Имам си отколешна мечта да напиша нещо за наемни убийци, та в крайна сметка реших да ви покажа начлните стадий на рожбата си. Приемам всякави критики.

Скорн намръщено изгледа маладата двойка, която седеше на една пейка и гледаше залеза.”Тъпанари” изруга наум убиецът и продължи по павираната улица. „Животът, коли и беси налявао и дясно, а те живеят в обалците” Ако не беше на мисия, щеше да подхвърли някоя хаплива забележка, а когато момчето се застъпеше за любимата си щеше да го подреди, както само Авектонските убийци знаеха. Злобна усмивка пробягна по сивото му лице, и той мислено се зарече да го стори при първа възможност. В този момент пред него изкникнаха двама градски стражари. Мъже на средна възраст, които всеки ден рискуваха живота си за пробита монета и корчика хляб. Хора, на които животът бе отнел бъдещето и бе оставил тъпото съществуване, като пазители на богатите дебелаци, които живееха в пропити с оргии и пирове имения. Като внезапно течение нахлуло в стая, Скорн се шмугна между тях. Двамата стражари дори не го погледнаха, бяха вижадли емблемата на Авектонците многократно и знаеаха с какво се занимават, но семействата им ги чакаха, а и някакво вътрешно чувство за справедливост ги караше да приемат убийството на поредния балгородник с усмивка. Продължиха надолу по улицата, споделяки ежедневните си проблеми, и жлъчно коментираха поредната патетична реч на губернатора. Скорн, който преждевременно се бе покатерил на покрива на една бакалия, се ухили „ Щом и най-големите продажници показват среден пръст зад гърба на господарите си, работата е ясна.” , помисли си той и се огледа. На Север, монументът на „Сребърният покровител”, поглъщаше лъчите на залязващото слънце и ветрилообразно ги разпръскваше върху прозорците на околните къщи. На Юг, се белееха кулите на Губернаторския дворец, сградата, към която се бе насочил и убиецът. От Запад се носеше миризма на риба и грог, запазената марка на пристанищния квартал, а за Изтока оставаха бедняшките квартали и писъците на поредната душа, чиито илюзии бяха се разбили в земята. Скорн бръкна в яката на униформата си и от там измъкна дълго, черно парче плат. Постави го върху лицето си, така че открити да останат само очите му, върза краищата на възел, а остатакът натика обратно в яката си. Следваше по-важният въпрос-по кой път да тръгне? Ако избереше улицата, щеше да стигне до двореца в пъти по-бързо, но възможността да срещане някой друг кръвожаден индивид, беше повече от реална. Ако тръгнеше по покривите, щеше да е почти незебележим, но пък имаше вероятност да няма директен път към двореца. В крайна сметка Акветонецът реши, че предпочита компанията на мършавите градски гълъби, пред тази на пияните бабаити и след лека засилка скочи на съседния покрив. Kaкто и предполагаше разходката по върховете бе лишена от излишна компания. Тук-там някой омърлушен гарван, злобно изграчваше, ако кракът на Скорн заплашваше да го настъпи, но като цяло всичко мина тихо и безпрепятствено. Вече бе тъмно когато убиецът достигна дворецът. Двама дебели стражари отегчено, се прозяваха на централният вход. Скорн подтисна вътрешното си желание да ги разведри с една кратка схватка и се зае да разучава терена. Дворецът беше от бял векметийски мрамор, и заемаше място, колкото за три болници и едно училище. На първия етаж бе огромната столова, кухнята и помещенията за прислугата. На втория етаж удобно се бе разположил шишквия губернатор, пухкавата му съпруга и достойно тлъстият му син. Тук се намираше и Залата за обсъждане- мястото където губернаторът си въобразяваше, че върши нещо, а всъщност за бавляваше чуждите дипломати с неадекватността си. Третият етаж бе зает от пъстра пасмина охранители- наемници, обикновенни главорзи и един- двама бивши имперски гвардейци. Цялата тази тъжна картинка, бе опасана от градина, където палмите, държаха очевидно мнозинство. Въпросните дървета имаха височина от порядака на 50-60 метра и осигуряваха безпрепятсвен достъп до прозорецът на шишкото. Само едно нещо нарушаваше тази идилия- дворецът бе на неприятно голямо разстояние от околните сгради. „Скапани архитекти”, промърмори Скорн, „ как, по дяволите, се очаква да си върша работата, когато поставят двореца по този начин.” Трябваше да действа бързо, преди някой да прояви неблагоразумието да го забелжи.

Леко и приятно за четене .Продължи го !

Тежко и неприятно за четене. Спри го!