Та нека за всеки случай да оточня, че не съм плагиат от догихъстлър и моя разказ си го пиша преди той да псотне своя. Та т'ва е само началото, ама ще ви помоля за много хейт и псувни по моя адрес
.Enjoy!
Саймън се оглеждаше не спокойно, боеше се да не го забележат надзирателите. Ако това се случи, младежът може да остане без вечеря. Просто защото се е набил в очите на някой надзирател, а те не бяха повече от десет, но бяха доста масивни и добре въоръжени. Главната им задача бе да държат работниците мирни до 23.00, когато и приключваше работното време. Някои хора не можеха да издържат седемнадесет часовото работно време и припадаха на работното си място от изтощение, а понякога се стигаше и до смърт ако надзирателя е зает да рита падналия, вместо да му помогне. За сега Саймън нямаше такива проблеми, той беше млад и здрав. Той работеше като миньор в една от километричните галерии на огромна мина, с които бе известен Хирион. Планетата се бе превърнала в нов дом за част от човечеството след „унищожението” в края на двадесет и първи век, за да сме по-точни 2092 година. Годината, която промени милиарди съдби. Мнозина загинаха още в първите дни на невиждания Апокалипсис, състоящ се в експлодирането на Слънцето. Дядото на Саймън, Сит Иванов бил от малкото късметлии намерили място в спасителния космически кораб „Атлас”, напуснал земна орбита в края на 2091. Дванайсет години по-късно „емигрантите” достигнали планетата Хирион от далечната система Ом59. Не след дълго по обикновените пасажери разбрали, че са изиграни от управлението и бързо се озовали като роби на местното население и офицерите на борда. Тази грешка плащаха и техните внуци борещи се всеки ден с трудностите на мината…
Саймън копаеше мълчаливо и неуморно. Нещо, което правиха и всички други работници, в страх от наказание, което най-вече бе да работиш и нощна смяна. Тя започваше в 23.30 и траеше до 5.30. По принцип миньорите работиха два дни първа, след което два дни втора без почивни дни. Но днес звънеца за края на смяната би по рано. Саймън хвърли електрическия си къртач, който служеше за пробиван не на стини и тръгна към изхода. Миньорите, които бяха предимно човеци се втурнаха към изходите, все едно ги купища пари отвъд. Всъщност днес бе неделя и работата приключваше в 22.00, а и нямаше нощна смяна. Като награда за седмичния си труд, работниците получаваха възможността да се докопат до душовете. Саймън и приятелят му Джо си пробиваха път през тълпата опитваща се на де добере до баните.
-Та какво ще правим днес- провикна се Джо, докато студената вода заливаше групата голи мъже, успели да се докопат до помещението за къпане, както го наричаха харионците
-Ем…не знам. първо трябва да минем през касите, а след това ще отидем при Моли
-Как всеки път
-Точно
Няколко минути по късно душовете бяха спрени, а щастливците да се изкъпят бяха гледани лошо от не успелите да го направят. Повечето работници живееха в работническите общежития края град Сод, втория по-големина на планетата, а там водата беше лукс.
***
Излизайки от мината, Джо и Саймън попаднаха на напираща да си прибере заплатите тълпа от работници. Хората се блъскаха и се караха сякаш идваше края на света, а касиерките, които също бяха от човешкия род работейки по бавно от всякога
-Хайде, че Моли ще затвори-крещяха недоволни някои от работниците
-Ще изпусна влака-намеси се друг
-А от къде имаш пари за влак-чу се от края на тълпата, което изказване предизвика неочаквано сбиване…
В такива случаи се намесваха те, надзирателите. Всички те бяха на хирионци и си приличаха. Високи около метър и осемдесет, набити, гологлави, с бледо сивкава кожа и червеникави очи. Цялата им раса ненавиждаше човеците, защото бяха толкова различни. Хирионците възхваляваха еднаквостта, еднотипното и симетрията, затова и всички представители на народността носеха си униформа, за да не се отличават от другите си братя и сестри, деца на император Юн
***
Минути след началото на кавгата, работниците бяха кротки, а започналия спора лежеше мъртъв на пода, пребит от надзирателите с електрически палки. Джо дръпна Саймън, когато младежа се опита да види по-добре какво става.
-Да не си луд-прошепна възрастния работник-Тези лунатици ще те убият на място ако вдигаш шум
-Съжалявай-промърмори русия младежи се върна при приятелят си, който явно бе виждал доста неприятни неща
-Сега ще отидем при Моли, нали?
-Разбира се
-Със с тази скорост на касиерките, може да не стигнем до Моли
-Може да вземам влака
-По тихо- зашепна Джо- не видя ли какво стана преди малко
-Голямата работа, за един влак
-Голяма, при заплатите, които взимаме…-зашепна още по тихо Джо като се оглеждаше дали някой го подслушва, но в цялата шумотевица едва ли някой ще се да си направи труда да го направи-На нас ни плащат 7 юна за цялата седмица,а влака струва 2 юна. Нормално е хората си помислят, че си шпионин. Харионците си имат доносници сред нас, които следят дали няма заговори.
-Ясно, а и кой ще дръзне да направи бунт, при наличието на такава охрана?
-Има си хора за всичко, а сега се движи напред-възрастния работник сръга на Саймън и побутна напред.
***
Джо работеше от малък в мините край град Сод, а докато му побеляваха косите, бе видял наистина много неща. Късмета го бе споходил и той успя да стане бригадир в една от многото галерии и да си спечели капка уважение от страна на иначе безмилостните надзиратели. Стария работник бе висок с посивяла коса, не добре избръснат, беше слаб, но не и кльощав, бригадирската му заплата му позволяваше да си угажда от врем на време, което събуждаше завист у някои работници. Джо бе облечен с син гащеризон като всички други работници и почти никога не сваляше остаряващата с него вече избеляла шапка с надпис Спорт, наследство от баща му. Джордж Бекс, както го водиха по документи бързо успяваше да си намери място в работническите рейсовете, който напускаха района на мината, минути след края на работното време. Автобусите бяха бавни и остарели, като бяха изработени специално за да напомнят за Земята. Повечето от работниците както и техните семейства не бяха виждали никога планетата на своите прародители, но в сърцето си те я обичаха.
-Как ми се спи-рече отегчено Саймън отегчено на Джо
-Хах…първо щ трябва да минем през Моли-и в сивите очи на стария работник се личеше умора, но някак си човекът успяваше да запази доброто си настроение-пък аз ще черпя този път
-Да, това е добре!
-Само ако можеха да вървят по-бързо...
-За т’ва трябваше да вземем влак
-Нямаше да имаме пари за бира, а слизаме след пет минути
-Прав си-отвърна разсеяно Саймън, гледайки през мръсния прозорец
Пред тях се появиха работническите общежития, представляващи стотици панелни блокове, оградени от телена ограда, по която течеше ток, не знайно защо. Автобусът, чийто шофьор беше човек, полетя по отбивката, която водеше към така наричания „Човешки квартал” или общежитията. Няколко минути по-късно работниците започнаха да слизат от превозното средство излизайки в центъра на квартала. Повечето от тях се запътиха в една посока-Моли. Това беше единственото заведение в квартала, а собственика му, Дебелия Джак бе един от най-известните хора сред „Работническите общежития”. Когато Джо отвори вратата на гаража, в който се помещаваше заведението, се натъкнаха на тълпа подобна на тази чакаща заплатите си в мината. Липсата на маси и слабата светлина бе събра цялата клиентела на Моли-пред бара, където Дебелия Джак неуморно наливаше, вкисната бира в немитите със седмици халби. Това е единственото, което можеше да се намери за пиене в Човешкия квартал. Преуморените работници обсъждаха социалните и политическите проблеми, изпадайки в банални спорове, а Джак със задоволство прибираше техните юнове, които повечето от работниците бяха изкарали с пот на челото.
-Дай две бири-каза с авторитет Джо на съдържателя, който го изгледа с голямо уважение-Един юн, нали?
-Много добре знаеш, че една бира е половин юн-отвърна Джак докато наливаше разредената течност, която трябваше да не нарича бира-Да смятам да го увелича…
-А не трябва-прекъсна го плътен мъжки глас, който идваше от вратата
Посетителите започнаха да обръщат един след други и при вида на новодошлия се изправя, а някой дори му се покланяха. С него имаше още двама мъже облечени в мръсни работнически гащеризони, докато този, човек, който изглеждаше в началото на трийсетте си години, носеше изтъркан черен костюм по подобие на чиновниците в администрацията, но му липсваше вратовръзка.
-Та заведението черпи-рече пребледнял дебелия Джак при вида на новодошлите-Искате бира, нали?