ставай, седем и тридесет е. - чувам в мрака след отварянето на вратата. “А, не на мене тия, спя и нищо не чувам” си мисля и се правя на пън. - Хайде вдигай си гъза бе, ще закъснееш за лекция. “Спя бе, човек! Не ми дреме за тая лекция!” отвръщам на ум, все още несигурен дали съм буден или сънувам, точно на прага между двата свята. Опитвах се да си остана в света на сънищата, но той се отдалечаваше все повече от мен. За пръв път от няколко дни спях вече пет часа без да се будя, а сега да ставам? Не става тая работа. Усещам рязко увеличаване на светлината и вече окончателно съм буден. - Ъ-ъ-ъ, стига бе! - измрънквам, обръщам се на друата страна и се завивам през глава – Още малко. Не получавам отговор. Вместо това, точно когато започнах отново да се унасям, дочух безмилостното бръмчене и вибриране на кафе-машината. Миризмата на току-що приготвено кафе блъсна носа ми. - Ставай, че ще изстине. Тоя аргумент ме матира с пешка. Изритвам завивките и студа мигновено не обгръща. О, легло мое, пазещо ме от клинча, направи нещо! Обличам си дрехи за няколко секунди, набичвам радиатора на максимум. Опитвам се да се осъзная, но главата ми е на автопилот, пет часа са ми малко, по дяволите! Сядам пред компютъра, включвам го и започвам да зяпам тъпо чашата кафе. Седя така пет-десет секунди и отивам в кухнята да си взема мляко. На излизане от стаята поглеждам програмата си, където се мъдрят 2 часа аналитична химия и 4 часа математика. Става ми малко лошо, почти повръщам на пода. Влизам в кунята. Майка ми и баща ми пият кафе и пушат цигари по халат. - Добро утро – казвам почти. - Добро утро – отвръщат ми едновременно. - Не се наспа, нали? - пита ме майка ми. - Ми не – отвърнах. - Е защо не си легна навреме? - добър въпрос, ама аз встщност не си легнах късно. - Аз си легнах. Ама се зачетох и изведнъж беше станало два часа. - Ами честито тогава – отвръща ми и се смее, след което си дръпва от цигарата. - Да, мерси, ударих от тотото. - Побързай, че ще закъснееш. - Естествено, че ще закъснея. 7:40. По дяволите. Трябваше да изляза най-късно 8:30, иначе никакъв шанс да ида навреме. Опитах се да пия кафето бързо, обаче не ми се отдаде, просто не мога така. Едно кафе означава поне един час със поне 3-4 цигари. Пет глътки и чашата заминава за миене, а аз съм почти буден. Все още ми се вие свят, но си мисля как след един душ ще се освестя. Взимам душ, не се освествам, обличам се. Вече съм закъснял. Оф, мама му стара. На излизане взимам боклука. Не бързам особено, защото до 10:15 трябва да чакам. От телефонът ми бумти музика, а в чорапа си усещам характерното боцкане на пликчето трева, чакащо да бъде свито, възпламенено и изпафкано. Хващам си автобус, слизам на Борисова градина и се разполагам на големият каменен парапет. Оставям си раницата на него и я използвам като масичка докато превръщам ситно стритата марихуана в прилежно свита, тънка цигара. Часъ е 9:25, което означава, че разполагам с 50 минути – повече от достатъчно. Слънцето плахо се подава иззад хоризонта, и аз ясно усещам намерението му да изпълзи цялото небе. Има разни субекти около мен, почти всички разхождат кучета, но има и някои джогинг-ентусиасти. “Луди хора” мисля си – все пак температурата едва ли е повече от няколко градуса, ако изобщо е над нулата. Държа свитата цигара стисната между устните си, но все още незапалена. Поглъщах гледката около мен жадно – беше красота, спокойствие и още много неща, които не подлежат на описание, но си бяха там. Седейки по турски на парапета, прегърнал раницата ми, бръкнах в джоба на якето, извадих кибрит, драснах една клечка, изчаках барутът да изгори и поднесох пламъка към цигарата. Дръпнах жадно три-четири пъти и напълних дробовете си с коктеил от никотин, катрани, канабиноиди, въглероден диоксид и още хиляди неща, за които изобщо не исках да мисля. Задържах дима известно време и здраво се закашлях - “Чук е, деба” си помислих и се усмихнах доволен. Чувствах се странно – едновременно свободен, уверен, влюбен във всичко, но умората беше жестока. Смазваше ме, газеше ме, тъпчеше душата ми и тровеше ума ми. След като изпуших тревата поседях още малко на парапета, загледан в алеите, по които се разхождаха хора и кучета. Гледах бъдещето и му се усмихвах. Може би малко му се молех, но само в границите на разумното. Усещах съвсем ясно бушуващият огън вътре в мен, възпламенен от образ, за който не можех да реша истински ли е или не. Опитвах се да разбера дали съм готов за този пламък, за тази огнена стихия, която ме накара да започна да мечтая, да живея, да съм буден и да случвам неща, вместа да чакам да ми се случват. Ядосах се, задето наруших обещанието пред себе си да се опитвам да не мисля за нея. Чувствах тялото си в безтегловност, потънал в спомени и безмислени размишления. Сепнах се и видях, че часът е 9:55. Това означаваше, че трябва да си вдигам задника и да тръгвам, ако ще стигам навреме. Беше ми криво и не се занимаваше с нищо, но аналитичната химия не питаше. Запалих си цигара и тръгнах към Биологически факултет, подритвайки камъчета, капачки и каквото ми се изпречи на пъти, ядосан на света и съдбата си – изобщо с три думи – в тъпо настроение. Слушах си музика и си бях във филма. Почти бях стигнал, оставаха ми стотина метра до красивата тухлена сграда, когато някакъв тип ме спря. - Извинявай, човече, да ти се намира запалка? - Да, секунда – отвърнах му, бръкнах в джоба си и му я подадох – Заповядай. - Мерси. Момчето се врътна, сигурно за да прикрие какво си запалва, защото в устата му имаше малък джойнт. - Нещо против да направя една дръпка? Не ми отвърна, а вместо това ми подаде цигарата. Развъртяхме я, поблагодарих му и си тръгнах. Стигнах пред вратата на университета и се завъртях, тръгвайки надолу – в обратна посока. Вече бях окончателно разбит, напушен до козирката, абсолютно крив. Помислих си “Вижте какво, химия и математика, толкова много ми се щеше да не ви пропускам, но имам нужда да пиша. Трябва да разкарам тия неща от главата си, така че ще се наложи да ми влезете в положението, защото т'ва е положението!” и се запътих към едно кафе. Останалото, както се казва, е история.

Автор:	Warbringer [ 09 Мар 2011 13:09 ]
Заглавие:	Re: Белият лист
Късметлия Мама ме събуди с парче пай и чаша горещ шоколад. “Хайде, Джон, ставай! Да видим какво има под елхата, а?” Мигновено скочих и се отправих към долния етаж на малката уютна къщурка в Лонг Айлънд, още по пижама и сънен. Дядо Коледа очевидно се бе справил с курабийките и млякото, които му бях оставил на масата, заедно с инструкции какво да ми остави под елхата. Тя беше много красива – цялата окичена с играчки, лампички, гирлянди и сладки, а на върха се беше поместило ангелче, държащо Витлеемската звезда. Радост заливаше детската ми душа, тръпнещ в очакване да разкъсам безмилостно опаковъчната хартия и да достигна до подаръка ми. Радост се усещаше и в сърцата на родителите ми, очевидно доволни от себе си. Те все още не знаеха, че знам. Картината се промени. Мама и татко се караха. Баща ми беше подивял и викаше, а мама плачеше, закрила лице в шепите си. Опитвах се да не слушам, но крясъците бяха много силни. Те сякаш изобщо не ме забелязваха, бяха напълно погълнати от кавгата. Далечният писък на падащ снаряд ме събуди. Първо чух безмилостният му крясък, а след това някой извика : - Артилерия! Никой да не мърда от окопите! Взрив. Оглушителен трясък. Запуших ушите си с длани и стиснах очи. Смъртоносната градушка започна да се сипе навсякъде около нас. Хвърляше пръст и шрапнели без милост, без ред. Лежах в окопа, примрял от страх и не смеех да помръдна и на милиметър. Заля ме топла вълна и отворих очи за да видя, че окопът беше изплискан с кръв, както и аз самият, а до окопът лежеше разчекнат, разкъсан и, най-вече – мъртъв, сержантът. Горкият нещастник явно не успял да се добере до дупката навреме. Бяхме абсолютно откъснати от останалата част от ротата, а мунициите бяха лукс. Не издържах и повърнах, а устата ми, сякаш сама, повтаряше “Господи, помогни ми, Господи!”. Чувах викове и крясъци, взривове и свистенето на падащи снаряди. Тази проклета джунгла беше последното място, на което ми искаше да стана на парчета. - Джон! Ей, Джон! - чух някой да вика. Гласът сякаш не идваше от тази реалност. Две ръце ме сграбчиха за раменете и ме разтресоха бясно. Лицето на Фред изплува пред погледа ми. - Съвземи се, кучи сине! Заради скапаната ти кататония ще ни разтрелят като песове! Хайде вземи се в ръце бе, скапаняк, виетконгците ще ни ударят всеки момент, мътните те взели! Чувах го, но не го разбирах. Осъзнавах, че съм в шок, но не можех да сторя нищо по въпроса. Просто го гледах в недоумение и чаках снаряда, който ще удари окопа ни и ще ни направи на кайма. Топлината в гащите подсказваше, че пикочният ми мехур си е позволил своеволието да се отпусне без да ме предупреди. Фред явно схвана, защото ми зашлеви страхотен шамар, който изплющя почти едновременно с взрива на поредната бомба. - Сънувах, че съм в къщи. - казах му, осве още гледащ като дебил. - Провери карабината. Ако не е пълна до горе с куршуми – зареди я. Не си в къщи, но бързичко може да те върнат в дървен костюм ако не се окопитиш. Артилерията не показваше признаци да се кани да спре. Снарядите валяха като дъжд, заедно със шрапнелите. Не спирах да се моля, но поне успях да възвърна контрол над опорно-двигателната си система. Проверих карабината, модел М-16, която беше пълна и отново зачаках. Много добре знаех какво следва. Пускаш няколкостотин бомби по главите на врага, те се насират няколко пъти в гащите, а после ги прегазваш докато са още вцепенени. Клише... Обстрелът приключи. Освен сержантът нямаше други жертви. Само едно момче, Майк май се казваше, беше улучен от шрапнел, но нищо сериозно. Отново се възцари тишина, докато барутнят пушек се разнасяше злокобно над джунглата. Свалих предпазителя на карабината. - По дяволите, Джон... Пак ни се размина на косъм. Помниш ли миналия път? - Помня. - по време на миналия обстрел успяха да улучат десет окопа – двадесет мъртви, смазани на парчета от проклетата пищяща смърт. - Шибаняците от щаба трябваше да са ни прибрали преди три дни! - Знам, Фред. Обаче не са. Сигурно не им се рискуват задници, за да помогнат на педесет обречени нещастника. Здраво сме го загазили, приятел. - Не мога да повярвам, че се забъркахме доброволно в тия лайна, мътните ме взели! - Ти си се забъркал доброволно. Аз получих повиквателно. Фред отвори уста да ми отговори точно когато започнах да се чуват изстрели, очевидно по наша посока. Някой изкрещя “ВИЕТКОНГ !” и адът започна. Копелетата нямаха брой. Изникваха от джунглата като проклети призраци, щикове на калашниците, обезумели викове, безреден огън. Вдигнах пушката и започнах да стрелям. Нашият окоп беше някъде към средата на морето от дупки, така че изобщо не си правех труда да се крия, освен за да презаредя. Картечният огън отекваше като тракане на шевна машина, само дето беше сто пъти по-оглушителен. Някой крещеше заповеди, но тя биваха удавяни от изстрелите. Пушекът се вдигаше безспирно, чуваха се експлозии, за които сметнах, че принадлежат на осколъчни гранати, с каквито вече не разполагах. Цялата ситуация ми се стори много безнадеждна, виетнамците бяха поне сто пъти повече от нас. Не мислех, че дори имаме толкова муниции. Когато се прибрах в окопа за пореден път за да презаредя, утанових, че имам още само два пълнителя. Вече приех факта, че скоро ще бъда набучен на някой щик, или пък че ще получа куршум в главата, но някой извика : - Идват! Небесните Ангели идват! Въздушни подкрепления. “Време си беше, мътните ви взели!” Първо едва се чуваха, а после – съвсем ясно – рева на реактивните двигатели, на нашите спасители. Прелетяха над главите ни и изчезнаха – всичко стана за части от секундата. Седем самолета обсипаха полето около нас със напалмови бомби. Бяха като божието наказание, стоварило се върху главите на виетнамците. Тъпанчетата ми допълнително заглъхнаха от рязката промяна в налягането, предизвикана от огненият ад, но добре чувах виковете на врага, докато телата им бяха обгърнати от огнените езици. След минути отново се възцари тишина, нарушавана само от пукането на напалма. Стоях в окопа, дишах тежко и не можех да продумам. Очевидно някой бдеше над нас, някаква по-висша сила сигурно, ни беше спасила задника. Дадохме петнадесет жертви и двадесет ранени. Фред също не можеше да продума, просто гледаше невярващо към мен, а накрая ми се усмихна. Каза нещо от сорта на “Честито, късметлийко”, но ушите ми не функционираха като хората, така че не съм много сигурен. Това, за което съм сигурен е, че свързочникът успя да установи контакт със щаба, от където ни дадоха координати – мястото, от което щяха да ни приберат. Трябваше да се движим бързо, преди виетнамците да пробват още една атака, която със сигурност щеше да ни довърши. Всеки взе по един мъртъв другар на рамо, дори някои от по-леко ранените, и тръгнахме. Мястото не беше далеч. Представляваше обширна поляна под билото на планината – там, където ни бяха отрязали. Сега само трябваше да изчакаме хеликоптерите. Свързочникът уведоми щаба, че е добре въздушната кавалерия малко да се поразмърда, нещо от типа на “Безопасно е, но бързо може да се стъжни, така че си размърдайте задниците, иначе ще ни направят всички дружно на пихтия!” Един от ранените издъхна. Беше пищял през цялото време, разкъсана феморална артерия и откъснат среден пръст на лявата ръка. Бях му инжектирал морфина ми, но това не спря крясъците му. Притеснявах се, че виетнамците са ни чули и сега идват да ни разкъсат, което се оказа вярно. Стояхме приклекнали сред тревата, инструктирани да нагласим карабините на единична стрелба, и вече здраво се изнервяхме. Повечето бяхме омазани целите с кръв, воняхме на смърт, урина и лайна, но бяхме нащрек. Вече се чуваше тракането на хеликоптерните перки, когато Фред получи куршум в корема и адът се възцари отново. Истрелите идваха от гората, така че фокусирахме огънят натам. Врагът не се виждаше, прикрит зад растителността, но стрелбата му го издаваше. Целият отряд започна да хвърля осколки и да стреля като обезумели, докато свързочникът крещеше “Тук са, тук са!!” по радиото и получи куршум краво в главата. Хеликоптерите започнаха да се снижават, някой от тях отвръщаха на огъня, направо разкъсваха дърветата на големи късове дървесина. Виетнамците явно бяха подготвени, защото започнаха да сипят противотанкови ракети по тях. Сигурно бяха засекли комуникациите ни, мислех си, докато на глас крещях “Шибани кучи синове, мрете!” Артилерия заваля отново около нас, но този път нямахме окопи, в които да се крием – бяхме пътници, общо взето. Чувството на обреченост ме обля заедно със струйката урина в гащите ми. Вече не можех да преброя колко пъти съм се напикал. Последното, което си спомням, преди адът да приключи за мен, е кацналият хеликоптер и картечарят, който ми крещеше и махаше. Разбира се, не чаках втора покана, а спринтирах към него. Това бяха поне 300 метра кръстосан огън и артилериен обстрел, но алтернативата не беше много по-добра. Почти бях стигнал, може би малко по-малко от половината път, куршумите свистяха около мен, снарядите се пръскаха навсякъде, когато улучиха един от кръжащите хеликоптери право в двигателя. Машината запона да се върти бясно и да пада, удари се в земята и стана на кълбо огън с оглушителен трясък. Перката му се откъсна и полетя право към стъписаната ми физиономия. Помислих си “Край, сега ще стана на две”. Както когато кола идва към теб – почти те е ударила, а ти стоиш и я гледаш тъпо. Не помръдваш, живота ти не минава пред очите ти като на лента, защото си прекалено уплашен за да мислиш. Така че почувствах когато перката почти беше стигнала до мен. Стиснах очи, напиках се за пореден път и чух непогрешимият, адски звук на взривил се малко пред мен снаряд. Веднага след това всичко потъна в мрак. Не знам след колко време се свестих, лежащ в болница, но не си усещах краката. Може би защото ги нямаше. Докторът ми обясни, че снарядът е спасил живота ми, отклонявайки смъртоносният полет на перката, но шрапнелите откъснали краката ми малко под коленете. Бил съм изключителен късметлия, че картечарят от хеликоптера скочил да ме прибере, рискувайки собственият си задник. И най-вече, че не съм изкървял докато стигнем до полевата болница. - Късметлия си, момче! - каза ми докторът и се разсмя, а аз не издържах на шока и припаднах.

Автор:	Warbringer [ 30 Юни 2011 01:29 ]
Заглавие:	Re: Белият лист
Дюнер Избиха ме нервите, събрах си багажа и заминах за Пловдив. Видях се с Асен, напушихме се като тъпанари, той ме изпрати до автогарата, където обърнахме по биричка и след час яхнах рейса. Седях до някакъв дядо, който изобщо не беше заинтересован от персоната ми, което беше добре – и на мен не ми дремеше за него. Бях си забил слушалките в ушите и четях книга, която беше озаглавена “Гореща музика” с автор Чарлс Буковски. Той винаги успява да ме депресира. Изключителна душа, но болката, която влага и излива в произведенията си я преживявам прекалено силно. Бях едновременно доволен и малко тъжен от факта, че с тази книга приключвам библиографията му. Бягах, признавам. Бягах в Пловдив, далеч от всички мои познати и приятели, далеч от параноята, далеч от лудостта, далеч от всичко. Малко заслужена почивка за душата ми, шанс да възстановя силите си, изчерпани от огромните скорости на живота в столицата. Гадно е да си влюбен. Гадно е да поставиш един човек над себе си, гадно е да се побъркваш заради нечия личност. И за себе си е жестоко, и за другия човек е жестоко. Понякога е неизбежно, но все пак е гадно. Особено ако си мен. Аз преживявам нещата толкова силно и бурно, че понякога си мисля, че съм повреден – някоя частичка в мозъка ми просто не си е на мястото, не функционира като при другите хора. Ама всъщност, к'ъв е смисъла да го мисля?! Такъв съм си и т'ва е, не мога да се променя, а не мисля, че искам. Пристигнах в Пловдив, отидох до вкъщи – в сърцето на Стария град – и си оставих багажа – главно дрехи, но и един-два учебника. Баба и дядо много ми се зарадваха и на мен ми стана криво, че съм в толкова тъпо настроение и не мога да им отвърна със същото. Прегърнах ги с най-малоумната физиономия на планетата и им казах, че излизам да се поразходя. Тъй като къщата практически се намира в центъра на града, часът не беше сред притесненията ми. Обожавам летния вечерен Пловдив, чувството, което предизвиква в мен е неописуемо. Смесица от уют, спокойствие и желание за живот, за лудост, за разговори, за пиене, за купон и още нещо... Кара ме да мечтая и да се усмихвам. Точно там разбирам колко съм сам, колко нямам компания и колко ми се иска да има някой, с когото да споделя това усещане. Нямаше такъв човек. Тоест, имаше – на 120 километра от мен, което ме караше да се чувствам нежелан, посредствен, грозен и излишен. Сигурно бяха просто поредните ми тъпи параноични епизодчета, много ми се щеше да е така, но не можех да променя начина, по който се чувствах. Отидох да си купя дюнер. Верига “Аладин” правят най-вкусните дюнери, които съм ял през живота си. Просто е невъзможно да отида в Пловдив и да не си взема един огромен дюнер. Някъде по средата вече отдавна съм се наял, но продължавам да се тъпча, защото е ТОЛКОВА вкусно. Мисля, че тайната им се крие в чесновия сос... Та, взех си храната и седнах на една метална пейка на главната улица. Започнах да се храня и потънах в сладко гастрономическо блаженство, истински оргазъм за вкусовите ми рецептори. На пейката, точно до тази, на която аз седях, се беше поместил някакъв младеж, очевидно прекалил с амфетамините. Слушаше музика, тактуваше бясно с крака и блъскаше по коленете си, сякаш искаше да си направи дланите двоен размер. На метри от нас имаше групичка съграждани от ромски произход, точно четирима, и слушаха някаква чалга и се смееха. Аз бях изключил тотално, напълно погълнат от дюнера и вкусовите му качества. По едно време друсаният тип застана пред мен, изцъкли поглед и ме помоли за една цигара. Дадох му тютюнева пръчица, той изстреля “Мерси, мерси, мерси, братле!”, след което се върна на мястото си и продължи да цикли в земята и да си слуша музика. Предполагах, че слуша някакви синтетики, подобни на течащите из вените му. Докато той пушеше, а аз дъвчех, телефонът ми звънна. На дисплея се изписа “Йоаким Станимиров ви търси”. Просто прекрасно – издателят ми. Не бях написал и едно кирливо стихотворение вече два месеца. Представях си какво ще ми избълва. Погледах малко звънящия апарат и накрая реших да вдигна. - Слушам. - казах, предъвквайки. - Как си, моето момче? - попита ме Йоаким. Звучеше мазно и някак си като дърт педофил. Направо ми стана гадно да си ям дюнера. - Чук съм – отвърнах – Тъпча се с дюнер и попивам вечерният Пловдив. - Пловдив ли?! - Неясно се изразих ли? - Какво правиш там?! - Нали ти казах – попивам атмосферата и нагъвам дюнер. - А нещо няма ли да понапишеш? Поне няколко разказчета, нещо? - Ми не. Не ми се пише. - Слушай какво – разкрещя ми се той. Усещах как едва се е сдържал досега. Обаждаше ми за трети път тая седмица. - Дължиш ми още две книги, така че си стягай задника и се залавяй за работа! - Не ми се пише бе! - Не ме карай да ти съдя проклетия задник, защото те харесвам. - Аз пък нещо започвам да не те харесвам много. И си досаден. - Не ми се прави на отворен. Кръгла нула си без мен, хлапе, така че започвай да пишеш, че иначе ще ти взема всичко, чуваш ли ме?! - Какво ще ми вземеш бе? Аз така или иначе нищо нямам. Съди ме ако щеш, не ми пука. Много добри книги са били написани в панделата. А, и между другото – ти си тоя, дето е кръгла нула без мен, така че остави ме на мира, вече ми писна да ти слушам мазния глас. - Просто си невъзможен – каза, след като въздъхна, и затвори. Хубаво, майната му. Не ми пука за него, не ми пука за писането. Всъщност май за нищо не ми пука. Имам си дюнер, ще си го изям на спокойствие и по дяволите всичко останало, си помислих, прибирайки телефона ми в джоба. Дъвчех, преглъщах и гледах в земята, а мислите в главата ми се блъскаха една в друга, като топчета в тото-машина. Предрусалият тип изпуши цигарата, която му дадох, хвърли я на земята и я стъпка. Едни от момчетата-роми го видя, каза нещо на другите и се приближи към него. Застана пред лицето му и му направи знак да си свали слушалките. След като го направи и го зазяпа изцъклено, циганинът му каза : - Абе, приятел, за какво си хвърли фаса на земята? Не видя ли кошчето, което на трийсе санта от теб, селяк смотан? Стана ми малко смешно и малко хубаво от факта, че това момче разчупи всички стереотипи. А и беше дяволски прав. Пловдив е толкова чист град, особено главаната улица, на която има кошчета буквално през пет метра. Да си хвърлиш цигарата на земята, при положение, че има кошчета навсякъде, е проява на висша селяния и неосъзнаване на факта, че не живееш сам в тоя град... - Да има майка ти к'во да чисти! - изстреля оня. “Край” помислих си “тоя тип е свършен.” - Какво каза? - невярващо попита циганинът. - Казах, че създавам работа на майка ти, бе, глух ли си? Трябва да ми благодариш, че утре ще има какво да прави. Докато изричаше тези думи гледаше циганинът право в очите, без никаква проява на емоция в изражението му, освен раздразнение. Сигурно си мислеше, че е безсмъртен. Най-вероятно беше така, амфетамините имат този кофти навик. Другото момче го погледа две-три секунди, опитвайки се да асимилира изреченото. На третата секунда му зашлеви страхотен шамар. Аз продължавах да дъвча дюнера. След шамара последва шут право в мутрата, а след него му се нахвърлиха и всички останали. Направиха го на кайма. Не е като да не си го изпроси. Аз бях с малко смесени чувства спрямо цялата ситуация. Разбира се, можех да стана и да кажа на циганите “Абе, пичове, вижте, че е друсан до немай къде, изобщо не осъзнава какво говори”, обаче реших, че ако му теглят един здрав бой може и да му дойде акъла. Трябва да си или много смел, или много тъп, за да направиш нещо такова. От една страна – евала на пича, че имаше топки да се изгаври по тоя начин, макар и придобити от амфетаминовият ръш. От друга, беше нещо тъпо и малоумно, чийто изход е близко до здравия разум, стига да го притежаваш – право в спешното, където се надявам да са го завели. Дано след това е посетил психиатрията, да му пооправят и вътрешността на главата. След като я зашият, нали... защото циганите направо му отвориха черепа. В металната пейка – с шутове. Пейката и земята под нея поеха алената кръв, тъпкана със стимуланти, както очите ми я попиха. Дюнерът беше много вкусен. Прибрах се вкъщи като по пътя си взех една двулитрова бира. Седнах на масата в кухнята, отворих я и си налях една чаша. През отвореният прозорец нахлуваха звуците на вечерният Стар град. Нямаше никакви дразнещи шумове и никакви светлини. Само песните на щурците и нощните птици. Успокояващата мелодия на детството ми. Димът от цигарата ми пък, обратно на звуците, отлиташе през прозореца и се смесваше със смога на града. Единствената светлина идваше от пълната луна и огънчето на никотиновата ми наслада. Гледах нощта навън, потънал в мисли, като от време на време сръбвах по глътка бира. След малко станах, светнах лампата, взех един химикал и се върнах на масата. Отворих тефтера ми и погледах малко празните редове на новоотворената страница. После взех телефона и се обадих на Йоаким. - Да, слушам те. - каза той. - Майната ти. - и затворих. Тая история реших, че трябва да бъде разказана. Разбира се, нямам издател, друго имах предвид, включвайки такъв пресонаж.

Автор:	Dexter [ 30 Юни 2011 02:07 ]
Заглавие:	Re: Белият лист
Чук си. Толкоз. Лека ти нощ и благодаря за увлекателното среднощно четиво ^^

Автор:	Warbringer [ 30 Юни 2011 02:14 ]
Заглавие:	Re: Белият лист
Хех, мерси ^^ На живо беше доста по-забавно де

Автор:	Warbringer [ 10 Юли 2011 13:25 ]
Заглавие:	Re: Белият лист
Работа Работа свърши. Не можех да повярвам. Събрах си партакешите и се ометох. Поредните 8 часа от живота ми, които никога нямаше да си върна. Трябва да започнат да ми плащат осигуровка „Животът е кратък, амиго”. Скочих в колата си и се отправих към един бар до нас. Местенцето беше уютно – пускаха рок, а алкохолът беше на толкова ниски цени, че имах чувството, че тея типове въртят далавера с токсикологията в близката болница. Бях разбит от работа. Не физически - о, не. Като млад исках да следвам биология и много добре знам, че органът, който изразходва най-много енергия в човешкото тяло, е мозъкът. Работя в рекламна агенция, като дизайнер. Работата ми ме скапва. Но не мога да я изоставя – трбява да се храня все пак. А предвид, че не ме бива в нищо друго, освен рисуването – нямам особен избор. Мразя я тая работа. Мразя всичко, свързано с нея. Имам чувството, че и рисуването вече мразя. Не, разбира се, това не е вярно. Рисувам и любителски в свободното си време. Това е единственото нещо, заради което си струва да оставам трезвен. Рисувам за един комикс в интернет, но всичките картинки се правят на ръка. От мен. Не ми плащат, просто така се пазя от самоунищожение. Седнах в бара. Скромна обстановка, с красив бар. Масите не бяха нищо особено – обикновено дърво с най-обикновени дървени столове. Барът обаче беше адски красив. Беше от полирано черешово дърво, много широк. Със стъклено покритие. Под стъклото имаше плочи на Doors, Pink Floyd, Jimmy Hendrix, The Stooges, Rainbow, Deep Purple и още редица други банди. Имаше сигурно 20-25 плочи. Седнах на един висок стол, точно пред The Wall. Хех... - Уиски с вода, моля. И шот текила. – поръчах. Не бях дошъл да се шегувам. Изпих текилата и се заех с уискито. Сложих си точно две ледчета. Наслаждавах се на питието си. Няма нищо по-красиво от това да седнеш да се напиеш до забрава след работа. Тая работа ме скапва. Някакъв човек седна до мен и си поръча мохито. Вече бях на трето уиски и втора текила. Човечецът беше с гола глава и това ми се видя някак смешно. Изглеждаше нелепо. Изпи си коктейла. От колоните бумчеше “I light another cigarette… learn to forget… learn to forget…”. Извадих си цигарите и запалих една. Беше приятно. - Ей, приятел – обърна се към мен човекът с голата глава, докато си допиваше мохитото. - Сподели, приятел – натъртих на думата „приятел”. Дразнеше ме тонът му. Исках да му разбия устата. - Я не ми се дръвчи, бе – сопна ми се оня. „Ебати нахалния тип”, помислих си – имам една работа за теб. - Имам си работа, амиго – казах му – благодаря все пак. – След като казах това си поръчах още пиене и се опитах да се правя, сякаш не съществуваше. - Ей, пънкар недодялан. Следим те от доста време. Ще свършиш една работа за мен, или ще свършиш в канавката. Да не мислиш, че се шегувам? Ще ти светя маслото точно тук, пред 30 души свидетели и никой няма да ме барне. Не знаеш с кой си имаш работа, лайнарче... – така и не разбрах с кого си имам работа. Точно щях да му кажа да ходи на майната си, когато през вратата влезе някакъв огромен тип. Имаше телосложението на горила и май не беше много щастлив заради нещо. Спря се на две крачки от вратата и започна да се оглежда. Тръгна към мен точно в момента, в който усетих, че ме наблюдава. Преди да успея да реагирам, огромният тип сграбчи плешивия за яката на ризата му, вдигна го във въздуха, сякаш тежеше два килограма, след което го тръшна пред стола му с такава сила, че чак усетих вибрации в пода. Гаврътнах си уискито на екс и си поръчах още едно. Огромният тип извади малко ножче от джоба си и преряза сънната артерия на плешивия. Докато последният се гърчеше на земята в предсмъртна агония, горилата седна до мен и си поръча джин с тоник. Аз започнах вече леко да се напивам. - Слушай к'во – каза ми огромният тип и отпи от питието си – ще свършиш нещо за мен. - И защо пък ще върша нещо за теб бе, келеш? - Ей, да свършиш като тоя негодник ли искаш? Ти да не си полудял, бе? Ще те изям. Буквално. Мислиш, че няма? Ще ти изпържа топките и ще ги изям със сварени яйца за закуска, педераст. - Добре, добре... Какво искаш? - Ами... – точно започна да говори, когато изневиделица се появи някакъв дребен тип от някъде и пристегна гърлото на огромният тип с гарота. Започна да стяга примката, а от врата на горилата започна да шурти кръв. Вече се изплаших. Какво искаха тея типове от мен? Аз съм художник, по дяволите. Гаврътнах уискито на екс и си поръчах още едно. Дребният тип приключи с душенето на големия тип и завхърли тялото му върху тялото на плешивия. След което се настани до мен. Поръча си ром. Чист. Даже без лед. Кораво копеле... - Здрасти – казах му. - Млъквай, бе – озъби ми се той в отговор. - Много си дребен, че да ми говориш така. Другите поне бяха яки. Той ме погледна, извади малка катана, може би към 35 сантиметра, и я постави на бара. Отпи от рома си гигантска глътка, може би малко по-малко от половината питие. - На отворен ли ми се правиш бе, лайнар? Ще те разрежа от пишката до скапаната ти коса. - Добре, добре... – сериозно си ме хвана страх. Особено след като видях как удуши оня грамаден тип... – Какво искаш? - Трябва да свършиш една работа за мен. - О, боже, и ти ли... - Какво и аз ли? – изглеждаше наистина учуден. - Ами тея типове искаха същото. Да върша някакви лайна за тях. Големия тип уби плешивия, а ти свети маслото на големия. - Какво...? – точно довършваше мисълта си, когато мозъкът му изхвърча през челото му и се намести върху шишетата на бара. Някакъв тип седеше зад него, държейки опраян пистолет със заглушител в една огромна дупка в главата му. Изглеждаше нелепо. Беше облечен с огромен черен шлифер, с черни кожени ръкавици и черно бомбе, което закриваше лицето му. Хвърли дребният тип върху другите трупове и се намести до мен. Изпих на екс оставащото ми уиски и си поръчах още едно. Човекът-шлифер си поръча мартини. Не смеех да го погледна. - Ей, приятел – каза ми той. Преглътнах. - Да? – казах му без да го поглеждам. - В кофти положение си – преглътнах пак. Обърнах се към него. Той се обърна към мен. - Татко!? – беше много шокиращо. Баща ми, който не бях виждал от 26 години, седеше до мен и сърбаше мартини. А преди това ми беше показал как изглежда мозъкът на някакъв тип, който преди това ми беше показал какъв цвят добива човек при задушаване, който пък ми беше показал как изглежда кръвта на някакъв тип, който пък... Ей, чакай... Тоя първия нищо не ми показа. Озадачението озадачаваше самия мен. - Да. - Какво правиш тук?! – наистина не можех да повярвам. Шокът беше истински и силен. Баща ми ме погледна и вдигна чашата си. - Наздраве! - Наздраве! – казах му. Докато вдигах чашата да отпия, баща ми опря пистолета в челото ми и ми намигна. След това натисна спусъка. Нещо старичко. Поствам си ей така - за кура ми янко. А тия редове много ме дразнят като се разделят така, ама ме мързи да ги оправям, so... nevermind.

Автор:	Warbringer [ 06 Авг 2011 14:41 ]
Заглавие:	Re: Белият лист
Големите неща, които ни свързват Лари седеше в парка срещу квартирата си и точно се заемаше с една бира. Беше свършил работа преди няколко десетки минути, а тази бира се беше превърнала в част от ежедневната му рутина. Разводът с жена му го беше докарал до ръба на психозата и единственото, което го пазеше от финалната крачка към лудницата, или пък депресията, беше неговата сладка рутина. Единственият му по-сериозен страх бяха почивните дни. Тогава се налагеша да измисля с какво да запълва часовете, които иначе прекарваше в службата, потънал в зомбирано ровене из документи и разнасяне на поща по кабинките. Най-често, докато не бачкаше, седеше с часове пред телевизора и зяпаше с отсъстващо изражение предаванията. Един ден, докато лежеше и се наливаше с уиски, за миг превъртя, стана и изхвърли телевизора през прозореца. Никой нищо не му каза, защото никой не го познаваше. Беше се преместил доста наскоро в тоя забравен от бога град, а колегите му живееха значително по-далеч от офиса, отколкото той. След тази случка, той реши да иде на психиатър, защото си го изби шубето за главата му. Посещението протече нещо от сорта на "Докторе, дайте ми лекарства!", а психиатърът му отвърна "Стига, сега, Лари, момчето ми... хапчетата са за тежките случаи. Защо не пробваш да си намериш хоби, нали разбираш... Поспортувай, вдигни си тонуса, ще се оправиш". Лари го изгледа тъпо, завъртя се на пети и си купа два стека бира от магазина пред тях. Прехвърляше двайсетте и развоят на събитията в живота му му се струваше като сюжет на тъп, сълзлив филм. Този ден беше изключително болезнен за Лари, защото на тази дата се навършваха четири години от както той и бившата му жена бяха сключили брак. Също така се навършваха и шест години от запознанството им. Бяха решили, че ще е много романтично да се оженят на същия ден, в който са се запознали. "Страшно романтично, няма що" си помисли той и отпи глътка от бирата. Навсякъде около него се разхождаха двойки, хванати за ръце, от което направо му се повдигаше. Семейства с деца, старци, хванати под ръце, които се усмихваха един на друг, млади влюбени, деца, деца, деца... Всичко се превърна в огромен водовъртеж от влюбени хора, любов, розови сърчица, купидончета... зави му се свят, отпи пак от бирата и се поосвести. Птичките пееха, хората разговаряха оживено и се смееха, кучете играеха в поляните, а Лари седеше с разбито сърце и беше самотен, самотен, самотен... "Ох" въздъхна той "защо няма на кого да кажа поне едно наздраве, искам компания, тъпо ми е сам..." и хоп! - една фигура седеше до него. - Здравей - каза фигурата. Лари се обърна стреснат към звука и видя... собственото си лице. Шокът го удари като ритник на кон. Лари скочи на крака и кресна : - Кой си ти бе, мамка ти?! - Успокой се - каза другият и го хвана за ръката - седни, недей да крещиш така, хората ще те помислят за луд. - Лари седна, все още вцепенен и зазяпа другия мъж. Той продължи с успокояващ тон - Аз съм най-доберият ти приятел - твоята шизофренична страна, която е толкова различна от теб. Дойдох, защото ме е страх да не се побъркаш от самота. Наздраве! Халюцинацията-Лари чукна халюцинацията-бира в истинската бутилка на инстинския Лари и се чу изхалюциниран звук. После отпиха по глътка - шизо-Лари отпи шизо-глътка, а истинският - истинска глътка. - Ти не може да съществуваш - каза Лари, все още оцъклен. - Не съм материален - поправи го миражът - но съществувам, и още как. Ето тук - и той чукна Лари по челото, който пък изхалюцинира докосване. - Плашиш ме. - И с право. Изчаткал си. - халю-Лари изпи още една халю-глътка. Загледа се пред себе си, сякаш се взираше в безкрайната морска шир и каза - Трябва да се събудиш. - Какво? - СЪБУДИ СЕ БЕ ! - изкрещя другия Лари, скочи на крака като ужилен и с един точно премерен плонж се навря в главата на собственика си, досущ като призрак - право през челото и обратно в обърканото мозъче. Лари отвори очи и се изправи стреснат, от което главата му заби като тъпан. Той я стисна с две ръце и се опита да смачка отвратителната болка сякаш беше пъпеш. Остпусна се обратно на леглото и полежа няколко десетки мунити. Когато най-накрая се почувства събрал достатъчни сили, изрита завивките и влезе в банята. Беше поредната отвратителна събота, която го посреща готова да откъсне главата му от болка. Изми зъбите си и чак тогава усети колко пълен е пикочният му мехур. Започна да си върши работата и точно щеше да пусне водата, когато чу някой да казва : - Ама здраво пикаеш! Лари едва не падна на плочките от уплах. В псоледният момент се хвана за завесата на душа и криво-ляво се закрепи на крака. - Пак ли ти бе?! - Стига бе, приятел, и една мишка може да ти докара инфаркт. Не ти се сърдя - разбирам те - нервите ти са обтегнати. Нормално е. - Лесно ти е на тебе, не ти имаш халюцинации! - Хайде, хайде, стегни се малко. Виж, вземи един душ. Аз ще направя закуска и кафе. Става ли? - изчака няколко секудни, а след като единствената реакция от страна на Лари си остана тъпият поглед, халюцинацията се ухили и излезе от банята. Лари се пъхна под душа и пусна топлата струя вода да го облива. Поседя така петнайсеттина минути, после спря топлата и пусна студената. Поседя така още петнайсеттина минути, сетне изми косата и тялото си за две минути и излезе от банята. В кухнята нямаше и помен от шизофренията му. Нито закуска, нито кафе, нито нищо. Даже бележка нямаше. Направи си кафе и закуска и седна пред телевизора. Уби няколко часа там, спря го, взе една бира от хладилника и си няла във висока чаша. Изпи една глътка прав, а после седна пред компютъра си. Изтегли си три произволни филма и ги изгледа. Щом надписите на последният филм започнаха да се изписват на монитора, Лари го изключи, без да гаси компютъра, и влезе в банята да си вземе още един душ. Не толкова от мръсотия, колкото за да убие времето, пък и един душ в повече на никой не вреди. Почти беше време да излезе навън в парка, за да подиша въздух и да послуша музика, докато пийва бира. Постоя отново тридесет минути под душа, като доста малко от това време отиде за миене. След като приключи, облече халат на цветенца и седна пред прозореца. Отвори го, запали цигара и я изпуши докато бършеше ръцете, краката и косата си, сетне се намъкна в едни дънки, облече риза и среса косата си пред огледалото. Погледа се малко, взе си една книга, излезе, заключи и слезе пред блока си. Взе си две бири, седна на една пейка и си пусна музика. Около него хората се смееха, говориха си, въодушевляваха се, а той беше яхнал вълната на музиката и беше изключил целия останал свят. Звуците го носеха на мелодичния си гръб, безтегловен, нематериален, блажен, потънал в морето от ноти. Слънцето залязваше и беше боядисало всичко в розовеещи и оранжевеещи цветове. Отпиваше бавно и лежерно от бутилката. Нямаше за къде да бърза. Послуша музика още два часа, изпи още три бири и се прибра вкъщи. Сготви си и хапна, после взе още един душ. Сипа си чаша уиски, избърса тялото си, обу някакви гащи и си легна на леглото, като загаси лампите. От отвореният прозорец долитаха звуците на лудост и трескаво неспокойство - викове, псувни, свистене на гуми по асфалт. Вечерният урбанистичен лайфстайл си беше такъв - забързан като по всяко време и изпълнен с опасности - я от грабеж, я от побой, я от изнасилване, я от убийство... Лари седеше, или по-скоро се намираше, защото беше легнал, на относително защитената територия на апартамента си, сърбаше уиски и се услушваше. Отвън се чу изстрел, после още един, а сетне всичко утихна за миг. След като мигът отмина, отново започнаха да се чуват свистящи гуми, обезумели крясъци и ритани контейнери за боклук. Лари гледаше в тъмнината на нощта и се опитваше за поредна вечер да подреди разхвърляните си мисли, а те пък - сякаш на пук - се блъскаха една в друга, отскачаха, а сетне правеха нова засилка. Изпи чащата, сипа си нова и продължи да лежи замислен. След известно време изпуши последната си цигара, изми си зъбите и заспа. Неделята не беше много по-различна. Скучна, бавна и самотна - моментите се точеха като изморени, осакатени войници под тромав строй. Сутринта слънцето плахо се показа и съвсем бавно изпълзя небосвода преди да освободи нощната сцена за появата на пълната луна. Лари си легна рано, защото на другият ден беше на работа. Спа неспокойно и сънува кошмари как някаква безформена сянка го преследва и иска да му откъсне главата. Точно когато черната ръка беше на косъм да го докопа, будилникът му започна да пищи и да трещи. Лари ококори очи и мигновено изрита завивките. Изпусна едно леко и нежно "Мамка му" и се завря под душа. След като се изми, този път за няколко минути, се облече и среса косата си. Реши да иде малко по-рано от обикновеното и да изпие едно кафе пред службата. Излезе и заключи входната врата, повика асансьора и зачака. Опитваше се да си представи работният ден - "Взимаш тия писма, даваш ги на еди-кой-си. Взимаш отчет от тях, даваш го на третия. Той ти дава разписка, с нея изравяш файл номер еди-кой-си и я носиш на първия." Докато се усети, беше стигнал пред колата си - Форд Мустанг '69, подарък от баща му за шестнайстия му рожден ден, в не много прекрасно състояние, но пък все още в движение. Отключи и се настани на шофьорското място. Сложи си колана и започна поредната битка с трафика. Пристигна точно както го беше запланувал - 40 минути по-рано от началото на работния ден. Взе си кафе от една машина и седна на най-близката пейка, която беше точно на ръба на парка и улицата. Изсипа си трите захарчета в течността, разбърка я и се заровичка в раницата си, за да намери слушалките. Беше ги забравил. "Мамка му, мислех че съм ги взел!" помисли си "Поне един вестник да си бях купил..." Започна да бърка бясно кафето си и да гледа профучаващите коли и крачещите настървено костюмирани мъже и жени, който също се запътват на работа. - Гледай ги - каза халюцинацията-Лари, което изкара истинският от унеса му - като няк'ви роботи, все едно живота им зависи от това да не закъснеят половин минута. Пф... - и поклати глава. Лари преглътна и загледа миражът си изцъклено. Той пък от своя страна завъртя очи към небето, въхздъхна и каза : - Не свикна ли вече? Всеки път ли ще ме гледаш като дебил? - Абе много знаеш пък ти! Идваш когато си щеш, пък аз точно си мислех, че ми е минало вече. Изкара ми изкъла отново, поне не можеш ли да ме предупреждаваш по някакъв начин? - Оф... млъквай. - и зазяпа улицата. Постояха така без да говорят няколко минути, а около тях се точеше безкрана маса костюмирани мъже и жени, половината от които говореха по телефоните си, забързани за работа или пък бог знае къде, а двата коридора хора бяха разделени от асфалт, по които също течеше трафик, само че тези машини бяха от стомана, но ги управляха машини от плът и кръв, целеустремени и здраво стиснали волана, а пътят беше за тях единственото истинско нещо, освен времето. Халюцинацията-Лари гледаше цялото това движение скръстил ръце и притворил очи под лъчите на изгряващото слънце. По едно време се разсмя и каза : - Замислял ли си се само... - после млъкна, потърка си брадичката, пък сетне продължи - Само си го представи - ти как бързаш за работа, досущ като тия хора. Хах, излиза че и ти си една добре програмирана машинка, а? Ядеш почти по разписание - при това, на обяд набързо - сереш по разписание, ставаш от сън по разписание... По дяволите, човече, това не те ли тревожи малко? Та ти си толкова жив колкото и онова Пежо ей там... - халюцинацията скочи на крака и каза - Сега осъзнах! Ти си машина! За това си пуснал мен - мъжа от плът и кръв - на свобода... Леле, Господи, не мога да те трая! - нестинският Лари направо беше обвзет от паника, докато истинският, кръстосал краката си, пушеше цигара и сърбаше бавно от изстиващото кафе. Ти... ти, ти, ти...! - ти плужек такъв!! Махам се. Отивам в Мексико. Повече не искам да ти виждам шибаната мутра. Халюцинацията-Лари си хвана халюцинация-такси към халюцинацията-летище и отпраши към халюцинацията-Мексико, където смени изхалюцинираното си име. Заживя своя изхалюциниран живот и се ожени щастливо за халюцинацията-Мария, която му роди две прекрасни изхалюцинирани момченца. Истинският Лари продължи да живее както нормално, но с еди научен урок - не сме толкова различни, колкото ни се иска. Дори стана социален и си намери приятелка. След като халюцинацията-Лари отлетя към халюцинацията-Мексико с халюцинацията-самолет, аз спрях да следя Лари и най-накрая предадох доклада си за него на Министерството по Халюцинациите. Те ме удостоиха с най-високи почести и даже ми дадоха една стая в сградата си. Тя е прекрасна - целите й стени са покрити с дунапрен, облицован с кожа. Всеки ден ми носят храна по три пъти и едни хора идват да си приказват с мен и ме питат как съм и дали мисията ми е приключила. Разбира се, че не е... Нещо ново :Р

Страница 1 от 3	Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ Лятно време ]
Powered by phpBB © 2000, 2002, 2005, 2007 phpBB Group http://www.phpbb.com/