От доста време в главата ми се въртеше една идея за сюжет на мини-роман и плуваше безформено в съзнанието ми.. Реших да го напиша и да го посветя на всички, които се чувстват различни и не на място в този живот.. Не е довършен - пускам полвината само защото обештах да е днес.. Очаквайте много скоро продължението и се надявам да ви хареса, стараех се да сведа правописните и пунктоационните грешки до минимум..
Тук е мястото и да благодаря на няколко човека за подкрепата: на Nickey Gzl, на моята муза Момо (Свобода), която ме вдъхновява, спецялно благопдаря на Сиса (Nikeisha) за редакцията и позитивното й мнение.. и май тва са.. Благодаря предварително и на всеки който ще удостой този разкас с мнението си и критиката.. те са ми нужни за бъдещото ми развитие като посредствен творец.. Еми това е
Надявам се да ви е интересно: 
Пробуждането
..Спомняте ли си кога за последен път сте се будили? Нямам в предвид събуждането всяка сутрин, а истинското пробуждане от най-големия сън, който ние наричаме „живот”. Светът извън този сън е доста различен, всъщност светa извън този сън е реалността. Знам че много от вас смятат случващото се в този момент за истинско,но много от вас не знаят за света отвъд живота и смъртта – това е реалността.
Аз си спомням моето първо пробуждане, първото прекъсване на съня, първото прекъсване на живота ми и на света, който всички ние познаваме. Когато отворих очи за първи път, истински, тогава разбрах защо сънувам, защо живея и защо никой от нас не търси реалността..
Отворих очи. Видях вселената под мен. Странно колко огромна ни се струва докато сънуваме, но всъщност е толкова незначителна спрямо истинското ни „аз”. Какво съм „аз”? Мислех че съм човек. Спомням си света преди да се пробудя. Спомням си всичко – как ме люлееха, играехме си заедно, после ме пратиха на училище – хиляди уроци, домашни и строги даскали, после и това свърши, дойде университета, също и първата ми любов – връзка която никога няма да забравя. Просто водех един нормален живот. Странно, но човек оценява нещата, които е имал, едва когато ги изгуби..
Аз изгубих всичко това, защото имах дързоста да се пробудя и да прозра истината, преди да съм достатъчно подготвен за нея..
Светът в който живеем не съществува...
Глава I
Безсъние
Зора. Събужда се града.
Сиренен вой.
След туй покой
и пустота..
Това е можe би минутa,
о, не минута,
то е миг.
И после пак отново тътен.
Денят разгонва с слънчев щик
стадата черни на нощта.
Зора.
Събужда се деня..
Събуждаш се тогаз и ти
от своя сън.
Отвън –
сирените надуват
прегракналите си гърла.
Денят във стаята нахлува
през помътените стъкла.
И ти неволно се усмихваш
на тази бодра светлина,
която тъй упорно плиска,
шуми в зелените листа.
И тръгваш. Някъде?
Не знаеш.
Вървиш към непознат завод,
защото там остави всичко,
остави целия живот..
Н. Вапцаров
Лежах в леглото. Чувствах собственото си дишане и ударите на сърцето. Чувствах, че съм просто едно незначително човешко същество в огромната вселена. Чувствах че сънувам. Зачудих се какво ли мислят милярдите клетки вътре в мен? Дали всчка една от тях има собствен разум и си мисли, че е най-висшия организъм в света? Дали всяка от тах не си мисли какво прави точно тук, на това място? Дали някой я е сложил там с някаква цел или е просто съвпадение?
За клетките ми не знам, но аз определено в този момент си задавах въпроси..
В леглото не бях сам. До мен спеше Даниела, момичето в която се влюбих, още докато бях на 6 години. Може би ще кажете, че едно толкова малко дете не може да е влюбено, но грешите.. В любовта няма възрастови граници, само усета ни води към правилния път, а определено това е обичта.
Нощта бе дълга, най-дългата в живота ми. Дори имах чувството, че няма да свърши. Луната блестеше точно в очите ми, а не можех да помръдна от страх да не събудя моята любима. Опитах се да стигна щорите, но като протегнах ръка към тях, Даниела се размърда неспокойно и се обърна с гръб, дърпайки завивката само към себе си. Луната огря тялото ми, вледенявайки ме с прозрачно-сините си лъчи. Ставаше ми все по-хладно, а Даниела бе гушнала цялото одеало и знаех, че ще се събуди при най-малкото движение от моя страна. Почувствах се глупаво. Трябва ли винаги да бъда толкова мекошав? Правех всичко за другите. Давах им всичко от себе си, а почти нищо не получавах. Повечето хора са егоисти, с много малки изключения.
Тази нощ бе поредната, в която не можех да заспя. Даже не помня кога за последно съм спал. Всъщност в последствие разбрах, че съм спал през цялото време. Животът е сън..
- Офф, тази шибана луна – измрънка Даниела. Не бях забелязал, че се е събудила. – Миличък, дръпни ги малко тия щори, по дяволите!
Човек е адски раздразнителен, когато нещо му пречи да спи. Явно луната не дразнеше само мен. Станах и след секунди в стаята не се виждаше нищо освен мрака.
- Мерси, миличък! – Даниела ме целуна и пак се обърна на другата страна, но този път остави малко одеало и за мен. Тя добави просънено – Лека нощ.
Не и отговорих. Бях потънал в собствените си мисли. Давех се в тях всяка нощ. Даниела светна нощната лампа и ме погледна. Това момиче бе изключително сладко, когато й се спи. Тя заопипа с ръка по нощното шкафче и взе кутия с цигари. Запали една и отново ме погледна с прекрасните си очи, на които молива по клепачите и се беше размазал:
- Виждам, че пак не спиш. Е, кажи миличък, какво те мъчи?
- Чувствам, че скоро ще умра – изръсих аз.
Даниела се разкикоти:
- Ти си луд! Ти си чисто луд! Ай, лека.
Тя загаси лампата, но продължаваше да се смее. „Щял да умре” измрънка си и заспа мигновенно. Винаги съм се чудил на такъв тип хора, които само да помиришат възглавница и вече са в страната на сънищата. Протегнах се и изгасих цигарата. Погледнах часовника. В сумрака едвам различавах двете стрелки, но в крайна сметка разбрах, че остават цели три часа докато съмне. Последва дълбока въздишка. Какво ли щях да правя още три часа – да се въртя в леглото и да си мисля за живота и смъртта ли? Не издържах повече. Преди да си легна изгълтах едно шише приспивателни, но и това не помогна. Сякаш някаква невидима сила нарочно ме държи буден.
Станах и отидох в хола. Минах през хладилника и си взех бира и пакет чипс, после се тръшнах на дивана и включих телевизора. Огромната плазма засия, а аз потънах в света на фентъзито..
След като изгледах филма, забелязах че изгрева наближава.
Апартаментът ми се намираше на последния 27-ми етаж на най-високата сграда в Пловдив. Излязох на терасата, от която се виждаше целия град. Виждаше се и изгряващото слънце. Червените му лъчи ставаха все по-жълти.. Ето това бе и предимството от безсънните ми нощи – накрая винаги идваше утрото, поднасащо ми прекрасната гледка на пробуждащия се град, неподправеното ухание на роса и омайващ изгрев. Само за това си струва човек да не спи цяла нощ..
Обух си анцунга и излязох да потичам. Трябваше да си събера мислите.
Даниела все още спеше..
В парка нямаше жива душа. Чувах единствено собствените си стъпки от джапащите по мократа пътеката кецове. Почувствах се така, сякаш съм единствения обитател на тази планеа. Самотата обзе съзнанието ми. Огледах се – не видях никой. Погледнах към булеварда, където още от сутринта започваха задръстванията. Но сега не само, че нямаше опашка от коли, а не видях дори и една.
Паниката ме поведе към апартамента. Асансьорът не дойде и затова се затичах по стълбите – цели 27 етажа. Гледах нагоре, където безкрайната ивица от стъпала ставаше все по-малка, докато накрая стигнах до своята входна врата. Влетях вътре и се запътих към спалнята..
Леглото беше празно. Изпадах в паника от обземащата ме параноя за самота. Причерня ми. Усетих как светът около мен се разпада, отстъпвайки място на непрогледем мрак, последван от ослепителна светлина..
Глава II
Кома
Огромен град, бетонен град,
с едно бетонено сърце.
Като живота – вечно млад,
с протегнати напред ръце..
„Химн” – Н. Вапцаров
За първи път отворих истинските си очи. Бяха закърнели и не различавах нищо от това, което ме заобикаляше. Всичко беше толкова размазано. Почувствах се като новородено, което току-що проглежда. Постепенно мозъкът ми (ако можеше вобще да го нарека така) започна да възприема новото. Зрението ми се проясняваше, свиквайки със сивотата на пространството, в което се намирах. В устата си имах вкус на сладък метал. Всъщност нямах уста. Останових го, виждайки образа си върху прозрачния купол, който ме заобикаляше. Той не бе стъклен, а живачен. Погледнах отражението си в живака. На главата имах само две огромни черни очи, а тялото ми бе издължено, с много дълги крайници и сребриста кожа. Опитах се да изкрещя, но издадох само един ужасен стържещ звук. Не дишах, може би защото тук нямаше кислород.
Когато огледах по-подробно мястото в което се намирах, останових, че не съм сам. Имаше милярди живачни купола, като моя, а вътре спяха същества, подобни на това, което видях в собственото си отражение. Куполите бяха обли и наредени в равни редици един до друг и един зад друг. Гледката напомняше на слънчогледова пита, в която всяка една семка има строго определено място и в същото време е долепена равномерно до останалите. Пространството около и над куполите беше празно. Сякаш се намирах в нищото, чувствайки безтегловноста на този свят. Под сбора от живачни куполи се виждаше позната гледка – звезди, галаткии, черни дупки и звезден прах.. „Значи така изглежда вселената, погледната отгоре” помисли си аз.
Забелязах, че от всеки един организъм, затворен в живака, се спуска сноб енергия, надолу към определени места – планети. От мен също излизаше такъв сноб, наподобяващ мълния, водеща към едно място, което веднага познах, макар че не можех да го видя – Земята...
Струята излизаща от душът, обливаше прекрасното тяло на Даниела. Тя чу някой да отваря вратата. Знаеше, че това съм аз, но нещо я разтревожи. Спря душа и си наметна хавлията. Жените имат много силни инстинкти, които веднага им показват, когато някой скъп за тях човек, е в опасност.
Тя отвори вратата и видя как се свличам на пода..
* * *
Стоеше в чакалнята на болница „Св. Ана” и отпиваше малки глъдки от студеното болнично кафе. Като видя, че докторът излиза от спешното отделение и се запъти към нея, по тялото и преминаха ледените тръпки на отчаянието.
- Вие някаква роднина ли сте му, госпожице? – Попита д-р Иванов. Тревогата, изписана на лицето му, бе разбираема.
- Не – отвърна Даниела. – Просто приятелка. Как е той, докторе?
- Никак не е добре. Не отчитаме мозъчна дейност, а и някой органи въобще не функционират. – Той забеляза насълзените и очи. В кома е, но още днес съм назначил електрошокова терапия. В 75% от случаите пациентите се будят, така че не се безпокой за него, докато има надежда, ще направим всичко възможно да го върнем.
Доктор Иванов се обърна и отново се запъти към операционната, но се спря. С гръб към Даниела, въздишайки, добави:
- Има още нещо. В мозъка на приятеля ви открихме огромен тумор. Злокачествен е и дори да го изрежем, пак ще се появи.
Когато остана сама в празната чакалня и никой не я виждаше, тя се потопи в бликващите като вулкан чувста на тъга. Сълзите и се сипеха монотонно. Обичаше човек, който всеки момент можеше да си отиде завинаги от нея и от живота й.
Видях друго същество, което беше будно и се разхождаше между куполите.
- Ивинявай – заговорих го на език, който явно бе вроден в мен, изпращайки му мислите си. – Как да стигна до Земята?
- Земята ли? Никога не съм чувал за нея. Сигурно ти си я създал в съня си. Всички ние създаваме собствени светове там долу – той посочи вселената. – Докато сънуваме ние живеем в тези наши светове до момента, в който дойде времето отново да се пробудим.
Това не бе отговорът който очаквах. Тотално бях объркан и не знаех дали това не е просто една шега. Все пак продължих разговора:
- Искаш да кажеш, че съм нещо като Бог?
- Какво? – запита той, чудейки се за какво говоря.
Вгледах се в огромните му очи и започнах да разказвам:
- На земята, моят свят, ние хората наричаме нашия създател – Бог. Различните култури са ни накарали да измислим и различни имена на този Бог – Иисус, Аллах, Буда, но като цяло Той е един и същ и се опитваш да ми кажеш, че този Бог съм аз ли?
Щях да се разсмея, но останових, че в момента не притежавам това, което имах, докато бях човек – чувство за хумор. Съществото ме погледна и каза:
- Този твой свят не го разбирам, но щом казваш значи, да – предполагам ти си този Бог. Светът, който бях създал аз се наричаше „Содда” Там аз бях най-висшето същество.
- А на земята – прекъснах го, - аз бях просто един студент.
- Всеки избира предварително, като какъв да се инкарнира в своя сън. Щом си бил „стутент” значи самия ти си го пожелал с някаква цел.
- Студент!
- Да. Все едно. Щом си бил такъв, то ти си се нуждаел от определена информация, която да научиш, преди да се пробудиш. Каква е била тя? Аз не мога да ти отговоря. Ти сам ще откриеш.
- Само това ли е смисъла от нашите собствени светове – да събираме информация? В това няма никакъв смисъл.
- Не го откриваш, защото това е едва първата ти инкарнация. Ти си изключително млад индивид и не е трябвало още да се будиш. Едва когато създадеш втория си свят и се инкарнираш в него, ще разбереш смисъла на първия. Аз сега творя осмата си планета, но ми трябва малко информация, за това съм се запътил към Библиотеката – там може и ти да откриеш някой отговори. Ела с мен, ще те запозная с Върховния Библиотекар.
Съгласих се и тръгнахме по питека, намираща се между две редици от живачни куполи. Пътят ми се видя безкрайно дълъг, за това се сетих да го питам нещо:
- Тук съществува ли време?
- Какво е това? – думите му бяха достатъчни да си отговоря сам.
Продължихме да се носим към нищото. Чак сега забелязах, че не използвам краката си. Носехме се в безтегловност.
- Ето, тук е – каза той. – Стигнахме.
Не виждах нищо освен празното пространство запълващо този свят. Изведнъж от нищото се отвори портал от светлина. Влязохме вътре. Навсякъде около нас имаше огромни рафтове, но не с книги, а с листове, на които имаше единствено числа. Приличаха на кодове.Но най-странното беше, че можех да разчета всичко. Нима тук се пазеха записките на всички създадени светове и сънища, в който сме се намирали до сега!?
Той ме поведе към сърцевината на Библиотеката. Това бе средата на измерението, от където се разклоняваха рафтовете.
От някъде се появи същество до сущ като нас, само че очите му почти не се виждаха – бе примижал, сякаш ме фокусираше.
- Ти си буден!? – изрече страшно изненадания Върховен Библиотекар. Той се протегна към мен и впи пръсти в главата ми. Замижа още повече и добави. – Не си научил достатъчно. Не трябва да си тук. Не трябва да си буден.
До рафтовете имаше още от съществата. Сега всички те ме зяпаха с огромните си очи. Изпитваха ме с поглед. В същото време Върховния Библиотекар се разтресе, залитна и падна.
„Но, как е възможно да падне, та нали тук няма гравитация.?” – зачудих се наум, но явно другите прочетоха мислите ми:
- Вселената е пространство, което е неутрално и когато създадеш нещо там, то не влияе на това пространство тук. Но никой не е споменавал, че не можеш да създадеш и нещо тук. Можеш. Всички ние можем, но никой не го прави, защото предците ни са щели да се самоунищожът порди същата причина.
- Вие младите организми – заговори друго от създанията, - нямате опит и ако се пробуждате често, тук ще настъпи истински хаус.
- Кой сме ние всъщност? – попитах заобикалящите ме.
Върховния Библиотекар се изправи. Беше овладял и премахнал създадената от мен гравитация. Той се зае да ми отговори, защото като най-старши, това бе негово право:
- Ние сме висша раса, създала няколко вселени и милярди светове. Наричат ни Сребърните. Разбира се, не сме единствените разумни същества – има много други, някой са по-ниши от нас, а други по-висши. Това което се иска от нас е да събираме информация от собствено-създадените светове. Когато сме достатъчно информирани минаваме на следващото ментално ниво.. И така докато някоя раса не достигне крайното най-висше съсояние на разум. Тогава, когато това стане, тя ще властва над видимото и невидимото, тя ще властва и над другите раси, но в крайна сметка, не е важно достигането на крайното ниво, а самото ментално израстване като процес, в който всички ние участваме. – След кратка пауза, Върховния Библиотекар, впивайки отново пръсти в главата ми, добави – Сега ще трябва да те върна в твоя свят. Но запомни, че ако умреш там, умираш и в действителност.
- Но, после как ще се върна тук? – попитах.
- Не се безпокой за това. Ще намериш обратния път. Направи го веднъж, ще го направиш пак..
Последва тунел от светлина, сякаш се спусках по онази малка енергиина нишка, приличаща на мълния. Носех се към моят свят.
Глава III
Тумор и господство
За кой ли път сълзите си преглъщам,
за да не видиш слабостта ми!
За сетен път илюзии прегръщам,
а ти погубваш младостта ми.
За кой ли път насила се усмихвам,
а искам срещу теб да изкрещя...
В прегръдката студена пак притихвам,
изгубвайки душата в пепелта.
За кой ли път реших да те накажа,
но пак за утре го отлагам.
За сетен път сърцето ми доказа,
че никога от теб не ще избягам!
„Крясък” - Palibeti
В операционната се бяха струпали куп хора, все пак не всеки ден се прави електрошокова терапия и то на човек в клинична смърт. Една от сестрите залепи на обръснатия ми череп, чрез вакуумни гумички, няколко кабела и жици, по които щяха да пуснат ток. Развълнувани студенти по медицина с нетърпение чакаха събитието.
То настъпи точно в момента, когато отварях очи, идвайки в съзнание. Но никой не забеляза. Доктор Иванов дръпна ръчката, пускайки 220 волта в главата ми. Мисля, че изразът „видях звезди посред бял ден” е най-точното определение на това, което почувствах, макар да беше вечер. Цялото ми тяло се тресеше в конвулсии от протичащия ток в мозъка ми.
Навън Засвяткаха мълнии, последвани от гръмотевици. Заваля и проливен дъжд.
- Господи, той е в съзнание - изкрещя една студентка. Най-после някой бе забелязал.
Токът спря, но не защото д-р Иванов бе дръпнал обратно ръчката, а защото навън една мълния удари захранването на болницата. Почувствах истинско облекчение, а болката в главата ми стихваше, до момента в който не се пусна резервния реактор. Токът отново дойде и нова електро-волтова сила заля целия ми мозик.
Докторът спря електрошоковия уред, секунди преди главата ми да стане кюфте на скара. Той дойде до мен и попита:
- Как се чувстваш?
Копелето щеше да ме убие току-що, а сега ме пита как се чувствам. „Чувставам се като полу-готова храна, пъхната в микровълновата.” Искаше ми се да стана и да му се разкрещя, да му хвърля един здрав бой и после да отида в тях и да оправя жена му, но не можех дори и думичка да обеля. Бях в такова неадекватно състояние, че даже когато ме местеха от операционната в друга стaя, по коридора видях Даниела и само й се усмихнах леко. Но усните ми в този момент приличаха повече на две сбръчкани стафиди, отколкото на това, което би трябвало да бъдат. ТЯ също ми се усмихна:
- Хей, миличък, буден си!?
Но не я видях когато влезе в стаята при мен, защото секунди преди това, една от сестрите заби в задника ми огромна инжекция с приспивателно.
Сънищата ми бяха объркани, нереални и същевременно толкова истински. Намирах се в катедрала, бойдисана в сребристо. На всякъде имаше икони, изобразяващи лице, което моментално познах – моето. Мисълта, че съм светец заля съзнанието ми сякаш с врящо олио. Заболя ме, че в действителност съм никой и същевременно всичко, създадено на Земята. Минавах покрай седящи в катедралата болни хора. Всички те ме молиха за помощ, виждайки, че светеца изографисан на иконите съм аз. Исках да им помогна, но не знаех как. Постепенно около мен стените започнаха да стават прозрачни, хората също. Сега приличаха повече на безформени души, крещящи за собственото си спасение. Осъзнах, че щом този свят е сътворен от мен, то няма никакъв друг Господ, който да ги прибира в своето царство, когато умрат. Призля ми от това прозрение. Губех съзнание. Губех съзнанието си в собствените ми сънища.. светът пребледня и изчезна..
Събуди ме вятъра, тропащ по прозорците на болницата. Бях сам в стаята и отново ме обзе чуството на празнота. Опитах се да станаи да изляза, търсейки Даниела, но тялото ми бе толкова изтощено, че едва се добрах до стола, закрепен до стената. Облегнах се на него и куцайки продължих по коридора. Не се виждаше никой, бе тъмно и тихо, като в изоставено гробище. Забелязах един осветен сектор дясно от мен. Запътих се натам. Стъпките ми по пода отекваха с приглушено ехо. Чух пред мен някой да плаче. Обърнах се и се долепих до стената, в сенчестата и част, така че никой да не ме види. Заслушах се в разговора, който водеха доктора и разплаканата Даниела:
- ..Ъ-ъ, та, точно там е проблемът – говореше д-р Иванов. - Туморът е засегнал дясната половина на мозака му. Той ще започне много скоро да халюцинира, да вижда неща, които не съществуват и даже съзнанието му ще изтрива обекти, запечатани от зейниците му.. Той дори може да не те вижда, а да вижда съвсем друг, на мстото на твоя образ. Тези симптоми са изключителна рядкост, но за човек с тумор и то сразмерите на яйце, съм абсолютно сигурен, че и вашия приятел ще ги има. Но нека не се оказвам лош пророк. Само времето ще покаже...
Очите на Даниела бяха мокри и зачервени. Сърцето й сигурно се късаше, а моето също – имах тумор, за който едва сега научавам. Пристъпих напред, давайки повод на светлината от луминисцентната лампа да ме освети. Когато те ме видяха и се осетиха, че съм чул малкият им таен разгор, застинаха като статуи.
- И кога щяхте да ми кажете, докторе? – попитах с насмешка.
- Ами, ъ-ъ. Не искахме да те тревожим все още, миличък, - заговори Даниела. – Сега единствения ти проблем е да си почиваш и да се възстановиш от електошоковата терапия.
Тя се усмихна на сила, опитвайки се да ми втълпик, че всичко е наред. Но нищо не беше наред. По дяволите, имах огромна буца в мозъка, която ще ме превърне в побъркан шизофриник. Доктора не бе също на себе си, развика се:
- Отивай в леглото си, веднага.
- Кой си ти, че ще ми заповядваш, - ядосах се и аз. – За кого се мислиш? За Бог ли? – разкикотих се а по коридора се разнесе зловещото ми ехо. – Аз съм Бог! Чуваш ли – „АЗ”. Ти си никой. Просто една мижитурка, създадена от мен.
Макар и понякога да изпадах в нервни ситуации, винаги излизах от тях със спокойствие, но сега не знам какво ми стана. Сякаш не бях предишния човек. Започнах да дишам дълбоко и бавно и внезапно осъзнахм, че трябва да почивам. Найстина съветите им бяха на място – тук. Извиних се на д-р Иванов за внезапния ми нервен изблик и закоцуках към стаята. Имах нужда от здрав сън..
Онази сестра с огромната спринцовка, пак дойде и забоде в задника ми още 50 милиграма от същото приспивателно.
Този път сънищата ми бяха още по-объркани. Когато се събудих, не можах да си спомня нито един. Беше светло, защото слънцето печеше точно в очите ми. Прозорецът бе широко отворен, може би за да влиза свеж въздух. Даниела се надвеси над мен и косите и погалиха лицето ми. Тя ме целуна и се усмихна:
- Днес те изписват. Ще си отидем у дома, миличък. След толкова много време, ще си отидем у дома.
Тя се разплака. Не знаех за какво говори, докато не чух отнякъде, радиото: „..днес ще бъде необичайно топло за сезона. Максималната температура ще достигне 12 градуса, а в момента в Пловдив термометрите отчитат 11. Вие сте с радио „Ауър” в Петък 16-ти Ноември 2009-та година. Пожелаваме ви ползотворен и успешен ден. Останете на честотите ни, защотоследва горещия хит на...” Не ми трябваше повече, за да осъзная, че съм бил в кома година и полвина.
- Как.. Какво, по дяволите..? Наистина ли съм проспал толкова много време? – попитах своята любима, която продължаваше да скърби.
- Ти, ти.. беше на границата между живота и смъртта. Никой не прогнозираше, че ще се събудиш отново. А сега си тук до мен, о миличък, толкова много те обичам.
Даниела ме прегърна, стискайки ме здраво и макар да ме задушаваше, аз не трепнах от това, а от бликналите смесени чувства в душата ми. И аз я обичах много, но рядко го казвах. Бях от хората, които прикриват чувствата си.Много ясно – Козирог. Но този път не се стърпях:
- И аз те обичам..