Светофарът дава зелена светлина. Натискам газта, защото до 15 мин трябва да съм в офиса, иначе шефът ужасно ще ме скастри защо пак закъснявам. Днес имам важен проект със японската фирма-партньор, сериозна работа. Изведнъж някакъв бял микробус ми сече пътя, като прави ляв завой и отнася предницата ми. Колата се разтриса. От носа ми теква кръв, а аз шокиран от могъщия удар. С последни усилия излизам от колата, изправям се и оглеждам колата - отпред цялата е смепена, а микробусът, виновен за произшествието - почти нищо му няма, все едно се е блъснал в пясъчна дюна. Причернява ми от яд, но събирам сили и ставам отново. От проклетата пущина излиза някаква лелка с руса къдрава коса и ми говори нещо, но ушите ми пищят и не я чувам. Тя ме хваща за якето и започва да ме влачи. Започвам да се съпротивлявам, но тя ме изритва в лицето, хваща ме за косата и продължава да ме влачи. Крещя за помощ, моля се да ме пуснат, защото ще ме уволнят, ако не отида на работа, да не говорим, че ми се живее още. Бивам отведен в микробуса, грубо хвърлен върху металният под и жената продължава да ме налага с ритници в ребрата. След като свършва, вързва ме с белезници, обърсва кръвта по лицето ми с някакъв мръсен парцал. Пъха ми главата във една кофа с вода, за да се освежда и ми изкрещява истерично: "Добре дошъл в "Море от любов", отрепка. Добре дошъл в юбилейната 10,000 серия предаването, но за твое добро, съгласявай се с всичко и слушай внимателно, защото наистина ми омръзна да съм водеща на това противно предаване вече цели 30 години". Със сетни усилия поклатих одобрително глава и втренчено отправих поглед към малкото мониторче, където любимата ми жена, просто казваше колкото много ми благодари и ме обича...
Спокойно бе Ледник,аз на майтап...ти веднага с рогата...