Заглавие: Едно разказче...
Здравейте... написах набързо нещо и въпреки че не съм поправял грешки (а ги има в изобилие със сигурност) го поствам, то идеята е важна
Това беше деня, който тя чакаше. Тя стана рано, като почти не беше спала от вълнение. Този ден олицетворяваше нейното така чакано и изстрадано желание да бъде такава каквато искаше, или поне каквато си мислеше че иска да бъде. Но нямаше място за колебание в момента, всичко беше решено, всичко беше планирано до най-малкия детайл. Ива отиде до банята и се загледа в огледалото. Като че ли последната година бе изминала за секунди, въпреки че бе изпълнена със страдание и тъга. След това измърмори нещо и се унесе в спомените за последната година.
Спомни си как пристигна в този тъй голям и забързан град и как всичко беше толкова различно. Спомни си как не и се оставаше тук, но нямаше избор. Спомни си първите местни хора с които се запозна през първите дни в новото училище. Опита да си спомни последните петдесетина седмици една по една. Не забрави естествено рождения и ден, който тя прекара за първи път сама, Коледа, която беше тъй самотна въпреки изобилието от подаръци. Но това което най-вече я вълнуваше бе причината днешния ден да бъде толкова важен за нея. Това което тя си спомняше най-добре бяха погледите на местните хора към нея. Никога няма да забрави отначало как я гледаха мрачно и с презрение. Те го правеха по-скоро от интерес към нея, защото тя беше доста различна от тях, както по външен вид така и по държание. Тогава тя си обеща, че ще направи всичко възможно да прилича до сущ като тях. И така започна бавно по бавно да се променя. С времето свикваше с местния акцент и се стремеше да се облича както го правеха повечето от училището и, най-вече тези на нейната възраст. Колкото повече месеци минаваха от идването и тук, тя толкова повече се променяше и се вписваше в обществото, както тя се изразяваше. Радваше се как местните вече я гледаха малко по-топло от преди. „Няма кой знае каква разлика, но и това е нещо!” – укоражаваше се тя. Родителите и не можеха да я познаят, но обвиняваха най-вече пубертета за тази нейна промяна. И все пак, колкото и да заприличваше на местните, имаше един важен детайл, който тя не можеше да оправи сама – беше по-тъмнокожа от другите. Не много, но се набиваше на очи, а и тя го приемаше много навътре. Ето защо си бе обещала, че на седемнадесетия и рожден ден ще си направи хирургическа операция. Беше се подготвяла психически с месеци. Родителите и отначало бяха твърдо против, тъй като такъв акт е немислим за тяхната религия, но тъй като тя беше единствената им дъщеричка, която имаше нужда от тяхната помощ в това време на промени, те решиха да и разрешат да направи хирургическата намеса. И така, ето че този ден бе дошъл. След целия път по който тя бе изминала, днешния ден бе черешката на тортата.
Майка и я вика от кухнята. Ива си изми зъбите и лицето и отиде да закусва. После двете извикаха такси и отидоха до поликлиниката. След два часа чакане и размисли, процедурата бе започнала. Майка и я чакаше отвън и трепереше като че ли дъщеричката и раждаше. След близо пет часа докторите излезнаха и и казаха, че операцията е минала успешно и че може да я види, дори и дъщеричката и да не може да говори в момента. Майка и влезна в залата, седна до нея и и подаде ръка. Усмихна се леко и заплака безшумно докато гледаше как дъщеричката и все още бе под упойка.
***************************************************************************
Изминаха седмици докато възстановителните процедури приключат. Ива стана и отиде пред огледалото. Струваше и се, че не се беше виждала без бинтове с години. Първите няколко минути тя не можеше да повярва на очите си. Промяната беше уникална. Не само, че беше доста по-белокожа от преди, но и хирурзите и бяха „изгладили” лицето, най-вече носа. Тя беше повече от доволна от резултатите и нямаше търпение да сподели радостта си с родителите и, които я чакаха отвън.
На следващия ден Ива стана и се приготви за училище по-рано от обикновено. „Вече изцяло изглеждам като тях” – помисли си тя и се усмихна. Закуси, прегърна от радост родителите и и тръгна на училище. Беше решила да не хваща автобуса, а да ходи пеша. Даже не минаваше и по краткия път, който тя бе открила неотдавна. Напротив! Тя искаше да мине през места с възможно най-голям брой местни жители. Все пак не напразно беше претърпяла толкова много промени! Беше слънчев пролетен ден и тя крачеше с бодро вдигната глава. Стигна първия голям площад. Застана близо до средата му и се загледа в миновачите. Гледаше ги право в очите и затаи дъх за реакциите им. Погледна първия – студен поглед отсреща. Пробва с втори – същия студен поглед. Трети – пак така. Колкото и хора да гледаше в очите те не преставаха да я гледат студено както преди година. Тогава тя се почувства по-гадно от всякога. Представи си всичките изпитания през която тя бе преминала и всичките тези мъки които явно са били напразно. Тогава тя сведе глава, седна на земята и се разплака. А хората около нея все бързаха за някъде и дори не и обръщаха внимание. Тя съвсем бе изгубила представа за време и място когато един млад мъж клекна до нея, хвана я за ръка и я попита защо плаче. Тя му разказа накратко за нейните преживявания и желанието и за промяна породена от надеждата да бъде обикната от другите. Мъжът я слушаше с интерес и след като тя приключи се усмихна и каза: „Не те гледат така само защото си различна. Те са израстнали такива. Все бързат за някъде и са винаги студени, винаги неприветливи към хора, които не познават, дори и към другите местни. Истината е, че не ти, а те трябва да се променят, но това не виждам как ще стане. Сега ме извини, обаче бързам за работа”. Мъжът и се усмихна и се отдалечи с бърза крачка, а тя остана сама по средата на площада и втренчи поглед някъде в небето.
