Бре, напоследък въобще не мога да пиша. Работа, учене, после пак...
Сорката. Ето и я и "Четири".
Глава 4
„Пустинна лилия”
Не му се наложи да чака дълго. Или може би така му се стори. Така беше с Джена – когато те караше да чакаш, всичкото време, което бе изминало, докато тя се появи отново, сякаш бе като мимолетен миг.
- Намерих ти нещо, в което според мен ще се чувстваш добре – каза тя, като седна близо до него и също си поръча вино.
- А според мен дали ще се чувствам добре в него? – попита дяволито Драксис, като целеше да раздразни Джена. Истината бе, че винаги се бе доверявал на изящния й, изтънчен вкус. Ала не успя да я засегне.
- Каквото и да помислиш за това, което съм ти избрала, Драксис, ще го носиш – рече тя, усмихнала се леко при закачката му. – Няма да позволя да се разхождаш наоколо в тези дрипи.
- Какво им е на дрипите ми? – попита мъжът, отново лепнал на лицето си възможно най-невинното изражение на света. Знаеше, че е адски дразнещо. – Протрити са от употреба, почти безцветни, прашни, с едва незабележима миризма на пот и съвсем без бълхи. Е, поне малко...
- Отивай да си вземеш баня, Драксис – нареди му тя с опасни пламъчета в очите. Богаташите в гостилницата едва ли не се бяха облещили срещу тях, недоумявайки какво ли може да има между тази така забележителна жена и този просяк.
- Знаеш ли, Джена – засмя се Драксис – още като деца мразех това твое заповедническо настроение. Майка ти наистина ти е предала всичките си черти.
- И добре че го направи, лека й пръст – каза тя и допълни – така по-лесно се оправям с теб.
- Чистата истина.
- Баните са на третия етаж.
- Тръгвам, тръгвам – допи виното си той и се отправи към стълбите с мъченически вид. Когато стигна, се обърна и каза: - Знаеш ли, радвам се, че се върнах. Липсваше ми, Джена.
Тя го погледна и каза с лека усмивка:
- И ти ми липсваше, Дракс.
Драксис се качи на третия етаж.
-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-
Не, това вече беше прекалено, реши той. Като малко момче беше влизал в тази сграда, гонил беше Джена из всички стаи, беше влизал във всяка от тях... И сега отново видя колко много неща може да се променят за десет години.
Баните не се намираха в малки стаички, облицовани с мрамор и с по една голяма вана в тях, напоена с благоуханни масла. Е, можеше да има и такива, но това тук можеше да се определи с една дума – басейн. Басейн, изграден от мрамор, достатъчно голям, за да се поберат поне три слона в него. Залата (поради липса на по-точна дума Драксис реши да използва именно тази) беше великолепна, стените й бяха изрисувани с картини, мотивът на които беше подобен на тези от външността на странноприемницата, но с тази малка разлика, че изобразяваха интимната близост между мъж и жена. Лоша работа – бяха полуоблечени. Напълно разочарован от този факт, Драксис с удоволствие отбеляза леката матова светлина, идваща от огромният полилей със свещи, висящ от тавана. Отбелязвайки си наум колко много Джена е развила бизнеса си, щом може да си позволи такъв лукс и разкош, Драксис се придвижи по дъсчения под („Дъб”, помисли си) и отиде до една от многото съблекални, подредени в строга редица в един от ъглите на залата. Въпреки че нямаше никой, мъжът все пак си напомни, че има принципи. Освен това не можеше да бъде сигурен кога точно Джена ще се промъкне тихо като котка в залата и ще го попита закачливо докъде е стигнал с къпането. Понякога приятелката му правеше такива работи. Докато събличаше безцветните си „дрипи”, Драксис си спомни как, преди дванадесет години, майката на Джена, Асмала, ръководеше странноприемницата. Веднъж отбивайки се, беше малко по-мръсен, отколкото би трябвало. Асмала, виждайки го мръсен, изкалян, сякаш се е въргалял с прасетата в кочината им, го замъкна право на третия етаж. Стараейки се да й обясни, че просто се е разхождал „невинно”, Драксис се опитваше с всички сили да се отскубне от ръцете на Асмала, така красиви и нежни, но ужасяващи в силата си. Жената го натири в една от баните, наистина тогава малки стаи с една вана вътре, съблече го грубо, пльосна го в коритото, взе дрехите му и каза, че докато не се изкъпе така, че да заприлича на човешко същество, няма да му ги върне. После излезе, като затръшна вратата след себе си. Сумтейки тежко, оплаквайки злочестините си, но търкайки се със сапуна, Драксис си мислеше колко е несправедлив света. И точно тогава, когато философските му мисли набираха инерция, Джена беше влязла в стаята с небрежна походка и беше задала именно въпроса „Докъде стигна с къпането?”. Спомняйки си колко неловко се бе почувствал тогава, Драксис се усмихна широко. Макар и да не искаше да го признае, това бяха едни от най-хубавите дни в живота му. Би дал всичко, за да върне времето назад, макар и за малко...
Вече съблечен, той се потопи в басейна със стон на блаженство. „Мамка му”, помисли си, „Джена наистина е подобрила нещата в това място”. Взе сапун и почна да се търка, мислейки си за времето, когато двамата с Джена и останалите им приятели се разхождаха свободно из цял Дагрейн, създавайки цял куп неприятности още с подаването на носовете си навън. Акс, почти двойно по-голям от всички и точно толкова по-силен. Той приличаше на това, което хората биха нарекли „герой от приказките” – висок, красив и мускулест. Мойра, дребно момиче, слабичко и хилаво, ала устато за трима. Знаеше повече ругатни и от каруцарите на керваните и с удоволствие ги демонстрираше пред приятелите си, щом се излегнеха в сламата на някой хамбар или когато чужди деца ги обиждаха. Щом се спречкаха с някоя от останалите банди момчета в града, падаше такава битка с камъни... Обикновено Мойра ги започваше с острия си език, но какво да се прави, тя си беше такава. Не можеше да не отвърне на обидата. А щом битката започнеше, Скитс, вечно усмихнатото момче на малката им групичка, се променяше. По време на такива борби бе способен да победи сам, толкова добре се целеше с камъни. Понякога печелеха само с негова помощ. А след като нещата поутихнеха, Микаир, по-малкия брат на Мойра, миниатюрен дори в сравнение с нея, им казваше, че е лошо да се целят с камъни, понеже не беше разумно... Мойра в такива случаи му казваше да ходи да спи с рибите, като е такъв пацифист.
Усмихвайки се на спомените, Драксис се излегна в басейна, спокоен за пръв път от седмици наред. Топлината го обръщаше от всички страни, беше му приятно и смяташе да прекара тук целия ден, или поне до момента, в който Джена не влезнеше и не го попиташе докъде е стигнал с къпането...
Той чу, че вратата на залата се отваря, и, очаквайки почти с уплаха да чуе неизменния въпрос на Джена, държеше очите си затворени. Когато нищо такова не последва, той се успокои с мисълта, че е сигурно някой от другите клиенти на престижната странноприемница. Затова не отвори очите си.
Огромна грешка.
Изведнъж, без никакво предупреждение, стените на залата затрептяха от боен вик, произнесен с толкова жизненост, че можеше да ти спука тъпанчетата. Отваряйки очи, за да види кой крещи като разярен слон, Драксис можа само да види как някакво гюлле се стоварва в басейна със силата на връхлитащ носорог и водата се разплисква на вси страни, влизайки право в очите му. Плюейки напосоки и бършейки лицето си, той чу следните закачливи думи:
- Докъде стигна с къпането?
Едва ли нещо друго би могло да го ядоса толкова, колкото този глас.
- Дейт’Уен, веднага щом изтрия сапуна от очите си и прогледна отново, ще ти съдера кожата от бой и ще я простря да съхне в задния двор! – крещеше мъжът, търкайки енергично клепачите си. Наистина му лютеше.
- Ти сам си си виновен, че не си държа очите затворени – сряза го момчето. – Какво толкова, малко сапун, измий го.
- Ще ти измия коравата глава на тебе, малък нехранимайко, чакай само да те хвана...
- Ако можеш де! – Драксис чу, че Дейт’Уен се плези.
Продължиха в този дух още известно време.
- Хей, Драксис – повика го Дейт’Уен, като кротко си плуваше близо до ръба на басейна. Малките му крачета не стигаха до дъното.
- Хмм? – изхъмка в отговор мъжът, изтегнал се наново и напълно забравил как преди минута заплашваше малкия си приятел с обезглавяване.
- Кажи ми, каква е целта на пътуването ми с теб? И какво щяхме да купим от пазара, дето така и не го купихме? Трябва да знам.
Любопитството просто струеше от него.
- Това са въпроси, на които не бих искал да отговарям, особено като съм се изтегнал така – отвърна Драксис, отново притворил очи от тихо блаженство. – Питай ме нещо друго, на това ще отговарям друг път.
- Добре – съгласи се учудващо лесно момчето. – Тогава да питам за това място. Ти каза, че имаш приятелка, която прави най-добрите банички в цял Дагрейн, като вървяхме насам. Помислих, че става дума за някаква малка схлупена гостилничка, прославена с реномето си, а намерихме този палат – Дейт’Уен спря да плува и се присламчи близо до приятеля си. – Излъга ли ме тогава?
- Не. Джена наистина прави най-добрите банички в цял Дагрейн, момче, повярвай ми – изсечен сякаш от гранит, Драксис не помръдваше и сякаш не беше усетил, че Дейт’Уен, с изпитателно изражение на лицето, е толкова близо до него, че още малко, и щеше да влезе в носа му. – Искаш ли да ти разкажа как се запознах с нея, докато бях малко момче?
- Повече от всичко на света.
- Опитваш се да бъдеш саркастичен ли, момко?
- Какво е саркастичен?
Драксис въздъхна.
- Нищо, просто се опитах да се пошегувам – мъжът отвори очите си, взря се в огромния полилей на тавана и започна: - Слушай добре. Преди осемнадесет години, докато бях на седем, се спречках с едно момче за някаква дреболия, не си спомням какво точно, беше отдавна. Та това момче, заедно с приятелите си, ме подгониха из цял Дагрейн. Не беше честно от тяхна страна, петима да гонят един, който на всичко отгоре бе слабичък и размъкнат, без реален шанс да им се опълчи. Никога няма да забравя колко дълго бягах от тях. Сега, като се върна назад в спомените си, разбирам колко глупаво е наистина да гониш някого из целия град само защото те е обидил. Както и да е, спомням си, че бях на ръба на силите си, когато стигнахме до тогавашната „Мириам”. Джена и още едно момче, Акс, играеха навън пред портите и щом ме видяха да бягам от петима други, без дори да се замислят, почнаха да ги замерят с камъни. Просто ей така, без да питат кой е крив и кой – прав. Акс не се целеше много добре, но беше двойно по-голям и силен от всички ни и може би затова другите се отказаха, сигурно са си помислили, че ако се стигне до бой, Акс щеше да им откъсне главите като на пилета. Щом се строполих от изтощение в краката на спасителите си, Джена се наведе над мен и каза: „Здравей. Добре ли си?”. Оттогава сме най-добри приятели.
Драксис се усмихваше при този светъл спомен, ала любопитството на Дейт’Уен не можеше да бъде така лесно задоволено.
- И какво стана след това? – попита той, жаден да научи още.
- Не много – призна мъжът. – След като Акс ме вдигна на ръце и ме заведе в „Мириам”, Асмала, майката на Джена, се погрижи за мен... тогава тя беше съдържателката на странноприемницата. Изми ме от прахта, даде ми малко портокал и вода, за да си възвърна силите и това беше. Оттогава не бе минавал и ден, в който двамата с Джена да не сме били заедно.
- Много кратко го разказа – недоволстваше Дейт’Уен. – Сигурен ли си, че ми каза всичко?
- Да не би да съм на разпит? – отвори очи Драксис и погледна с негодувание малкия си приятел. – Прекалено си любопитен, момче.
- Може би е така – сви рамене Дейт’Уен незаинтересовано, – но все пак бих искал да науча защо каза, че Джена прави най-добрите банички в Дагрейн.
- Майка й беше отлична готвачка. Общо взето, тя научи дъщеря си на всички тайни в готварското изкуство. Като по-малка, Джена особено обичаше да прави банички, понеже бяха любимата й храна. С годините се научи да ги прави все по-добри и по-добри. Само почакай, хлапе – смигна му Драксис. – След като свършим с къпането, ще я накарам да се поизцапа за нас и да ни направи банички със сирене. Ще видиш, прави ги вълшебни.
- Не мисля, че жена като лейди Джена ще иска да се цапа с брашно и сирене – каза Дейт’Уен със съмнение в гласа.
- Е, аз имам начини да я накарам.
- Какви?
- Тайните си ли искаш да ти кажа, момчето ми? – подкачи го мъжът. – Няма да стане.
- Знаеш ли, понякога може да бъдеш адски дразнещ.
- Да, това, мой малки приятелю, го умея най-добре – рече Драксис, като игриво пръсна с вода малкия Дейт’Уен.
-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-
Вече чисти, с доволен вид, Драксис и Дейт’Уен седяха на дървени пейки край стената на залата. От телата им се стичаха ситни капчици вода, които тихо капваха върху пода.
- Хлапе, наисина трябва да се обличаме – каза Драксис със сънливо изражение върху лицето.
- Още малко – каза Дейт’Уен с още по-сънливо изражение върху лицето.
- Добре – каза Драксис с примирено изражение върху лицето.
Наблюдаваха красивите дрехи, които Джена им беше намерила, да стоят прилежно сгънати върху плот до тях, и въобще не искаха да ги навличат. Приятно им беше да стоят полуголи и да отмарят, докато в същото време търпението на домакинята им се изчерпва с всяка измината секунда. Просто не им се ставаше...
- Хлапе.
- Хмм?
- Джена ще ни убие, ако се застоим още дълго – предупреди го полузаспал Драксис.
Дейт’Уен направи пауза, докато отговори.
- Знам.
- Добре.
Но не се облякоха.
- Знаеш, може да ни остави гладни довечера.
- Може би.
Продължаваха да отмарят.
- Добре, достатъчно, да ставаме – каза Драксис строго, ставайки от пейката и подсушавайки се със хавлията.
- Добре, добре – промърмори момчето, ала всичко което направи, бе да се намести по-удобно.
- Наистина трябва да станеш, Дейт’Уен, сериозен съм.
- Ставам, ставам – и момчето наистина стана. Удивително, вземайки предвид факта, че до преди минута почти спеше.
Облякоха се – за Драксис Джена беше приготвила бели широки панталони от мек памучен плат, туника със сини нишки и роба с качулка. За Дейт’Уен беше приготвила почти същите дрехи, само че без роба. Момчето отбеляза този недостатък със недоволство.
- Просто е, малки ми приятелю – рече му мъжът, докато оправяше качулката си. - Харесва ми да нося дълги роби с качулки. Джена знае за тази моя малка слабост.
- А защо няма и за мен? – сърдеше се момчето.
- Може би не е предвидила. Не й се сърди, иначе може да ни изхвърли на улицата.
- Наистина ли? – очите на Дейт’Уен се разшириха от ужас.
- Не, просто се шегувам – успокои го мъжът и прихна, щом изражението върху лицето на момчето премина от ужас към гняв. – Хайде, не се ядосвай. Да отиваме при нея, сигурно е достатъчно ядосана, че да ми се кара до утре.
Щом слязоха, видяха Джена да говори на една маса заедно с клиенти. Когато ги видя, тя се извини и с грация се приближи към двамата. Тази вечер заведението не можеше да се оплаче от липсата на клиентела.
- Доста е препълнено тази вечер – кимна с глава Драксис към навалицата. – Винаги ли е така?
- Не, обикновено е дори по-претъпкано – усмихна се тя. – Е, виждам че сте свалили онези дрипи. Честно, приличахте на просяци с тях. Така сте определено по-хубави.
- Благодаря ви, милейди – поклони се Дейт’Уен.
- О, ти си наистина един малък ласкател – усмихна му се лъчезарно тя. – Е, какво друго мога да направя за вас?
- Е, разказвах на момчето за твоите банички... – започна Драксис, като постави глава върху главата на Дейт’Уен.
- О, не – усмивката върху лицето на Джена увехна. – Няма да ме накараш да готвя точно сега, не и тази вечер, Дракс, пълно е, не мога да си позволя...
- Джена – мъжът отмести ръка от косата на момчето, приближи се до Джена и нежно хвана ръцете й. – Моля те. Заради Дейт’Уен.
И двамата погледнаха към детето. Дейт’Уен видя в погледа на приятеля си укорение, и го разтълкува правилно.
- О, да, милейди, да, заради мен, много ви моля – рече Дейт’Уен с огромни очи. С мимолетен поглед към Драксис видя как мъжът му смигва.
- О, добре, добре де – предаде се тя, смеейки се. – Ще ви направя банички. При едно условие.
- О, така ли? – поколеба се Драксис и добави: - Лошо за нас, хлапе, когато Джена поставя условия, са солени, повярвай ми.
- Ще рискуваме, Дракс – заяви уверено момчето. – Милейди, така съм гладен, че ще нося вода от другия край на града, ако трябва.
- Нищо толкова обременително, момчето ми – успокои го тя. – Искам просто да ми помагате при направата им.
- С удоволствие – поклони се Дейт’Уен.
- Малкият ми той – погали го нежно по бузата тя. – Добре, но ще трябва да изчакате. Трябва да си наметна нещо по-удобно.
- Колкото е неоходимо, лейди Джена – поклони се Драксис грациозно, докато тя се качваше към покоите си.
Докато чакаха, мъжът поръча за себе си вино, а за Дейт’Уен – портокалов сок. Наблюдаваха богаташите и се забавляваха, като изтъкваха недостатъците им и оглеждаха скъпите им разкошни дрехи. Момчето истински се изненада, когато Драксис почна да му разказва за етикета на държане сред благородници и крале, за начина им на обличане и живот. По време на една история за управителя на Дагрейн, принц Микал, Дейт’Уен прекъсна приятеля си и го попита:
- Извинявай, но откъде знаеш толкова много за богаташите и благородниците?
- Чета много – измъкна се ловко от въпроса той.
- Не е вярно – възпротиви се детето. – Не можеш да научиш всичко това от една книга.
- Защо мислиш така? – попита го, докато отпиваше дълга глътка вино от чашата си.
- Ами... не може току-така да знаеш толкова подробности от живота на кралете, не мисля, че подобно нещо би било описано в книга.
- Мислиш, че дребните детайли от живота им са тайни, нали?
- Именно – потвърди момчето.
Драксис почака малко, преди да отговори.
- Виж, момче – каза той. – Ще ти разкажа всичко, което искаш да знаеш, всичко, което ме попиташ, но когато реша, че имаме време за това, става ли? Любопитството ти наистина е огромно,и не може да бъде задоволено напълно, докато чакаме Джена да се върне всеки момент и да ни нахрани.
- Омръзна ми да ми повтаряш „по-късно, по-късно”... Наистина не е хубаво.
- Да, не е хубаво – съгласи се той. – Но е практично.
Дейт’Уен обърна поглед към масите. Видя Наря, едно от момичетата, да сервира на благородниците и търговците. Драксис видя накъде е устремен взора на момчето и попита:
- Какво мислиш за Наря?
- Много е красива –отговори, без да се замисли той.
- Всички момичета тук са красиви, приятелю – подсмихна се Драксис. – Аз всъщност те попитах дали я харесваш.
- Не, в никакъв случай – отрече на мига Дейт’Уен, като се изчерви яростно.
- Не се притеснявай, хлапе – засмя се мъжът с разбиране. – Аз също я харесвам.
Наря се приближи до тях с грациозна стъпка, сякаш стъпваше върху перца. Дейт’Уен затаи дъх.
- Извинете, момчета – каза с усмивка тя. – Лейди Джена предаде, че ви чака в кухнята.
- Защо не слезе по стълбите? – попита я Дейт’Уен, но му отговори Драксис:
- Мислиш ли, че Джена ще иска да се покаже пред цялото заведение по престилка, навила ръкави и носеща черпак и пакетче брашно? – каза той, допи виното си на един дъх и допълни: - Да тръгваме, хлапе, не бива да се бавим. Става ужасна, като я карат да чака. До скоро, Наря.
Дейт’Уен помаха тъжно на Наря, като последва приятеля си по пътя за кухнята.
-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-
Беше късно, всички се бяха разотишли, заведението беше затворило. Градът спеше. Драксис подгъна краищата на одеялото на спящия Дейт’Уен, излезе тихо от стаята му и затвори вратата. Момичетата спяха в стаи, съседни на тази на малкия му приятел. Драксис се ослуша. Отникъде не долиташе шум, а звуците, които чуваше, му подсказваха, че всички в странноприемницата спят. Е, почти всички...
Слезе на първия етаж, огледа масите и видя Джена, седейки на почти последната в десния ъгъл на залата. Отиде и седна до нея.
- Знаеш ли – каза тя тихо, докато си наливаше вино от бутилката до нея, - никога, дори и за миг, не бих си помислила, че ще се върнеш тук. Какво те привлече насам?
Мрачно, той придърпа бутилката към себе си и също си отсипа.
- Виж, Джена – започна той. – В действителност аз наистина обмислях възможността да се върна, но не и толкова скоро. Просто ми се наложи.
- И защо? – прошепна тя. Веселото й държане през целия ден бе изчезнало, сега тя беше на ръба на сълзите.
Преди да отговори, Драксис пресуши цяла чаша.
- Заради Дейт’Уен. Не би си помислила, че е мое дете, нали?
Тя поклати глава.
- Ние не можем да имаме деца с хората – продължи той. – Различни раси, различни видове... Не, той не е мое дете. Намерих го. Искаш ли да знаеш как?
Джена кимна.
- Скитах се, Джена. Пътят ме отведе до Агдер. Знаеш ли къде е?
- Малко селце в подножието на планините Киритае, на осемдесет и две левги северно от Дагрейн – каза тя. – Закътано, почти отшелническо. Жителите му се занимаваха главно с отглеждането на овощни култури.
- Имаш ли агенти там?
- Да – потвърди Джена, леко изненадана. – Защо, какво имаш предвид?
- Те бяха избити, Джена – рече Драксис с измъчено изражение на лицето. – Всички, жени, деца, мъже – всички бяха изклани като животни.
- Не – затули уста с ръка Джена.
- Да – потвърди мъжът. – Бях решил да се установя там за година-две, да прочистя съзнанието си. Но когато слязох от планините, видях всичко изгорено, а жителите бяха изклани. Просто... заклани, струпани на куп в центъра на малкото селце. Никога няма да забравя тази гледка, Джена. Дори още я виждам. Малки деца с прерязани от ухо до ухо гърла, жени с отсечени глави, старци с разпорени стомаси... Виждал съм много неща през годините си, Джена. Но това... това беше просто зло.
- И какво направи? – попита го тя, все още с ръка на устата.
- Почнах да търся за следи – отговори той. – Нямах никаква надежда да намеря такива, понеже палежа на селото бе станал три дни преди да го достигна. Но исках да накажа онези, които го бяха извършили. Затова... намерих следи. Настигнах ги, въпреки че бяха изминали голямо разстояние. Преминах двадесет и осем левги за час, Джена. Когато ги видях, просто им се нахвърлих. Избих ги, така, както само аз бих могъл. Оставих само един, един-единствен от петдесет човека, Джена. И добре че го направих... Разпитах го. Каза, че просто са минали оттам и щом жителите не им дали това, което поискали, те си го взели. По време на разпита направи грешката да се засмее при спомена как са избивали селяните. Убих го.
Драксис просто не можеше да спре да пие вино. Изглеждаше така, сякаш този разказ го убива, но всъщност веднага, щом разкажеше всичко на Джена, щеше да му олекнеше. Винаги така ставаше.
- Преди да го убия, онзи ми каза, че има един оцелял, който хванали вън от селото. Така и не станал свидетел на клането... Можеш да предположиш кой е този оцелял.
- Дейт’Уен – каза тя дрезгаво, неспособна да говори.
- Именно – потвърди мрачно Драксис. Сипа си още вино и продължи: - Докато избивах онези негодници, един се беше отделил от групата заедно с Дейт’Уен, накарал го беше да носи вода. Видях ги до близкия поток. Малко дете, Джена, а те го бяха отвлекли и го измъчваха. Бяха го ползвали за какво ли не. Нахвърлих се върху онзи изрод, и преди да се усети, го посякох. Оттогава Дейт’Уен е с мен. Не поиска да се връща в селото. Той е сирак, родителите му умрели още като бил бебе. Оттогава селяните се грижели за него, но той поиска да дойде с мен, искаше да вкуси приключения... Неразумно хлапе.
Отново отпи от виното.
- Това дете, Джена – продължи той, - не е такова, каквото изглежда. Не зная, имам чувството, че съдбата е отредила да се срещнем, но... В мига, в който погледите ни се срещнаха, усетих сила в него, Джена. Огромна сила. И разпознах нишките й. Момчето има пълния потенциал да стане Унищожител.
В лекия пламък на свещта на масата чертите на Драксис изглеждаха заплашително.
- Унищожител? – възкликна Джена. – Но... доколкото си спомням, ти ми каза, че не е имало нов Унищожител от около...
- Правилно си спомняш – прекъсна я той. – Затова се отбихме тук. В момента Анталион води отшелнически живот на двадесет левги южно от Дагрейн. Ще поверя момчето на него. Той ще го обучи, ще го приеме в своя орден... и когато времето дойде, Дейт’Уен ще се присъедини към лейтенантите му.
- Има ли такава възможност? – прошепна Джена удивена.
- Бих казал, че е повече от вероятно.
- Удивително. Момчето човек ли е, или..?
- О, човек е – заяви уморено мъжът. – Точно това е удивителното.
Замълчаха. Джена обмисляше случилото се, а Драксис пиеше. Бутилката вече бе почти на привършване.
- Джена?
- Да, Драксис?
- Разкажи ми какво стана, след като си тръгнах.
- Не много – сви рамене тя. – Майка ми почина три години след като ти си замина, оттогава поех бизнеса.
- Съжалявам за майка ти – прошепна той. – Беше невероятна жена. Много ще ми липсва.
- На мен също – пророни тихо Джена.
- Виждам, че си направила някои подобрения – махна Драксис с ръка напосоки.
- Налагаше се – усмихна се с мъка тя. – Клиентите ми са богати, трябва да са в обстановка, с която са свикнали. „Пустинна лилия” работи дори по-добре, отколкото при майка ми. Имам агенти почти из целия свят, поръчките идват непрестанно... Може да се каже, че ремонтът на сградата ми излезе почти без пари.
- Радвам се да го чуя. Но това, което исках да узная, бе – всички жени в заведението ли са твои подчинени?
- Естествено – обиди се тя. – При мен няма истински сервитьорки, Драксис.
- Добре е да знам, че щом ми се прииска да хвана някоя за задника, тя може да ми пререже гърлото – пошегува се той.
- О, ужасен си – усмихна се тя истински за пръв път тази вечер.
- Понякога – съгласи се той. – Имам молба към теб.
- И тя е?
- Утре вечер, след като заведението затвори, обясни на Дейт’Уен какво върши „Пустинна лилия”. Кажи му всичко за нея, Джена, всичко. След това го доведи в подземията, като предварително си предупредила всички свои агенти в града да дойдат там. Аз ще ги чакам. Не им казвай кой съм всъщност, а само, че съм добър противник.
- И какво ще правиш?
- Ще си поиграя с тях – заяви той с игриво пламъче в очите. – Но не искам Дейт’Уен да знае, че аз знам, че той ме гледа. Въведи го в стаята за разпити, оттам има добра гледка.И отново, Дейт’Уен не трябва да си мисли, че съм уведомен за присъствието му. Ще се бия с всичките ти подчинени, а той трябва да гледа.
- Ще направя каквото кажеш – кимна тя. – Не се тревожи, ще наредя всичко. Но защо му е да види как се биеш?
Отговорът бе кратък:
- За да разбере.
Джена не пожела да научи повече по въпроса.
- Е, аз отивам да си лягам – каза тя с колебание в гласа. – Ти идваш ли, или...
- Ще поостана още малко – усмихна й се той. – Имам вино да си допивам – допълни и разклати почти празната бутилка.
- Не се бави – подкачи го тя. – Лека нощ.
- Лека нощ, Джена.
Преди да е изминала и двадесетина крачки обаче, тя се спря и погледна Драксис.
- Виж, аз... трябва да знам едно – поколеба се: - Отмъсти ли за смъртта на родителите си?
Последва много, много дълга пауза, докато накрая...
- Да.
Джена се качи по стълбите.
|
