Лятото дойде и с него и лятната муза - гореща, страстна и оскъдно облечена. Когато ме навести, явно идваше от среща с някой летен дух, та видът й беше, трябва да призная, доста изтощен, косата й разрошена, а едната презрамка на сутиена й висеше. Така трудно би ми помогнала в каквото и да е творческо начинание, мина ми през ума.
- Е защо пък да не ти помогна? - попита тя и приседна на облегалката на стола ми (нормално момиче не би успяло да го направи). - И да, не съм нормално момиче - добави, леко раздразнено, докато отмяташе косата си. - Все пак съм муза.
- Е какво сега, не само даскалката ти по философия си отмята косата по този начин - невъзмутимо отговори на мисълта ми, докато я обгръщах с една ръка през кръста. - Знам, че те дразни, свиквай.
Да, да, да, рекох си, да ме дразниш ли си дошла... И без това се разплувам по цял ден пред компютъра, избивайки си невроните с цъкане на Диабло или пък безплодно опитвайки се да напиша нещо, само ми липсват подигравки от страна на някаква, дето ми каца на стола и твърди, че е муза. И се опитва да ме шашне с телепатичните си способности.
- Всъщност дойдох да ти помогна да си събереш малко акъла.
Ами да взема една лъжица и да почва. То в толкова ще се събере. Спеше ми се, та отпуснах глава. Стига бе, момата беше от плът и кръв. То вярно, че бях издивял от скука и си въобразявах какви ли не работи, ама чак пък и рецепторите ми за допир да изтрещят до такава степен...
- Да, не съм безплътна - промърмори тя, докато пръстите й шареха из косата ми. - Каква яка коса имаш. Та пречи ли ти това, че съм веществена и че ми лежиш в скута? Мога да го променя, ако искаш.
Извих очи нагоре и я погледнах. Адски красива беше, само това виждах. Точните й черти ми убягваха. Толкова ли бях замаян от жегата, не можех да разбера.
- Изглеждам, както си ме представиш - усмихна ми се тя. - И правя, каквото ти измислиш. Размърдай си мислите малко и ме материализирай, както му е редът. Писна ми да стоя без обвивка.
Виж ти. Така де. Ясно защо образът й ми убягваше - въображението ми се беше изпарило. Можела да прави, каквото аз си представя? Хъ. Я да видим... Какво може да измисли един деградирал мозък с 99% изсъхнали и спаружени неврони...
- Сигурен ли си? - пъстрите й очи ме гледаха изпитателно (все пак поне си направих труда да си я представя и да й дам вид). - Нали искаше да си събереш ума и да не се разложиш съвсем от скука? Затова дойдох.
Ха, рекох си, а на какви други мисли да ме наведе видът ти (или поне това, което представляваше, като пристигна)?
- Изглеждам така, защото това беше първото нещо, което ти мина през ума. Че щом съм лятна муза, ще дойда от среща с някой летен дух и ще съм раздърпана. Не ми харесват много тия твои мисли, да знаеш.
Брех. И ми се ядосва. Май беше доста раздразнителна. Добре де, и откъде идва и каква е и що е, та се държи така?
- Не знам - поклати глава тя - ти ще кажеш.
Ха. Нямам си друга работа, та ще седна да измислям произхода и биографията на измислена (колкото и да се опива да ми докаже, че е материална) девойка. Появила се вероятно на някой Строфадски остров да гледа маслинови дървета.
- Сега като спомена – засмя се тя – обичам ги маслиновите дървета. Давай, измисли ми още история.
Какво, да измислям как си седи на един скалист остров, облечена в небесносин драпиран хитон хрупаща стафидки?
- Хитона го изпрах веднъж и избеля - нотка на съжаление се прокрадна в гласа на музата - та оттогава Ариел повече не ползвам... Искаш ли стафидки? - извади пликче от джоба на късите си панталонки (добре бе, как на такова малко нещо ще има джоб... не го бях забелязал досега... е аз не гледах за джобове, вярно, другаде ми шареше погледът).
Да не повярваш, стафидите бяха реални. Че и хубави. Е, благодаря. Ама чакай... Тя не беше ли дошла да ми дава литературно вдъхновение, вместо да ми предлага стафидки? Усетих, че се раздразвам допълнително въпреки лекия масаж на слепоочията, който тя ми правеше в момента. Затворих очи. Защо музата беше дошла при мене, рекох си, толкова хора има, които се напъват да творят... Защо точно при мен беше дошла да ме измъчва? Добре де, да ми разтрива слепоочията не беше мъчение, но все пак...
- Аха - промърмори тя и спря да ме масажира. - Обаче ти ми харесваш, а другите не.
Да бе, нали. Та тя даже не съществуваше.
Момичето нададе писък, все едно я бях намушкал с Хенкелбах Майстер Месер.
- Не го мислиш сериозно, нали? - тя звучеше не просто притеснена, а паникьосана, и дишаше учестено. - Не ми казвай... Не ми казвай, че наистина според теб не съществувам! Недей...
Брей, толкова ли се засегна? И какво, като го кажа, да не би да променя нещата? Като съществува, да го докаже.
Както седеше в скута ми, музата с всичка сила ме блъсна в облегалката на стола и тикна лицето си на сантиметри от моето. Имах чувството, че ще ме разреже с поглед, а ноктите й се впиха в ръцете ми. Май ми пуснаха кръв.
- Колко трябва да те издера, за да ме признаеш за реален обект? - изсъска. - Или може би се налага да те нашамаросам?
Добре... Добре, добре, добре... Може би наистина съществуваше.
- МОЖЕ БИ? - този път не беше просто крясък, а звукова вълна, която ме вкопа в облегалката. - Съществувам, колкото и да не ти се ще да признаеш. И дойдох да ти стимулирам малко висшата нервна дейност.
В момента, както беше седнала върху мен, стимулираше други процеси, които определено пречеха на висшата ми нервна дейност.
- Е това поне трябва да те убеди, че съм истинска - изражението й се смени от бесен гняв на лека обида.
Посегнах да я помилвам по лицето - ей така ми дойде. Момичето пак се усмихна, този път по-приветливо.
- Виждаш ли, вече ме приемаш.
Обвих ръце около кръста й - беше ми омръзнало да висят от двете ми страни - и се замислих. Защо толкова се стресна, като казах, че не съществува? За малко аз да престана да съществувам. И освен това как щеше да ме предразполага да пиша, след като... след като най-малкото стоеше между мен и бюрото?!
Музата въздъхна.
- Нека ти обясня всичко отначало - започна. - В древна Гърция ние, музите, сме били измислени като богини покровителки на изкуствата. Не помня нито името си оттогава, нито кое изкуство съм покровителствала. После гърците се покръстиха и изоставиха вярата в нас... Оттогава кръстосваме по света без облик и име, знаем само, че сме музи, и че за да придобием форма, трябва някой човек да си ни представи. И така, аз избрах теб - и тя закачливо ми побутна носа с показалец.
Значи имала история, защо пък аз да й измислям?
- Пак не разбираш - въздъхна тя. - Това, което ти разказах, са твоите собствени мисли. Ти сам ми съчини такава история. А за съществуването... Как да го кажа... Когато избера даден човек, който да ме... - тя помълча малко, сякаш търсеше думата - който да ме измисли, аз се обвързвам с мисълта му. Каквото и да реши той за мен, е истина. Ако каже, че не съществувам, аз изчезвам и все едно никога не съм била. Така умира една муза - когато хората престанат да вярват в нея...
Интересно. Ами ако... Ами ако изменя правилата? Да видим... Аз пък си мисля, че ако сметна музата за нереална, тя ще ми докаже обратното, като се появи и просъществува. Дали в този случай природата й ще се подчини на ума ми?
Ако не друго, видях какво представлява изплашена муза - тя се вкопчи в мен, треперейки, очите й се бяха разширили от внезапен ужас, а в тях блестяха сълзи.
- Недей, недей, недей - шепнеше тя - моля те, недей! Не си играй със същността ми, ще ме унищожиш! Разбираш ли, страх ме е!
Тя не съществуваше.
Пуф.
Миг по-късно музата тупна отново в скута ми, разтреперана и задъхана.
- Все още съществувам... - успя да промълви през тракащи зъби, след което се сгуши в мен. - Никога повече не го прави.
Прегърнах я и затворих очи. Исках просто да постоя малко така. Но явно не ми се полагаше. Покоят ми беше прекъснат от рязко "шляп" и пареща болка, която обхвана лявата ми буза.
- Разбра ли ме? - измамно тихо попита тя, гледайки ме със стоманен поглед в очите. - Никога повече не отричай съществуването ми! - силата на гласа й отново щеше да ме отвее, ако не беше облегалката ми. - Нямаш представа какво е да се носиш в безкрайността на парадокса! Като ме захвърли там, прекарах еони, докато измерението не се изкриви в посока на твоите мисли. Бедна ти е фантазията колко съм ти бясна.
Чакай, тя изчезна и се появи в рамките на половин секунда...
- Да, на теб може така да ти се е сторило, но за мен беше цялото време на света - в скоро време нямаше да й мине лошото настроение. - А сега... ПИШИ!!!
Боже Господи... Как се очаква да пиша, когато тя е седнала в мен, а ръцете ми са удобно разположени около кръста й?!
- Само кажи и решаваме проблема! - весело отвърна тя, сякаш не ми се беше сърдила до преди секунда, и в миг се озова седнала на раменете ми като на конче. Плъзна се надолу по гърба ми и ме прегърна през врата. - Какво чакаш, вземай лист и започвай да пишеш. Или отваряй Уърд, все едно.
Добре, и какво да пиша? Извърнах се към нея, за да потърся отговор.
Тя беше толкова близо, че се замайвах от аромата на рижата й коса и блясъка на опаловите й очи. Като си помисля... Даже името й не знаех.
Но се сещах за какво да пиша.
- Задачата ми е изпълнена - тихо каза музата и ме целуна.
Бавно, неусетно затворих очи. Имах усещането, че политам заедно с нея. Някъде из безкрая.
- В древна Гърция ме наричаха Калиопа - чух шепота й. Едва доловим.
Рязко разтворих клепачи, примигнах и се огледах.
Никаква муза. Нито следа от нея. На екрана пред мен стоеше отворен документ на Уърд.
"Лятото дойде и с него и лятната муза - гореща, страстна и оскъдно облечена" - гласеше първото изречение.

Гениално. Просто гениално. Точно в твой стил.

Деба бе, Наз, какво правиш в тая деградирала дупка?!
Търси си издател! ВЕДНАГА

Наз ти си шибан гении знаеш ли??? Аре дай малко продължение а? Още чакаме следващата глава на диаблото.

Интересна хрумка и добре реализирана - браво!

Лято. Жега. Пусната щора и кока кола в индустриални количества. Идеалното място да започна приключенията на Зирад. Горкия ми набор в момента вървеше безцелно в пустинята и псуваше звучно своя създател по начин който само той си може. Няма да го цитирам, тъй като си заслужавам всяка реплика. Моят ум и спаружено въображение е именно пустинята в която младия герой се моташе в момента.
Аз също толкова успешно се взирах в отворения и абсолютно празен Уърдовски файл. Безидейността ми тъйкмо достигаше своя връх, когато усетих леки стъпки зад мен. Обърнах се и бях посрещнат от светлосин дантелен сутиен с липсвашща лява презрамка. Първата ми мисъл беше”Мамка му, Наз очевидно е успял да й вземе телефона.”
- Да, макар че аз му го дадох за да се срещна с теб.- Гласът й беше мек и звънлив.- Сигурна съм че Наз ще се справи за момента и сам. Ти обаче, имаш отчаяна нужда от мен.
- О, да, в повече от един смисъл.- Патентованата ми дяволита усмивка веднага цъфна на лицето ми. –Здравей Калиопа. Наз определено не ти е направил чест с неговото мъгливо въображение.- Поогледах я добре. Дългата й, буйна черна коса стигаше до кръста й. Беше боса и носеше чифт къси дънкови панталонки в комплект със гореспоменатия сутиен. С невъзможно усилие откънах поглед от „близнаците” и я погледнах в очите
- Все пак той ме прати при теб.- Тя седна в скута ми и сложи някакво полско цвете зад ухото си. Ярките й пъстри очи се смееха на моите кафяви и цинични.
- Е, ще му пратя един курбан бира за благодарско.- Тя се засмя леко и се премести зад мен.
- А сега, пиши! – Прошепна тя в ухото ми, обвивайки ръце около врата ми. –Твоят младеж се е изгубил насред пустиня. Трябва да го измъкнеш от там.- Каза тя.
- Да, но нищо не мога да измисля – ти все пак не си ли тук да помагаш – я кажи някаква идея. - Тя се наведе и ме погледна изпитателно
– Аз съм тук за да ти помогна и вдъхновя, не за да ти върша цялата работа.- Аз се измях високо.
– Е красавице, трябваше да си вземеш и един камшик, че да изгониш мързела ми.- Тя се усмихна и отметна косата си. Наз беше прав – прави го много драматично и дразни леко. Хващайки лицето ми с двете си ръце тя се приближи и облиза сочните си розови устни.
– Затвори си очите Дарк.- Затворих ги и устните ни се сляха. Останах като хипнотизиран след като тя се отдръпна.
- МИСЛИ!!! – звучна плесница отекна и вратът ми пламна.

Отворих очи и рязко се надигнах, избърсвайки устата си. Челото ми беше опряло в бюрото, слушалките – нахлузени накриво – бичеха self esteem на offspring и мозъка още ме наболяваше от махмурлука. Погледнах монитора – Диабло – и дадох alt + tab. На голия Уърд лист се мъдреше ‘Зирад намира керван”.

А устните ми горяха ли, горяха с вкуса на ягоди и шоколад.

Само заради споменаването на Офспринг няма да те напсувам както само АЗ си мога. Какво по дяволите правиш с темата?!

Наз, приятно е, но според мен идеята с телепатичното предаване на диалога една идея куца, освен ако целта не е да объркаш хората Забавно е като цяло. Получаваш одобрението ми, ама мн сладникаво