Това е sci fi разказ, който пиша от почти месец. Стана дълъг, дано ви се занимава. Надявам се, да ви хареса.
Алън Мур се бе проснал изнемощял на тротоара пред обезцветен блок на границата между големия мегаполис и реставрационната зона. Беше облечен в дълга бяла лекарска престилка и трескаво се опитваше да избистри ясна мисъл в ума си. Окончателното му прозрение му даде нови сили. Подпря се на дясната си ръка и бавно се изправи на крака.
Той прекоси улицата по посока масивния полусферичен купол, закрилящ крехката природна среда. Достави му удоволствие да минава през едно от малкото подобни незасегнати кътчета. Заобикалящият го свят бе огласян от звънливо чуруликане, а слънцето нежно градираше зелено -кафявите му тонове. Пътят на мъжа водеше през калдъръмени пътечки, оградени с бръшлян и множество елегантно извити пейки. Алеите се преплитаха като паякообразна мрежа, проникваща и разкриваща красивите природни кътчета на парка. Със спокойна бавна крачка прекосяваше един дъговиден мост, завършващ пълен кръг с кристалното си отражение в спокойното езерце, което разделяше. Внезапно Алън спря хода си и се приближи до парапета на моста. С почуда се загледа в спокойните води. Силно трептене премина като тъпка през тях и изведе друг образ на преден план.
* * *
Алън Мур за пореден път се препъваше в обувките си, докато се мъчеше да се добере до ключовете, който бе забравил на плота в кухнята. След като бързо грабна всичко нужно му, изхвърча през входната врата. Потискащата атмосфера вън обезцветяваше всичко до сиво - колите, сградите, дори размитите образи на облаците, носещи се над стъкления градски купол. Мъжът обаче не обърна почти никакво внимание на заобикалящият го свят, тъй като сериозно закъсняваше.
Мощния грохот на претовареното шосе заглушаваше ругатните, който Мур отправяше към безразсъдните шофьори профучаващи край него. Не беше в правото да си пресича там, но мамка му, бързаше. Налагаше му се да спринтира през реставрационната зона. Тъмната атмосфера придаваше известна злокобност на пустото място, тъй като малко хора избираха подобрен ден или пък час за разходка. Единствено тежки, бързи стъпки и запъхтяно дишане нарушаваха спокойствието на оклюмалите в гнездата си птички. Мур вземаше всяка от алеите за отрицателно време и единствено някои от по-острите завой забавяха хода му. Пое няколко пъти на ляво, последвани от един на дясно, което го отведе директно до желания от него изход.
Почти достигнал работното си място, най-после можеше да си позволи да си отдъхне за секунда. Положи ръцете на коленете си и наведе морно глава. Единствената мисъл, ангажираща съзнанието му, бе молитвата да му се размине. Поне и този път. Отчаяно се нуждаеше от тази работа. Безработицата за провинциалния имигрант бе отчайваща. По пълна случайност, че се бе натъкнал на тази благоприятна възможност няколко месеца преди. Честно казано беше силно изненадан, че бе откри ретро бар в мегаполиса . От тогава лесно бе успял да се уреди с работата да сервира в едно от онези малки, забутани ретро места, който малко хора посещават.
Извън гигантския терариум, мъжът се хвърли към шосето и с поредното опасно пресичане, успя да се озове на отсрещната страна на улицата. Въздъхна от облекчение, когато най-накрая затвори металната врата и остави градската стихията зад себе си.
-Закъсняваш! – изрева плътен груб глас.
Стреснат, Алън се озърна. Откри, че споделя стаята с работодателя си. Хенри бе името му и перфектно подхождаше на масивната му физика. Както винаги играеш своята игра на билярд с въображаем противник и не обръщаше внимание на слабия, нахлул отвън мъж. Просто непоколебимо запращаше бялата топка в различните ъгли на масата.
След като окачи вехтия си шлифер Алън се приближи към билярдната маса. По пътя си се препъна в щека, безразборно захвърлена на пода. Взе я, след което продължи и се облегна на лакти на ъгъла, отсрещен на този, от който Хенри сега преценяваше следващият си удар.
- Тази игра... Винаги съм й се възхищавал – похвана мъжагата - Нищо подобно на сегашните забавления. Изиска умение и усет. Усещаш как топките се сблъскват, усещаш как рикошират от всеки от спондовете и от самите себе си. Истинско усещане. Обожавам го.
- Някой казват, че е прекалено трудна за начинаещи? Че, това е просто игра и то сравнително проста. Можеби, че не е удачно да е толкова комплексна ако е само за развлечение.
Алън получи раздразнен, хладен поглед. Бе свикнал на тях. Не, че не разбираше сантименталните влечения на работодателя си, просто обичаше да дава на хората тема за дискусия. Смяташе го за забавно разнообразяване.
- Това са пълни простотии - отсече грубо Хенри - Аз ти говоря за усещането. За онова чувство че правиш нещо истинско.
- Аха -вяло отбеляза Алън, докато премерваше разстоянието до джоба в долния десен ъгъл. Обяви го и с леко премерено движение бутна бялата топка, която на свой ред предаде инерцията си на осмицата. Черната сфера бавно се плъзна надолу по дъската, докато не се настани удобно.
- Ами ти, младок? Теб също виждам да играеш. Защо?
Барманът се изправи подсмихвай се и се облегна на щеката си.
-Забавно предизвикателство. Това прави играта интересна.
Остатъка от деня се изниза нормално. Алън не бе изненадан, тъй като това бе от онази заведения, който подобно на клубове имат стандартна клиентела. Онези стари кучета, отказващи да се променят. Повечето от тях бяха провинциални хора, най-чест по-възрастни и закостенели. Просто никои от тях, по някакъв начин, не се вписваше в обществото. Понякога бе трудно да си в крак с него. А щом изостанеш мрънкаш и клеветиш до дире му. Както например ако завариш перона си празен и далечна свирка на локомотив привлече вниманието ти.
Алън се беше облегнал лениво на плота, до бутилка пресушено бренди. В ръката си държеше малка чашка, която механично триеше с мокра кърпа. Но мислите му далеч не витаеха из кухото стъклено произведение.
Озова се пред масивна стъклена врата. Приближи се бавно към нея, и погледна през едно от прозорчетата, създадени от мрежестата рамка на врата. Вътре цареше пълен хаос. Множество хора се разминаваха с бърза, целенасочена крачка, някой се препъваха, други мъкнеха на гръб необичайно големи куфари, а трети просто се лутаха с опулен, неразбиращ поглед в търсене гишето за информация.
"Последно повикване на влак N90" - изкънтя механичен глас от вътрешността на сградата.
- Боже... - долетя разтревожено охкане зад гърба на Алън. Младия мъж се отдръпна и галантно отвори врата. През нея престъпи млада червенокоса жена, която отпрати своя мил поглед и усмивка към него.
Мур вдигна рамене влезе през зиналата врата.
Помещението, с пропорции на колизеум бе изпълнено с глъчката и проглушаващите известявания. Алън си проправяше си път между преплитащите се минувачи, докато не прекрачи прага на широко отворена врата в дъното на залата.. Това го изведе на обширно, сенчесто място, граничещо с коловозите линии. Бетонената козирка, прикриваща го, бе осеяна с паралелно разположени редове от стъкла, през който слънчевите лъчи се процеждаха и разстилаха меко по керамичния под. Алън с интерес наблюдаваше как се плъзгат по земята , съпроводени от монотонното тиктакане на стенните часовници облегнати през няколко метра, на стените на гарата.
За разлика от предишната зала, там далеч, не цареше подобен забързан хаос. Хората се бяха наредили по пейките с оклюмали от скука глави, докато други е въртяха нервно в кръг.
Със всяко оглушително спиране и отпътуване на железниците, към тях се изливаха утихналите тълпите. А всяко, наскоро освободено място, бе бързо заето от нова личност, стиснала билета си, периодично поглеждаща към някой от часовниците.
Много железници преминаха през гарата, след което отвеждаха пътниците си, до така желана от тях крайна точка. Дали екскурзия или командировка нямаше значение, важното бе присъствието на посока. Тази размисъл накара Алън да се прекъсне отдалечените си наблюдения над заобикалящият го свят.
- На къде бях тръгнал? - излетя самоволно риторичен въпрос от устата му.
- Сигурно към етажерките с джин за теб.
Грубото прекъсване сепна Алън. Инстинктивно се обърна за да претършува за джина, след което мълчаливо сипа в пресушената чашка на стар човек, седнал зад плота.
- Без "Заповядай"?-рече с насмешка на среща му.
Алън, отново облегнат в своята мислителска поза, навдигна учуден поглед.
- Как е името ти- продължи с дрезгавия си глас, стареца.
- Алън..
- А, моето Джордж - последва кратка неловка пауза. - Знаеш ли, Алън, идвам с тук причина. И това е желанието да чуя нещо повече от металическото "Поръчката ви е готова", след което питието да изкочи пред носа ми.
- Какво има значение има?- последва един от редовните полемически въпроси.
- Не ми казвай, че работиш тук и не си стаил някъде капка сантименталност...- започна укорително стареца.
- Прав си, но какво значи за теб?- Алън запита настоятелно.
- Нали знаеш... онова чувство. Което хладната ефикасност никога не би заместила. Някой детайли, макар едва ли не част от обстановката, като теб самия, е нужно да са ефикасни. Но с крайността на съвремието в това отношение се губи човечността.
- Щом сам каза, че е просто детайл, не можеш ли да го пренебрегнеш? Детайлите, не са ли често излишно усложнение ? - младокът продължи да го подтиква да разкрие гледната си точка.
Разнесе се ироничен, гръмък смях.
- Все едно излязло от устата на проектант инженер.
- Нещо против тях?
- Всичко... Нима щяхме сега да говорим, ако зависеше от тях? Нима би дошъл от отсрещния край на плота, просто да си поговориш с един старец? Разговорите, често имат нужда от някакво просто начало. Като някой детайл.
- Знаеш, че света се развива в тази насока и не малцинството, към което се причисляваш би забавило зъбните колела, нали? А всеки ден се измислят все по-нови методи да се смазват.
- Прав си. - произнесе тежко човека, загледан празно в питието си, което разклащаше механично. - Защо е един закостенял мъдрец на света издигащ в култ интелекта. Защо им е човека изпитващ удоволствие, от това да чака да опашка на будка за вестник?
Алън съзнаваше колко болезнено прави бяха и двамата.
- Ами ти, младок? Защо не си на работния пазар? Да печелиш пари и успех.
- Не ги смятам за необходими.
- А защо?- попита стареца.
- Просто не влизам в този стереотип...
- Ами къде би се причислил?
Алън пое въздух. Знаеше, че няма да му се размине с прост отговор.
- Не знам, това е проблема. Целия човешки свят е изграден върху напълно фиктивни идеи и ценности. Те са заложени като общоприети. Аз ... аз не мога да съм част от тях. Аз живея собствения си живот, който непрестанно се опитвам да осмисля.
- Нима това осмисляне не би било също фиктивно?
- Да, ще е, но поне ще си е мое. Все пак е предизвикателство да изградя света си- рече с бегла усмивка Алън.
- Ааа истински съвременен мисионер.
И двамата се разсмяха, след което Алън отпуши бутилката и наля по още една чашка и за двамата.
Стареца се бе загледал известно време в него преди да отрони :
- Не разбирам едно. Защо с тази твоя амбициозност не се вписваш в модерното общество. Можеби нямаш нужното образование, сигурно това те спира?
Алън се усмихнах се с насмешка.
- И не само. Хората имат една слаба черта неизменно присъща съвременното общество. Това е стремежа към лека за всички болести, към бутона, при чието натискане да се извърши за миг и най-непосилната задача. И е напълно нормално, все пак облагите, са далеч по примамливи от предизвикателствата. Всичко се движи в тази насока. Най-вече в дреболии от ежедневието ни - лампите активирани с реч, механизираните пръскачки и метални градинари. Това заменя всеки детайл, смятан за неефикасен, както се бе изразил. Дори поръчки в заведенията се приемат от бездушевна машина. А можеби просто е душата на новото време, кой знае...
- Да пием за добрите стари дни- възторжено рече попийналия човек.
- Да пием за това, което символизират - го поправи младокът и вдигна наздравица.
Често задълбочените разговори с това заведение се свеждаха до изказване на мнение и всеобща съгласа. Какво ново можеше да бъде открито, освен нова метафора с която да перифразираш мисълта си? Остатъка от вечерта се изниза неусетно, придавена от алкохол и философски декламации.
След свършването на смяната си, Алън затвори бара. Бе вече посреднощ, а луната се подаваше над градския купол, чийто плътни изолиращи стъкла, размътваха образа й. Грохота на приземия трафик и ослепителните градски светлини действаха дразнещо и разсейващо на младия мъж. По тази причина си бе създал навика да се разхожда нощем из парка. Докато разтъпкваше краката си, прехвърляше на ум спомените от настоящия ден. Какво му бе донесъл и в каква посока го движеше. Често не се изненадваше от нищожния отговор на тези въпроси. Бе чувал всеки един от онези разговори. Всекидневно изживяваше дежа ву. То носеше неговото неудовлетворение. Града не бе това, което очакваше.
Искаше отново да избяга. Както преди. Спомни си как вечер, щом мрака задушаваше тихо градчето, в което живееше, се промъкваше във външния света поставен под карантина. Там обикаляше и мечтаеше за великите прерии, с който заселниците са се борели в минало. За смелостта и приключенията на тези смели мъже. Тяхната сила и воля, бяха мотивация за хлапето, което с часове бродеше из пущинака, докато в детското си въображение бе пратен да разузнае грубата, непозната местност. Със своето израстване, мечтите на младежа започнаха да се обръщат към големия град. Мегаполисът в който всеки е способен да промени живота си. Сега... не знаеше, кое място може да промени живота му.
Развяването на ключовете, пред скенера на входа му, изкачването до квартирата под наем, както и морното излягане по гръб на леглото си, Алън изпълни като пасивно отмятане на задълженията си.
* * *
Продължителното звънене на интеркома, прекъсна оскъдната закуска Алън. Той хвърли учуден поглед към отсрещната стая, тъй като го съмняваше данъчните да са станали по-упорити. Изправи се, след което прекоси тристайното си жилище и се вгледа в екрана, на устройството. На улицата бяха застанали двама мъже. Черните официални костюми ги правеха по-скоро подозрителни, но любопитството у него реши да си поиграе с късмета му.
- Да? - учтиво попита Алън, след като бе позволил обратна връзка
- Господин Алън Мур, бихме искали да поговорим с вас. - започна единия от тях - Не се безпокойте, във ваш интерес е.
"Брей" помисли си Алън " Това е класика". В крайна сметка нямаше какво да изгуби от това, тъй че нахлузи обувките си, грабна якето си в последния момент и се устреми надолу по стълбите.
Костюмарите го посрещнаха напълно формално, подкрепяйки запознанството им с документи за самоличност. Отведоха го, към черна продълговата, заоблена кола и се настаниха на задните седалки. От там небрежно подхвърлиха на шофьора да ги отведе до офисите на "Авени". Машината се издигна вертикално във въздуха, докато не достигна въздушно транспортно ниво, където се присъедини към усиления трафик. Добра черта на модерното общество, бе двойно по-ефикасната инфраструктура.
Края на пътуването им бе отбелязан с навлизането на колата във въздушен хангар прикрепен към сградата "Авени". Той бе малко по ниско от подобния на кула покрив, извисяващ се над всичко града. Алън винаги се бе чудел какво ли предприятие се е криело там, в централната сграда - символ на мегаполиса. Проблема сигурно бе, че не се бе интересувал.
С плавно, олюляващо се движение колата се прикрепи към мост, насочен към вътрешността постройката. След като слязоха и ескорта на Алън го поведе напред, масивен стоманен блок се стовари зад тях, изолирайки ги от външния свят.
Не след дълго преминаха през офисно помещение. Във всяка една от клетките, на който бе разделено работеше по една бяла пчеличка, с жълта карирана вратовръзка, Всяка една от тези пчелички непрекъснато жужеше на пръв поглед хаотично, но вероятно напълно наясно със задълженията си. Щом достигнаха дървена врата, агентите оставиха Алън. Той с интерес се взря във нея, след което постави пръстите си и прокара длан надолу по лакираната повърхност. Докосваше се до разкоша и лукса на своето времето.
След като излезе от унеса си, Алън почука учтиво на вратата и я открехна. Вътре намери човек зад централно разположено бюро, който го приканваше да влезе. Беше напълно стандартна офис стая. Бюрото, холограмен компютър, окачени няколко грамоти и отличия и естествено млад чиновник се бе облегнал небрежно на стола, вероятно подготвящ дългата си тирада за някакъв продукт който сигурно се отличаваше със своята бързина и безшумност от всичко, което Алън няколко бе виждал. Той си умираше да разбере защо точно него са викнали и щом се настани на стол по покана на работника, затрака нервно с пръсти по металната облегалка.
- Вероятно се чудите защо ...
- Да - прекъсна го Алън, глозган от любопитството си- Сигурно сте ми подготвили нещо, но моля ви, дайте напряко.
- А, но вие не знаете за какво става на въпрос- подсмихна се чиновникът. - Но всичко с времето си, нека се запознаем.
Потегнаха ръце над бюрото, за да се здрависат. Хари Орсън бе името на непознатия.
- Щом желаете всичко в кратък вариант, ето какво ви предлагам. Работа.
Изумена гримаса се изписа на лицето на Алън, докато се опитваше да осмисли последното ,което бе чул.
- Моля? - бяха единствените думи, които успя да изтръгне от гърлото си.
- Става на въпрос за изследователска позиция. Свързана с комплекси нови експерименти, който могат да доведат до промяна на света какъвто го познаваме.
"Поредните търговски хиперболи."- помисли Алън и скръсти скептично вежди.
- Винаги сте свободен да откажете и да си тръгнете. Естествено с изтрит спомен от тази наша среща.
Късмета му отново се превърна в кълбо прежда, с което котка се заигра любопитно.
- Слушам ви.
- Тъй като не сте техническо лице, не бих могъл да ви обясня в детайли. Как биехте приели, ако сега ви кажа, че се разработва машина на времето.
Почудата на лицето на Мур, рязко отстъпи място на подигравателно пренебрежение:
- Не разбирам как очаквате да повярвам на нещо толкова налудничаво и на пръв поглед невъзможно.
- Винаги бихте могли просто да приемете предложението ни и да се уверите със собствените си очи. Да станете свидетел на неоспоримите факти- увери го Хари, което предизвика невероятно странния поглед на Алън.
- Не бих реагирал така, ако можех да видя със собствените си очи Ренесансов дворец, или гора например.
- Нима вие сте виждал?
- Не, за жалост, технологията е още в развитие. Можеби след години бихме могли да постигнем такъв успех. Ето за защо имаме нужда от всеки способен човек, който би могъл да помогне за развитието. Да спаси планетата ни !- завърши възторжено чиновникът.
- Смятате, че можете да промените съдбата ни?
- Не само смятаме, ние сме напълно убедени, че някой ден ще го постигнем. Представете си какво би било да пратим екип учени години назад. Представете си щом се събудите утре, и щом прекрачите прага си вятър да подухне към лицето ви перо на гълъб.
Никога не бе виждал нито едно от двете и знаеше, че чиновникът залага да отминалата им романтика, за да го вербува. Това му подсказваше, че е бил щателно разследван. Явно знаеха къде работеше, но не и защо. Подсмихна се иронично :
- Оставете отминалата романтика на срана. С какво мислите, че бихте могли да помогнете на човечеството?
- Нима не виждате, нима не осъзнавате, че сме затворени в тези клаустрфобични градове. Извън тях с годините бихме заболели сериозно от замърсяването, а природата гние. Имате ли си на представа колко престижно е да притежаваш сега бреза в парка. А имате ли си на представа, че в минало за изсичали акри гори просто само за да се отопляват. Акри! Помислете над това. Има какво да кажем на предците си. Можем да се спасим.
Алън сведе поглед, с което настъпи неудобно мълчание.
- Всъщност ... не - каза, след което повдигна поглед и укорително се вгледа в чиновника. - Вие ми говорите единствено общи приказки, с който се надявате да запълните времето и ума ми. Е аз не мисля, че това, да се ровим из миналото би ни научило на нещо. Човечеството е болезнено глупаво, докато е водено като тълпа. А повярвайте ми 10 милиарда души са тълпа. Ние винаги ще рушим без да помисляме за последствията, докато накрая болезнения пример не ни поучи. Това се случва в момента. Човечеството е в непрестанен прогрес, към който вие не спомагате. Приемете последствията. Не мисля, че проекта ви е решение.
- И какво бихте предпочели. Да прахосваме средства по космически програми, с цел достигане на звездите? Или пък да се струпаме на Марс като глупавите заселници и да се опитваме да колонизираме планетата? Посрещнете фактите ,господи Мур. Животът е на Земята и така винаги ще бъде.
- Струва ми се, че разговорът ни приключи. - отбеляза Мур и стана от стола.
Демонстративното му прекъсване на разговора завърши внезапно и грубо.
Любопитството се свлече като гилотина върху котката и обагри в алени пръски кълбото прежда.
След секунди, той се строполи сгърчен на пода. Последното, което размитият му поглед улови, бяха излъсканите черни обувки на някой, който почти застъпи лицето му.
* * *
- Мисля, че някой трябва да влезе вътре, за да констатира, дали е в нормално състояние. Пък и без това не би се ориентирал сам до уредите за аеробика.
- Просто отчети данните от мозъчните му вълни и толкова, иначе на кой му пука дали ще атрофира докато е приспан.
- Далия, знаеш, че ни трябва в перфектно състояние. Ако имахме нужда от безмозъчна сбирщина от живи тъкани, можехме да продължим тестове с животните. Да не говорим, че с това е свързан стажа ти.
- За нас той е точно това.
- И така да бъде, не можем да си позволим да полудее. Просто говори с него.
* * *
В простата стаичка имаше медицинско легло, към което с няколко тръбички бе свързан субект, както и няколко прости тренажора в близост. Жена влезе в стаята и застана над приспания човек, като бавно оглеждаше тялото му. Отчетливо си отбеляза липсата на каквото и да било размествания, или дислокации на органи и крайници. Време беше да провери и психическото му състояние. С няколко обиграни движение набра код върху терминала на схемите над леглото, с което изпрати доза адреналин към субекта. Откачи системите и се отдръпна на в дъното на бялата килия. Облегна се на стената и зачака.
На номер 05 му отне известно време, докато се свести. Беше се вкопчил в главата си, която пулсираше болезнено. След още 15 минути успя да се съвземе до толкова, че да седне на леглото. Примижавайки успя да различи жена в дъното на стаята. Понечи да стане, но сини нишки около крайниците му го дръпнаха в обратната посока.
- Бих постоял още малко, ако бях на твое място - каза подстрекателно жената.
05 бе прекалено немощен за каквото и да било. Въпреки това се напрегна и отрони :
- Къде съм? В бъдещето... миналото...
Стажантката се изсмя рязко и подигравателно :
- Боже мили на всички ли ви разправят тези безсмислици. Вземат скитник обещават му да промени света, въвеждат го в лаборатория, пълнят му главата с общи приказки и бегли факти звучащи правдоподобно, след което неакадемичния човек би могъл да повярва, че ботаническа градина е зоопарк. Да, поне излиза далеч по-евтино и ефикасно, да не трябва да ви връзваме и упояваме. Ако си имаше на представа как играчка е ... - завърши раздразнено.
- Тогава.... Какво е това място...
- Писна ми да минавам през това- нервно отбеляза на себе си Далия - Няма шанс да разбереш къде, нито пък защо. На твое място бих се примирила. И колкото по-бързо го сториш толкова по-безболезнено би било за двете страни.
- Това не... обяснява защо съм затворен.
- Вие субектите никога не разбирате. Приеми се като...Мъченик в името на науката и технологични прогрес.- каза с насмешка Далия.
- Ами ... убийте ме - помоли 05.
- Ако не ти трябваше жив, и правеше глупости, вероятно бихме. Но кой знае, може би някой ден ще си изработиш свободата.
- Когато сринете централната ми нервна система ли?
- Обикновено ви пращаме в чудесни домове за отпочивка в китно курортно селище с живописна лагуна преди това да се е случило. Ще изтърпиш малко- за жалост в добре заучената реплика прозвуча подигравателна нотка. - Полеж, докато се свестиш.
Докато излизаше от стаята, субектът успя да я види за миг отблизо, макар и с леко размазано зрение. Бе висока, стройна, в бяла дреха и с прекрасна червена коса, разстилаща се небрежно по раменете й.
* * *
- Струва ми се напълно в ред
- Казах ти че е просто рутинно. Ще пусна интеркома да му кажа да се захване с упражнения.- рече стареца и се върна към манипулирането на холограми схеми.
- Недей, сама ще го упътя.
- Лично?
- Просто не вярвам, че той би се справил сам със всичко.
* * *
- Хайде ставай !- Далия наруши тишината в килията с нахълтването си.
Субектът се бе окопитил изненадващо бързо. До преди минута просто се бе излегнал в очакване, а с заповедта на жената повдигна ръцете си, обвързани от тънка синя ефирна нишка. След бърза команда, тази нишка се прехвърли върху един от уредите в близост, наподобяващ пътека за бягане.
Докато с примирение 05 се качи върху нея, попита :
- Наистина ли ви интересува дали съм омекнала торба тъкани или не?
- Тестовете, който правим, ще оформят продукта, който трябва да бъде използваем върху напълно здрави хора. Такъв искаме да запазим и теб. - издекламира заучено Далия.
Кратката пауза бе озвучена единствено от монотонния шум на тренировъчната машина, докато червенокосата жена не се отмести от далечния ъгъл и привлече погледа на 05 с думите си.
- Липсата на адекватно човешко поведение у теб ме озадачава. Дали е просто е стресов фактор от шока, който си претърпял, не съм наясно. Ти оставаш загадка за мен.
- Искаш да кажеш, че ме намираш за интригуващ субект?- извъртя думите й 05.
Далия го изгледа презрително, след което пое към вратата.
- Опитвам се да приема с достойнство това, което не мога да променя- бяха последните думи, който тя чу.
* * *
- Ще трябва да тестваме паметта му.
- Чия?
- 05. Надявам се опровергаем риска от загуба на дългосрочната памет. Просто му задай няколко прости въпроса за детството му. Можеби и за части от близкото минало и проследи реакциите му.
- Добре.
* * *
Беше оплетен в паяжина от разноцветни кабели, който непрестанно го задушаваха и щом се помъчеше да си поеме дъх, отстъпваха разплитайки се назад, докато не дойдеше време да го затиснат с тягостния си захват отново. Отне му известно време да избистри погледа и ума си. Бруталното осъзнаване на фактите го прободе, а заедно с него наниза и крехките му сънища и ги захвърли извън досег. 05 остави тялото да си почива, докато прехвърляше скорошните събития из ума си.
- Стани.
Субекта помнеше урока си. Насили се да се изправи и да се качи на тренажора. Докато разгряваше краката си, запита :
- Значи пак си тук?
- Нормално е да проверя как функционираш след всяко приспиване. - отбеляза жената, застанала на няколко крачки от него.
- Ако не друго поне има научен интерес към мен. - каза с насмешка 05.
- Кой си ти? - последва недоумяващ въпрос.
Субекта прекъсна джогинга си и погледна към стажантката.
- От къде изкочи пък този въпрос...
- Да кажем че изучавам психология и съм пратена в тази забутана лаборатория като начало на кариерата си, което намирам за отвратително. Което е меко казано и...
- Защо ми споделяш това?
- Защото ... Аз... - се опита да каже през недомлъвки , докато погледа и се зарея из саята. - Това е без значение, никой никога не би разбрал, а ти си почти предмет.
- Интересен предмет. - поправи я самодоволно 05.
Погледа й започна да става презрителен.
- Не си мисли, че бих те одухотворила. Научния ми интерес е силно свързан с твоята човешката психика, реакциите й при стресови ситуации, възприемане на информация, нейното приемане и асимилиране от ума ти.
- Играете си и с тялото, и с психиката. Хич не си поплювате, а?
- Но при единия от случаите могат да действат против волята ти, при другия не, нали? Радвай се, че работата ми изисква определена степен на толерантност.
- Повярвай ми правя го - каза 05 и реши да погъделичка самочувствието си - И все пак защо ме намираш за интересна личност?
Примирена въздишка се изтръгна от гърдите й:
- Наричай се както щеш. Бях изумена от това как приемаш фактите.
- В сравнение с кой?
- Половината други субекти деградират напълно. От 08 до 015 са се сринали до степен на непрестанна депресия в будно състояние. Нямаш си на представа колко са опитите за самоубийства. А всички останали са напълно объркани, параноични или страхливи. Ти си моята аномалия. Въобще знаеш ли че си заключен и върху теб биват тествани множество нови продукти без дори съгласието ти, или просто виждаш стаята като тропически плаж и хамак, на който дремваш периодично?
- Хей, при всички случай ще съм тук, мога поне да направя затвора си по-поносимо място.
- Смяташ това за воля или сляп оптимизъм.
- Нито едното, нито другото просто от твоята любима практичност и ефикасност.
Далия пристъпи бавно към 05 и го загледа с явен интерес.:
- Кажи ми нещо за себе си.
Субекта спря рязко хода си и я прогледна пронизително. Не след дълго наруши неудобната тишина :
- Мисля, че би било по-удобно да разучиш досието ми , с което без съмнение разполагаш.
- Всъщност всяка информация за личността ти е напълно унищожена.
- Стига де, ами бар кода ми с дата на производство и годност?- рече 05 с иронична насмешка.
Далия сведе поглед за секунда. Смълчан, субектът бе вперил обвинителен поглед у жената пред него. С шегите си бе замаскирал цялата вина която отчаяно се опитваше да прехвърли на някого. Тя бе единствения възможен човек, който би могъл да намрази за злините, за страданията и болката си.
- Виж..- започна жената събрала малко смелост, след което отвърна на погледа му. - Случилото се случило, примири се и ми позволи да свърша работата си.
- Какво искаш да знаеш?-започна тихо 05- За детството ми, за това как бях затворен като в карцер в малко градче източно от границата, как избягах от мизерните условия и тичах с километри из гробовните земи, докато изнемощял, не се сринах на старинен асфалтен път от където случайно ме взеха- гласа му постепенно се засилваше.- Беше невероятен късмет, че попаднах на стар колекционер, каращ някакъв античен автомобил из пустошта. Вероятно искаш да знаеш как се озовах нелегално зад граница и в града в момента? За безчетните нощи, в който съм се мъчел всячески да оползотворя живота си. Нямаш си на идея какво е за външен човек без образование и идеи за бъдещето да направи нещо със себе си в това общество. Сега виждам, че и за хора като мен даже сте намерили приложение. Нека всичко се причисли към производствения механизъм - последните си думи той изплюти бързо и злобно. Отдъхна си за секунда, след което върна погледа си на жената в бяло и рече смирено - Ето ме тук. Но защо ли си правя илюзии, че би ме разбрала. Късно е да търся съчувствие. Дано поне съм задоволил научния ти интерес. И да не съм, не мисля, че би ме интересувало.
Далия придържаше погледа си закован в земята през цялата реч на 05. Когато бе завършена тя усети че отговорите й бяха изчерпани. Нямаше сили да го погледне дори. Закрачи към вратата, като през това време, отметна ръката и се прикова 05 към леглото му. Двойното изщракване на врата отбеляза напускането й на стаята.
* * *
Сърдечния му ритъм започна да се ускорява. По-голямата доза от адреналиновата инжекция го накара да ококори очите си и предизвика тежко, учестено дишане. Екстазът му се нормализира до няколко минути, когато 05 се огледа. Непосредствено близо до леглото му бе застанала Далия. Тя не откъсваше от него своя поглед, изпълнен с очакване.
- Хайде. - бе единственото, което промълви, когато забеляза че е привлякла вниманието му.
- Моля?
- Стани.
Изненадваща бе лекотата, с която 05 изпълни заръката. Разгледа любопитно китките си. Синята нишка се бе изплъзнала от тях.
- Не мога да си позволя такова емоционално въздействие. Трябва да се отърва от теб. - ледено изрече Далия.
- Защо просто не претовариш системата ми с медикаментите, на който ме подлагате? Перфектната лекарска грешка, с която да се отървеш от мен.
- Защото ... Тяхното количество се регулира от терминал, до който нямам достъп.
Злобния отговор бе най-малкото, което 05 очакваше. Не знаеше защо, но на пук на всичко му се струваше, че близостта, в която бяха момента бе приятна и за двамата.
- Не се приближавай просто ме изслушай и бягай - прекъсна опита на субекта пристъпи напред.- Видяла съм необичайна мозъчна активност, събудила съм те, а ти обезумял си ме ударил и сложил на приспивателните си системи, след което си взел пропуска ми и избягал. Просто ... лесно.
Явно не бе приятно и за двамата. 05 мигновено вкопчи ръката си в шията на жената завъртя се и грубо я захвърли на леглото, където забоде една от системите в ръката й. Трябваше да признае пред себе си, че това му достави някакво емоционално задоволство.
Алън Мур прекрачи с уверена стъпка прага на килията си, която автоматично се захлупи зад гърба му. Лабораторията бе почти пуста с изключение на няколко фигури, прегърбени над работните си маси, прекалено залисани с оперирането на сложни машини или разучаващи обосновани теории, за да хвърлят поглед към минаващия покрай тях професор. След като прекоси стаята си отдъхна и се поздрави за успешното си преминаване. Беше се озовал в тесен двустранен коридор. Според картата на комплекса, разположена на стената пред него, няколко коридора го деляха от асансьор, водещ до изхода. Огледа се подозрително, след което пое надясно, към своето спасение. С бърза крачка вземаше всеки, празен коридор. Единствените му спирки бяха, когато се стряскаше от далечни, кънтящи гласове, който металическото ехо донасяше.
Ускорения пулс, нервните движения и потта избила по челото на Алън вероятно го издаваха в момента, но това бе престанало да бъде от значение. Бе на броени метри от асансьора. Когато го достигна мъжът с ужас видя как механичните му врати се отвориха точно пред носа му. С отдръпването си те откриха нова фигура. Висок, широкоплещест, брадат човек, със синя униформа. Върху безизразното му изражение за секунди се изписа враждебна подозрителност. Напълно неподготвен и сепнат, Алън се видя в безизходица. Животинските му инстинкти успяха да реагират първи, докато набития мъж пред него понечи да извика по него. Алън се стрелна светкавично напред и смачка с лакът лицето на охранителя, който залитна назад и стовари тила си върху здравата метална стена на асансьора. Туловището му се свлече с глухо тупване на пода.
" Хайде... Хайде" - Алън мислено припираше асансьорът, който го вбесяваше с бавното си плъзгане, нагоре към повърхността. С минаването между отварящите се врати, Алън навлезе в малък коридор, забранен за външни лица, който водеше до обширен партерен етаж. Мъжът бе приел маскировката на учен и бе забол глава в папката, която държеше пред себе си. Това му прикритие му осигури безпроблемно преминаване покрай охраната, заела пост в тясна будка до изхода. Заобиколи, някои от автоматизираните чистачи, като каза едно вяло "Довиждане" хората на пост и напълно необезпокояван излезе от сградата.
Премина няколко пресечки, докато със сигурност се озова далеч и се смъкна безпомощно на земята. Притисна ръце към главата си. Силната превъзбуда, превзела до скоро, започна да го отпуска. Хладната пот, избила по челото му се попиваше от белите ръкави. Бесните удари на сърцето му, започнаха да се постепенно да се забавят, както и дишането му. "Хайде" бяха думите ехтящи в главата му "Бягай". Стария свят го бе прокудил. Бе му показал по брутално ефикасен начин, че мястото му не е в него. Алън трябваше да избяга. Нямаше да му е трудно. С напълно заличени данни за самоличността си би могъл да започне изцяло нов живот. Далеч от тук. На нов свят, който да изгради собственоръчно ,който би му предложил предизвикателството на живота. Но как... и къде..
* * *
- Как... Къде- промълви Алън, облегнат, до сега смълчан, на парапета на моста.
Най-после бе успял да прехвърли из ума си събитията от изминалите дни. Спокойния му живот, внезапно разбит и принизен до ниво на тестов субект, последван от бягство към свобода. Беше трудно човек да приеме такова огромно количество информация и да вземе решение. Действието на адреналина, който до скоро се изливаше във вените му, се бе поуталожило и дало място на хладно осъзнаване на фактите. В ума на Алън се избистри ясна идея за бъдещето му.
Избута се назад до изправено положение и слезе от моста. Прекоси диагонално алеята, на която се намираше, докато не стигна до дънера на висока върба. Увисналите й клони се спускаха и създаваха природна палатка на спокойствие. С въздъхване Алън положи дланта си на кората на дървото. Немия му приятел бе единствения му свидетел на сбогуването му със старата Земя.
Отстъпи няколко крачки назад и с бавна решителна крачка се запъти към мисионерското бюро.
* * *
Песъчинките се забиваха все по-учестено в прашния скафандър на скаута. Мъжът усети дразнителя и прекъсна своята работа върху роботизиран апарат, който до сега настройваше. След като се изправи, огледа съмнително местността. Намираше се близо до ръба огромния каньон Маринър, където човешка колония бе установила своя станция. Масивния процеп в Марсианския терен, предлагаше защита от режещите пясъчни бури. За жалост защита, с която скаута не разполагаше извън безопасните условия на новия си дом.
След като няколко пъти опита да се свърже със станцията по интеркома си, заряза опитите и прокле несигурните им системи. Дори не бе предупреден от метеорологичната станция за развилняващата се пясъчна буря. Обладалото го притеснение, започна да прераства в паника, когато свистящ масивен червен облак започна да набира инерция в негова посока. Мъжът бързо изостави работата си и се втурна към лифта на дузина крачки от него. Движенията му бяха изключително мудни и ограничен от костюма си и двойно по-слабата гравитация. Въпреки пречките, той в последния момент успя да затръшне металната врата на лифта зад себе си и да натисне бутона за слизане. Колосалния облак от пясък и камъчета са изсипа громко над здраво запечатаната кабина и продължи своя унищожителен поход.
Мъжът се изсмя иронично. След смеха му на лицето му остана единствено победоносна усмивка.
|
