Белият Гълъб

Вървях по студената,пълна с локви улица.Това вероятно беше най - лошият ден в живота ми.Бях избягал от къщи.Живеех само с майка си,тъй като баща ми ни напуснал,когато съм бил на четири години.Но какво беше една съдба измежду милион.Зачаках автобуса на спирката.Не знаех къде щях да ходя,но това никак не ме притесняваше,важното беше само да се махна,да избягам от реалността.В себе си носех само един остарял дискмен,в който бяха записани любимите ми песни, и малко пари,които бях спестил.Седях на спирката,взирах се в локвите и мечтаех,бленувах за по-светло бъдеще.В този момент нямах нито дом,нито място,където да отседна.Нямах истински приятели - веднага щом ги помолех за услуга,всички се измъкнаха,по един или друг начин.Дойде някакъв автобус - голям,стар и мръсен.Качих се в него и седнах на последната седалка.Започнах да гледам отвеяно през прозореца и се замечтах.След малко от дискмена започнаха да се чуват думите от любимата ми песен :
" И отново стоя на брега на реката
и загледал водата замислен мълча.
Тишина и мъгла бавно скапват душата,
младостта отминава както всяка мечта. "
Бях слушал тези думи хиляди пъти,но като че ли чак сега успях истински да вникна в смисъла им. От толкова много емоции явно ми се е доспало и неусетно съм заспал в автобуса.Когато се събудих,обаче, всичко беше тъмно.Огледах се и видях,че съм заключен в автобуса.Е,поне имаше къде да изкарам нощта.Навън луната сияеше и разхубавяваше небесния свод.Тишината хвърляше сянка над града.Грехове се скриваха в нея.Чух тихичко гукане.През отворения люк на автобуса беше влязла някаква птица.Тя беше много красива,а гласа й ектеше като камбанен звън в ушите ми.Тя долетя и дойде на седалката до мен.Разпознах я,това беше бял гълъб.Гледах я дълго,пък накрая взех,че й проговорих :
- Здравей красавице, не е ли луната неотразима тази нощ ?
Тя ме гледаше с малките си очички,сякаш че ме разбираше и ми съчувстваше.Това малко създание ми бе най - близкият приятел.В тази птица,обаче ,сякаш имаше нещо странно,нещо необичайно.Хванах я в ръце и забелязах,че едното и крило е счупено.
- Но,ти летиш само с едно крило ?

- Момче,момче събуди се ! - контрольорката ме будеше,тъй като се намирахме на последната спирка.
Слязох от автобуса,а навън беше пекнало слънце.Улиците се събудиха от детски смях.Чак сега осъзнах,че е Пролет.Природата се събуждаше,първите цветя флиртуваха със сетивата ми.Спомих си,обаче за съня.Казах си :
- Това наистина ли беше сън ? Беше толкова реално ...
Тъкмо се сетих за красивия бял гълъб от съня ми,когато го видях.Гълъба беше кацнал на един клон,с красиви разцъфнали цветове.Бял гълъб..хмм може би просто съдба.Погледнах гълъба и казах :
- Между милион съдби сме само аз и ти,вярвам в теб !