Заглавие: Началото Публикувано на: 30 Сеп 2007 15:10
Поредното фентъзи... Еми, темата е ясна - който няма к'во да прави, да изкаже мнение. Не парадирам нито за оригиналност, нито за нищо. Чакам отзиви за историята (но тъй като почти нищо не се случва, по-скоро за стила).
Мека, все още слаба светлина се разстилаше над планините на изток, когато пазачът разтърка сънено очи, надигна се с мъка от дървения стол, намести тежката желязна каска на главата си и се протегна лениво. Ето, че най-после наближаваше края на смяната му. Само още една обиколка и щеше да се прибере вкъщи. Жена му щеше вече да е станала и в очакване на пристигането му да приготвя закуска за него и двете им деца. Работата не беше лека, за приятна не можеше и дума да става, но поне можеше да изхранва семейството си. Увлечен в подобни мисли, уви вълнения шал около устата и носа си. След последната му проверка бе натрупало още сняг и той с мъка отвори масивната дървена врата на малката къща, построена за пазачите на портата. Бледата светлина, обливаща планините на изток все още не беше в състояния да разсее мракът долу в града. Единственият шум, който можеше да се долови, беше скърцането на снега под ботушите на пазача. Огледа набързо, но внимателно, близките сгради и улиците, водещи към изхода на града и след като не забеляза нещо необичайно, се отправи към портата. Същата като останалите три врати в източната, западната и южната части на стената, портата беше сводеста, двукрила, изградена от мрежа от дебели спам, през които се разкриваше широка гледка извън града. Внезапно пазачът се спря. Проточи глава напред, притвори очи и се вгледа внимателно по посока на вратата. Опита се да се убеди, че това не може да е човешка фигура, но от опит знаеше, че може да вярва на очите си дори в най-непрогледния мрак. Запристъпва бавно към портата и след няколко крачки го видя съвсем ясно – силует на човек от външната страна на портата. Пазачът отиде непосредствено до вратата и различи висок, стоящ неподвижно човек. Дълбока черна качулка покриваше наведената му глава. Беше скръстил ръце в ръкавите на робата си. Сняг покриваше раменете и качулката му. Пазачът скръсти ръце, и се усмихна изненадан, вдигайки учудено вежди. Постоя така известно време, загледан с странника и след като не долови и бегло движение, или реакция, го запита:
- Кой си ти и какво търсиш тук толкова рано?
След като почака малко за отговор, пазачът започна да се изнервя и понечи да каже още нещо, когато непознатият внезапно заговори със тих, заповеден глас:
- Отвори.
Караулът се разсмя гръмко и заговори с насмешка:
- Вратите отварят два часа след пладне. Ще трябва да почакаш.
- Не мисля. – каза твърдо високият мъж и с спокойно вдигна глава.
Сивите му очи срещнаха тези на пазача. Войникът се загледа в чужденеца и след миг ахна. Започна припряно да вдига тежките метални резета на двукрилата врата. Пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително. След миг от сенките на стената се появиха още трима мъже, облечени в идентична униформа. Спряха се учудени пред портата, явно опитвайки се да проумеят ситуацията. Повикалият ги вече беше хванал едното крило на вратата и дърпайки със все сила, се опитваше да го отвори. Кресна им да действат и посочи сивоокия. Останалите трима го забелязаха и се вцепениха. Невярващите им погледи не можеха да се откъснат от човека, който все още седеше неподвижен, изправен като струна. Повторното подканяне на колегата им сякаш ги събуди, те се поклониха на странника и се притекоха на помощ. Вече дърпани от по двама човека, крилата на вратата изскърцаха пронизително и започнаха бавно да се разтварят. След като се откри малък отвор, високият отново наведе глава и влезе бавно в града.
Слаба светлина се процеждаше през широк прозорец. Лъчите на изгряващото слънце падаха под малък ъгъл върху дебел, изящно украсен килим. Бяха обаче недостатъчни да внесат необходимата светлина в просторната стая. Позлатеният свещник, седящ на дървеното писалище им помагаше, осветявайки безброй разхвърляни листа. Дебел мъж, седящ в огромен, разкошен стол зад писалището, беше смръщил вежди над документа, който четеше. Очите му се стрелкаха бързо по редовете. След няколко мига мъжът изпуфтя ядно и хвърли документа при останалите листа, покриващи цялото писалище. Облегна глава на копринената възглавница на креслото, затърка слепоочията си с месестите си пръсти и се загледа в камината, заемаща почти цялата отсрещна стена. Не тя обаче занимаваше мисълта му. Имаше толкова много въпроси за решаване. Толкова много въпроси за отговаряне. Толкова много... Тихото почукване го сепна и го откъсна от мислите му. Раздразнен изръмжа да не го безпокоят, но въпреки всичко вратата до камината се отвори и в стаята се вмъкна нисък прегърбен човек. Направи дълбок поклони вдигна поглед към дебелака. Преглътна притеснено и понечи да каже нещо, но се спря. Дебелият махна раздразнено с ръка и му заповяда да говори.
- Един човек иска да ви види.
- Рано е. Казах да не ме безпокоят. Освен, че си гърбав, май си и глух?
- Мисля, господарю, че и вие ще искате да го видите. – изсъска злобно гърбаткото, очевидно подразнен дълбоко от забележката на седящия и след като се поклони едвам забележимо се обърна и бързо се измъкна през притворената врата.
Дебелият се изправи в стола си, скръсти ръце и смръщи вежди – както всички в двореца добре знаеха – сигурен признак за напрежението, което му докарваха опитите му да мисли. Не можеше да проумее кой може да бъде толкова важен, че отрепката, която му служеше, да престъпи изричните му заповеди и да го въведе при него, при това толкова рано сутрин. Подобни мисли минаваха през главата му, когато врата се отвори отново и в залата влезе висок човек, загърнат с черна роба, чиято качулка закриваше сведената му глава. Беше скръстил ръце в ръкавите си. Спря се в средата на стаята и вдигна глава. Погледите на двамата мъже се срещнаха. Очите на дебелака бавно се разшириха невярващо. Отвори уста, сякаш да каже нещо, но единственото, което излезе от нея беше сподавен стон. Бутна рязко масивният стол назад, заобиколи огромното писалище с учудваща за големината му ловкост и падна на колене пред новодошлия. Вдигна глава нагоре, преглътна и отрони едва доловимо:
- Императоре...
|