Днес за първи път от няколко месеца насам имах малко свободно време. Правеше ми се нещо, но и аз не знаех какво. Можех да висна пред някой от комповете в даскалото, можех да се прибера и да поцъкам на плейстейшъна, а можех и просто да си легна да спя някъде. Реших все пак, да видя първо какво става тук, във форума... не знам защо имах чувството, че ще намеря нещо ново и интересно. Седнах обаче на компа, влезнах в творческия и се сетих за разказчето, което пиша в момента... пиша си го в тетрадка, понеже преди около месец ме ограбиха и ми зеха лаптопа... та се замислих и реших, че бих могъл да постна поне пролога... да видя и вие какво мислите за него, пък ако има желаещи, да после да пусна да прочетете и останалото. Малко странно се получава, защото име още не съм измислил... свикнал съм да пиша имената на "произведенията" си след като ги приключа... но все пак надявам се да му се позарадвате! Та ето го и него:


ПРЕДИСТОРИЯ


Тъмно... наоколо бе толкова... тъмно!... не знаех къде съм. Около мен нямаше пространство, нямаше предмети. Имаше само тъмнина и нищо повече. Опитах се да помръдна, но или не успях или просто нямах тяло. Къде се намирах, по дяволите??? Какво бях аз? Жив ли бях все още или може би след тази случка бях загубил живота си? Ако бе второто, то това бе най- глупавата смърт на света... след толкова години прекарани в безкрайна борба и усилия да постигна нещо в живота. Лишавах се от удоволствията, които света ми предлагаше, само за да успея да си изградя бъдеще... и сега какво? Бях мъртъв и всичко това вече нямаше значение... цялата тази пот и кръв, цялата тази борба, преодоляването на всяко едно препядствие, изправило се на пътя ми, губеха всякакъв смисъл. Започнах да се изнервям... усетих как зверски гняв постепенно обземаше съзнанието ми.
--НИКОЙ НЯМА ПРАВО ДА МИ ОТНЕМА ЖИВОТА ПО ТАКЪВ НАЧИН!!! НИКОЙ НЯМА ПРАВО ДА УНИЩОЖАВА БЪДЕЩЕТО, ЗА КОЕТО ТОЛКОВА СЪМ СЕ БОРИЛ!!! АЗ НЯМА ДА ПОЗВОЛЯ ТОВА!!!

***********************************************************************

Избърсах мокрото си лице и отворих очи. Що за откачен сън? Около мен се бяха скупчили хора и живо дискутираха накакъв проблем. Надигнах се на лакти и осъзнах, че цялото ми тяло се бе вкочанило. Явно бях прекарал доста време лежейки в снега.
- Той е жив, жив е!- чу се гласът на непознат мъж. Всички се надвесиха над мен и започнаха един през друг да ми задават въпроси. Някаква жена се опитваше да разбере дали съм добре, възрастен мъж се чудеше защо съм лежал насред пътя в студения зимен ден, а едно момченце се опитваше да разбере какво точно се бе случило. Истина бе, че и аз не знаех. Огледах се наоколо. На броени метри от мястото, на което сега седях ясно личаха следите от автомобилни гуми. Явно шофьорът ме бе видял в последния момент и се бе опитал да отклони връхлитащия ме камьон на цената на всичко. Сега цистерната, премазала крайуличните дървета, лежеше преобърната настрани. Гласовете на хората покрай мен се сливаха и ставаха неразличими за мен. Усещах само нечовешкото главоболие и желанието да се прибера. Да! Наистина много исках да се прибера. Скочих на крака, разблъсках тълпата и се упътих с бърза крачка нанякъде. Възрастният мъж се опита да ме спре и ме хвана за ръката:
- Чакай, обадихме се на спешна помощ, може да си пострадал!
- Нищо ми няма старче!- отвърнах аз и го блъснах встрани.
- Но, къде отиваш? Защо лежеше на средата на пътя?
Не отговорих. Не защото не желаех да го направя, а защото не знаех отговора на нито е дин от тези въпроси. Обърнах се и тръгнах уверено напред. Нямах си никаква идея къде се намирам, сигурен бях само в едно- посоката, в която се бях упътил, водеше към дома ми!
Петнайсетина миннути по- късно, крачейки из един от хилядите паркове в Ню Йорк, все още се чудех какво ми се бе случило. Съдейки по факта че нямах нито портмоне, нито лични документи, в себе си, явно някой ме бе обрал. Поне часовника ми да не бяха откраднали- той не бе скъп, а винаги изпитвах нужда да зная колко е часът. Вървях из парка и се чудех накъде отивам. Някакво странно чувство сякаш ме дърпаше в посоката, в която се бях упътил.
Свих зад ъгъла и се озовах на някаква сенчеста улица. Явно вобще не бе чистена от снега, пък и коли не бяха минавали по нея прекалено често. Нямаше следи от коловози. Отправих поглед вляво и се упътих през дебелия сняг, към входa на стария блок пред мен. Вече нямах търпение да се прибера.
Асансйорът сякаш от само себе си се изкачи до четвъртия етаж. Излязох от него и се зазяпах във вратата на апартамента пред мен. Натиснах бравата, но за мое съжаление очевидно бях заключил преди да изляза. Главоболието бе толкова силно, че вече ми прилошаваше. Исках да се прибера и да се хвърля в мекото си легло, а нямах ключ в себе си. Започвах да се изнервям. Приклекнах и се протегнах към изтривалката за крака. Може би бях зарязал ключовете под нея. Повдигнах я, но там нямаше нищо. Изведнъж главоболието ми се усили до такава степен, че стана непоносимо. Сякаш някой ме бе ударил по главата и сега имах чувството, че тя просто ще екслодира. Отдръпнах се назад крещейки, заради болката и се приготвих да разбия вратата. Затичах се срещу нея и точно преди сблъсъка инстинктивно затворих очите си. Продължих да тичам още няколко метра със затворени очи и се спрях. Странно- вече трябваше да съм усетил удъра. Погледнах пред себе си и с учудване установих, че вече се намирам в коридора на апартамента си. Входната врата стоеше зад мен- затворена и цяла. Това вече наистина бе странно! Реших, че по- късно ще се заема да разбера какво се бе случило. Първо щях да взема някакво болкоуспокоително.
Огледах се и осъзнах, че мрачния ми коридор бе потънал в прах. От кога ли не бях чистил? Упитих се към кухнята, бутнах вратата и с учудване го видях. Той седеше на един от столовете край масата. По- точно, точно на този, който се намираше в отсрещния край. Мъжът беше скръстил ръце пред гърдите си и сякаш доволен, заради моята изненада се подхилкваше. Беше облечен в изкрящо бял костюм, а косата му бе обилно наквасена с всякакви гелове. Тънката му уста се отвори и от нея дочух да долитат думите:
- Здравей, Лъчезаре! Как е главата?
Едва не подскочих от изненада:
- К-к... какво...
-Спокойно! Разбирам объркването ти. Седни, ще ти обясня всичко подробно. Хубаво местенце си имаш, между другото. Само ако не бе толкова запуснато.
Реших, че бе по- добре да послушам мъжа в бяло и седнах на отсрещния нему стол. Отпуснах ръцете си на масата и опитах да се успокоя.
- Казвам се Джордан и съм Главен Надзирател в това забравено от бога място. Дойдох, за да ти помогна да разбереш причината, поради която си тук.

***********************************************************************

- Значи искаш да ми кажеш, че аз съм мъртъв, върнал се в света на живите, за да възстанови равновесието? Що за откачена теория е това?- почти крещейки се изсмях се в лицето на представилия се като Джордан мъж.
- Рано или късно ще разбереш, че съм прав, Лъчезаре.- все така уверено говореше той.- Няма смисъл да ти обяснявам отново. Дори да не желаеш да го приемеш, съдбата ти ще те настигне. А ако се провалиш в мисията си, майката природа ще ти създаде заместник. Равновесието между добро и зло ще намери своя баланс отново!