Така. Признавам си, че започва като OC, но нататак се надявам, да стане по-интерно:
Хък отвори очи. Знаеше, че днес ще дойдат за него. Това голямо събитие за целия дом. Момчето бе сменило няколко такива, след като родителите му се отказа ли от него, но сега социалните му бяха намерили приемно семейство. Обикновено сираците ги осиновяха на три-четири годишна възраст и никой не взимаше пубертети като Хък, но едно възрастно семейство бе проявило интерес към него и искаше да го вземе. Момчето, чието истинско име беше Александър се бе срещал с бъдещите си родители няколко пъти и смяташе, че са добри хора. Но те първа ще се да се запознава с тях. Момчето тъпчеше оскъдния си багаж в раздърпаната му войнишка мешка, когато дежурния учител дойде да го повика, че „новото му семейство” го чака.
-Радвам се, че се запознах с вас господин Петров-каза усмихнато Том на излизане от стаята-вие много ми помогнахте през тези пет години, които прекарах в този дом
-Обаждай ми се, когато имаш нужда от нещо-отвърна учите, чиито черни учи бяха изпълнени топлина и обич
-Разбира се, господине.
-А сега да отиваме при новото ти семейство
На коридора Хък бе спиран от почти всички деца, защото те го възприемаха като свой по голям брат. Същите те му бяха „лепнали” прякора Хък, идващ от книгата на Марк Твен „Том Сойер”. Може би щяха да го кръстят Том, но най-добрия му приятел вече го бяха нарича ли така. Самото момче се казваше Иван и в момента се опитваше да намери Хък за да се сбогува с него. Момчето, което също беше на шестнайсет години тичаше по коридорите за домът в търсене на своя приятел, когато двамата се почти сблъскаха пред входната врата
-Ето те и теб-възкликна Хък-страхувах се, че нямаше да те видя
-Е как без мен-засмя се Иван-ако те бях изпуснал, щях да ходя в Ка…Ка
-Казанлък
-Верно. Ами късмет. Т’ва семейство изглеждат свестни ‘ора. Да не забравиш за мен!
-Няма, разбира се. Когато излезеш от тук, ще дойдеш при мен.
-Щом казваш, а сега върви
-Слушам-каза Хък, след което прегърна своя приятел и се запъти към изхода
***
Директорката на дома не беше добра жена. Все път, когато някое от тези копелета, както тя ги наричаше, се махнеше от там, тя бе доволна и искаше да присъства в заминаването на въпросното дете, може би за да се увери, че наистина заминава. Та в този ден тази жена, чието туловище заемаше половината коридор, бе дошла да помаха на напускащия вече Александър.
-Александър Тодоров на шестнайсет годни-четеше директорката от един картон-оставен в дом в Варна на три годишна възраст. Осиновители семейство Иванови от Казанлък. Социално осигурени…да. Еми пожелавам ти много късмет
-Мерси-измъмри Хък, който искрено мразеше директорката
-Ние нямаме деца, затова решихме да вземем него-каза новата майка на Александър,когато момчето влезе в колата-Ще се грижим за него. Ние с мъжа ми сме доста богати и смятам, че парите няма да са проблем…
-Да ясно-прекъсна я „едрата” дама, командваща домът за сираци-пожелавам на всички ви късмет
-Мерси-отвърна жената и влезе в колата при мъжът си и ново осиновения си син
***

Двамата съпрузи живееха в красива двуетажна къща в близост до центъра на града. Съседните къщи също бяха много хубави, както и колите, които бяха паркирани пред тях. Семейния Форд на семейство Иванови спря пред горе споменатото жилище. Александър с удивление гледаше спрелите на близко автомобили, въпреки че нищо не разбираше от коли. В дома основното занимание му беше да играе мач и баскетбол, като от време на време прочиташе по някоя книга…Момчето бе подканено да влезе в къщата от новите си родители, които изглеждаха доста мили хора. Самото жилище изглеждаше просторно. На първия етаж се намираха гостната, кухнята и тоалетната, а Александър предполага, че горе ще са спалните и друг тип стаи.
-Та…Сашко-каза мило господин Иванов, който бе висок мъж с вече побеля коса- Ти ще спиш на дивана в хола, докато преустроим единия кабинет за теб.
-Няма проблем-отговори момчето
-Също така искам да те питам как ще ни наричаш. Предишните пъти, когато идвахме да те видим, ни наричаше господин и госпожа Иванови…
-Ще може ли на малко име?
-Чудесно. Значи ще ни казваш Пешо и Мария, ако не те притеснява
-Не
-Едно последно нещо. Ние не искаме да те притискаме. Имаме достатъчно пари и ще ти помагаме за напред, но с жена ми искаме да учиш в ПМГ „Никола Обрешков”. Тази година ще си единайсети клас, нали?
-Чудесно…заедно със Стоян, моят племенник. Но това е елитно училище и трябва да проведеш приравнителни изпити. Сега сме юли и ти ще трябва да се постараеш,да ги вземеш успешно септември, нали?
-Ще опитам
-Чудесно. Утре ще те запознаем със Стоянчо, а сега нека ти пренесем багажа
-Ъ…ми само т’ва-каза Сашо и свали мешката от гърба си