'Прочети ме !"

Заглавието ме привлече - имаше нещо непоколебимо, нещо крещящо и до някъде нагло в него. Иначе, самата книга бе напълно безлична - сивкава, с грозна обложка, без написано име на автора или издателството. Взех я в ръцете си, и я разгърнах. На първа страница, историята започваше с раждането на героя. Клише.
Прехвърлих набързо няколко страници, набързо прелитащи през детството и юношеските години на бедния човечец, който се явяваше главен герой. Нищо особено интересно, нищо странно - всъщност, странно позната, обичайна история.
Осъзнах че съм седнал на пода в книжарницата и чета в тази поза. Леко засрамен, аз платих томчето, прибрах го и си тръгнах.

В следващите няколко дни нямах време за четене - само работа, работа и работа. Мисля, знаете как е - колкото и да обичаш книгите, времето което можеш да им отделиш никога не е достатъчно. Чак в събота вечерта обърнах внимание на покупката си - нямам много приятели, нито излишни пари, та повечето уикенди си ги изкарвам пред компютъра. Книгата продължаваше да разказва, леко и спокойно, за живота на героя - не точно ден след ден, но на кратки интервали. И четейки, страница след страница, изведнъж осъзнах - всичко, наистина - всичко което му се случваше, се бе случвало и на мен.
" В момента в който осъзна това, той бързо отгърна на следващата страница, жаден да разбере какво следва - само за да се сблъска с зловещата празнота на белият лист. Само две думи бяха изписани там - "Допиши ме !"

Отгърнах бързо.Да, наистина - следващите страници бяха празни, ако изключим тъй странния надпис. Засмях се и хвърлих книгата настрана - наистина, беше доста глупава шега. Или пък тъп рекламен трик ? Поредната шантава проява на "популярната" психология ?

Седмици наред не докоснах книжката, оставяйки я да събира прах - кризата се задълбочаваше, трябваше да давам сто и един процента от себе си, за да запазя своята работа и хич не ми бе до решаването на загадки. Накрая, отегчен от поредния уикенд на самота и отчуждение, смеейки се сам на себе си, аз добавих един ред в книгата :
" Първите думи, които чу в понеделник бяха : - Честито повишение !"

Отново метнах книгата под леглото. Не помня точно какво, но запазих спомен че през ноща сънувах чудни неща.

- Честито повишение, колега ! - Ник, съкилийника ми по кабинет разтърси ръката ми.
- Ъх.... ? - май само това можех да измисля
- Не са ти казали ? Боже, има имейл от големия Шеф. Всички вече знаят ! Късметлия си, момчето ми.

Седнах зад бюрото си. Отворих пощенската си кутия. Проверих. Наистина, бях повишен. И това бяха първите думи които чух в този ден !
Няма да изпадам в подробности - както виждате, нямам дар слово. По лесно ще е да прочетете страниците в книгата, от колкото да се мъча да ги пиша наново. Но ако мога да бъда кратък - щастие. Живота ми бе изпълнен с него. Пари, власт, успехи, здравословно количество приключения и много любов. Опитвам се да измисля - какво бих променил, какво бих изтрил, какво бих пренаписал. И не откривам такова - живях перфектно.
Но ето, моментът настъпи.
На последната страница съм. И не мога да добавя нови - нито с тиксо, нито с телбод, нито с лепило. Никак. И никой. Книгата не дава да лъжеш.
И на тази, последна страница се появи надпис - " Завърши ме".
Кратко. Ясно. Безпрекословно.
Нямам избор - трябва да напиша края. Своят край. И въпреки че бих могъл да го опиша величав, безболезнен, героичен - какъвто реша, аз се сковавам от страх. Край е.
Единственото, което ми дава сили, е болезненото осъзнаване на факта, че ако не го напиша сам, то книгата ще намери начин. И ще го напише някой друг...

Доста добро. Ама финала ми се струва, че си го претупал и нещо не се е получило добре...

Damnation, определено имаш талант. Продължавай

В моментите в които ми писне от "сериозни" журналистически теми, си цъкам разказчета за разтуха. Или избивам орки в Wow Мерси за мненията

Е тва е то Life Note!!!

Иначе е много добро! Много обичам такива кратки интересни разказчета с малко описания и много действие! Очаквам да видя бъдещата ти работа

Добро е и ми хареса.