ами брато...щом за 4 месеца не са ти отговорили...
| Форум на PC Mania https://forum.pcmania.bg/phpbb3/ |
|
| Конклав (updated) https://forum.pcmania.bg/phpbb3/viewtopic.php?f=3&t=50018 |
Страница 1 от 1 |
| Автор: | OnePageLife [ 06 Юли 2007 14:49 ] |
| Заглавие: | Конклав (updated) |
Пускам разказа с новата част в нова тема, с цел да не бъде толкова разпокъсано, съжалявам за което. В момента работя над по-нататъшното развитие на историята. Конклав Беше един от тези дни, в които напрегнатият градски живот те кара да захвърлиш всичко и да се отдадеш изцяло на себе си. Да, бях решен да направя точно това. Вече си се представях седнал в парка, на някое усамотено местенце, далеч от хорските погледи, наслаждавайки се на малкото чист въздух и зеленина останали в околността. Не желаех ничия компания. Не знам защо, но никога не съм обичал да водя сериозни разговори с когото и да е. Не успявах да намеря общ език с никой от събеседниците си. Намирах ги прекалено повърхностни и инертни, но това определено не ми пречеше. Напротив. Това ме караше да се чувствам различен по някакъв особен начин.Свежия утринен ветрец се лепеше по кожата ми и ме караше да настръхвам. Няма нищо по-освежаващо от него. Вървях пеш. Не бях използвал краката си от доста време. Бях забравил колко е приятно ходенето всъщност, особено рано сутрин. Припомних си едно изказване на един от колегите ми:”Ходенето пеш вече е напълно излишно от както личният транспорт го измести…”. Това беше факт, който никак не ми се нравеше. Не ми харесваше да прекарвам свободното си време в някаква тясна капсула, чакайки да достигна желаното от мен място. Ходенето пеш ми се струваше далеч по-примамливо. Движението на автомобилите все още беше спряно за вечерта, но съвсем скоро наоколо щеше да настане същински ад от нео-карбон и проксул. Помислих си какво ли не слагат в автомобилите днес? Чипове, силикон и още безброй различни компоненти, за които дори не съм и подозирал че съществуват. Наскоро се бях разровил в историческите архиви и бях приятно изненадан да науча, че преди време автомобилите всъщност са били управлявани от хора. Също така хора са участвали в проектирането и изграждането им. Дори са се провеждали съревнования. Единствените им минуси са били не екологичният двигател с вътрешно горене и големият брой на смъртоносни произшествия. Любопитен бях да разбера как са се справяли пилотите в миналото без помощта на вездесъщия изкуствен интелект. Трябва да им е било изключително трудно.. А ето, че слънчевите лъчи започнаха да се прокрадват измежду колосалните сгради, а аз в никакъв случай не желаех да попадна насред безкрайно море от високоскоростни машини. Отърсих се за момент от мислите си и ускорих ход. Не след дълго вече се намирах сред така жадуваното късче природа. Спрях се за момент и вдишах дълбоко от прекрасния въздух. “Каква красота”, възкликнах аз и на лицето ми грейна широка усмивка. Неописуемото удоволствие се просмукваше в тялото ми и ме караше да се чувствам истински жив. Намерих си и идеалното местенце, точно под клоните на един дъб, където най-накрая можех да отдъхна на спокойствие. Разположих се удобно на пейката, скръстих безгрижно ръце и започнах да попивам с поглед заобикалящият ме земен рай. Но уви, тази моя идилия не продължи дълго. До мен застана някакъв мъж. Изглеждаше ми крайно обезпокоен. Погледът му непрестанно се стрелкаше в различни посоки . Помоли ме да го упътя към кристалната градина, което ми се стори доста странно, защото на всеки двадесет метра имаше карта на с подробно описание на парка. Но както и да е насочих го любезно към най-прекия път, водещ до градината, след което го попитах: “Вие не сте тукашен нали?” Изведнъж лицето му придоби сериозно изражение, при което блуждаещият му поглед се срещна с моя:”Така е. Турист съм. Благодаря ви много! Всичко добро и приятно прекарване!” След което ми стисна ръката и с бърза крачка се отдалечи. Притесняваше ме само едно нещо. Защо в ръката ми имаше сгънато на две парче хартия. Усещах че нещо не е наред. Разгънах хартията внимателно. От това което прочетох стомахът ме се сви на топка, а по тялото ми плъзнаха ледени тръпки. Надписът гласеше: “Следят те! Не се оглеждай. Не бива да разбират че знаеш. Дръж се естествено. Ще се срещнем пак.” Първата ми инстинктивна реакция бе да извърна глава и да се огледам, но не го направих. В съзнанието ми веднага се надигна вихрушка от всевъзможни въпроси. Кой ли беше този човек? Нямах и бегла представа. Защо ли ми даде тази бележка? Дали е желаел да си направи някаква шега с мен. Бях объркан. Но тъй като любопитсвото ми беше втора природа, реших да се уверя сам дали имам някакво основание да вярвам на непознатия. Изправих се бавно от пейката и коленичих уж за да си настроя профила на обувките. Възползвах се от положението на тялото си хвърлих един бърз поглед през рамо. Около мен нямаше жива душа. Единствено дървета, пусти алеи. Компания ми правеше само един робот за чистене на листа, който си вършеше работата с лек къркорещ звук. Отдъхнах си от облекчение. Явно бях станал жертва на нечие изкривено чувство за хумор. Винаги така се случваше. В малкото случаи, когато си прекарвах добре, все се намираше нещо което да ми развали настроението, но не и днес. Игнорирах тази малка случка и реших да си направя разходка из парка, и без това вече не ме свърташе на едно място. Смачках хартийката и я хвърлих в първото срещнато кошче. Разхождах се доста дълго. Обиколих почти целия парк опитвайки се да отърва съзнанието си от мисълта за случилото се по-рано, но така и не успявах. Лицето на непознатия се беше запечатало в паметта ми и не ми даваше и минутка покой. Струваше ми се някак познато, имах странното чувство, че съм го виждал някъде. Дали беше дежа ву? Беше невъзможно да съм сигурен, имайки предвид състоянието ми. Страдах от някакъв рядък вид амнезия. Докторите казваха че се дължи на емоционален шок в следствие на злополуката, в която са загинали родителите ми. Бил съм на седемнадесет години, когато се е случило. Казаха ми, че бордовия навигатор в транспортната капсула е отказал и сме се блъснали в някаква сграда. Единствено аз съм успял да оцелея след сблъсъка, без една драскотина, освен някаква лека травма в главата. Нямах никакви спомени от преди това. Дори не си спомнях как са изглеждали родителите ми. Разбира се, имах техни снимки, вещи и документи, но за мен те все едно бяха чужди хора. Болезнено е да не помниш половината от живота си. По-скоро болезнен бе фактът, че съм имал някого, когото съм обичал, на когото съм разчитал, но не помнех абсолютно нищо за него. Налагаше се да живея с тази непоносима болка всеки един божи ден, до края на живота ми. Нямах избор. Усетих, че захладнява. Слънцето вече беше обагрило небето в кърваво червени цветове и бавно, но сигурно се придвижваше към западните хълмове. Започна да се свечерява. Запътих се към най-близкия портативен терминал и повиках личната си капсула за да ме отведе у дома. Нощното осветление на парка се включи. За момент се загледах в прекрасните виолетови сияния на дългите осветителни тела, разположени от двете страни на алеята. Имаше нещо магическо в тях. Движението на фосфорициращата течност сякаш ги караше оживяват. Ето че капсулата ми пристигна и се налагаше да се разделя с последното красиво нещо за днес. С неохота се настаних на седалката и затворих вратата. Въведох координатите на дома ми на малкия холографен интерфейс пред мен и се облегнах назад. Час по-късно вече бях пристигнал до жилищния ми комплекс. Огромна сграда от проксу-титан и подсилен прозрачен полимер, разположена до бреговата линия. Приятно местенце за живот. Дори имах изглед към океана, нещо с което малко хора можеха да се похвалят. Нямах търпение да си взема един топъл душ, слушайки любимите ми индийски ритми. Запътих се към рецепцията, за да регистрирам пристигането си. Потривах с пръсти слепоочията си, тъй като главата ме болеше. Днес бях пропуснал да си взема лекарството, с което третирах травмата си. “Алекс!” провикна се чиновника, който работеше на рецепцията, ухилен до уши. Познавахме се от доста време. Доближих се до него и протегнах ръка за да се здрависаме. “Как прекара почивния ден? Успя ли да се разведриш, беше доста унил тези дни” Прилепих пръста си към повърхността на регистратора, след което му отвърнах: “Не толкова, колкото ми се искаше, друже. А сега ме извини, имам нужда от малко сън.” Потупах го по рамото и се насочих към асансъора. Главоболието ми се усилваше със всяка минута. Имах чувството че мозъкът ми ще се пръсне всеки момент. Веднага щом се прибрах се насочих към банята, където си държах лекарството. Отворих шкафчето и взех инжектиращия пистолет, след което посегнах към флакона с медикамента. За моя огромна изненада нямаше флакон, а на неговото място имаше сгънато парче хартия. “Това е невъзможно!” помислих си аз. С рязко движение грабнах хартията и я разгърнах. Беше написано: “Това не е лекарство!”. Дъхът ми секна за секунда и лицето ми застина в изражение на почуда. Първото нещо, което изскочи в съзнанието ми беше, че този, който бе оставил бележката, можеше все още да се намира жилището ми. Мигновено се обърнах назад, с леки стъпки излязох от банята и се насочих към контролния панел в коридора, поглеждайки предпазливо зад всеки ъгъл. Усещах ударите на сърцето си, което бе на път да изскочи от гръдния ми кош. Долепих гръб до една от стените, след което прокарах поглед през мрачната всекидневна. Ослушах се за момент. До слухът ми достигна нежното ромолене на ситния дъждец, който току-що беше почнал да се сипе по повърхността на полимера. Протегнах се към панела, който се намираше от дясната ми страна и активирах осветлението. Секунда по-късно лепкавия сумрак бе изместен от меката бяла светлина, която плавно изпълни помещението. Зениците ми се свиха, тъй като вече бяха привикнали към заобикалящата ме тъмнина, което допълнително подсили главоболието ми. Оказа се, че съм абсолютно сам. Това до някъде ме успокои, но фактът, че някой бе проникнал в дома ми определено беше разклатило нервите ми. Пристъпих в стаята и целеустремено се насочих към малката маса за чай в центъра, върху която една дребна метална кутийка веднага грабна вниманието ми. Отворих я бързо, без капка колебание. В нея имаше чифт лещи за очи и нещо, което приличаше на миниатюрна слушалка. “А денят започна толкова добре…” промърморих тихо аз и оставих кутийката обратно върху масата. “Свържи ме с рецепцията!” заповядах на дигиталния си домашен помощник, масажирайки с ръка вече схванатия от главоболието ми врат. На огромното парче полимер, който представляваше панорамния ми прозорец, с прекрасния изглед към океана, изплува образът на приятеля ми Фуше , който ме посрещна на рецепцията на идване. “Да, Алекс, с какво мога да ти помогна?” попита учтиво той. “Здравей, друже, извинявам се за безпокойството, но желая да разбера нещо. Днес колко хора са се качвали до етажа, на който се намирам?” Фуше обърна поглед и започна да рови из базата данни на регистратора. “Общо сто и тринадесет човека. Сто и дванадесет от които живущи тук и един служител от поддръжката. Защо питаш, случило ли се е нещо?” Реших, че ще е по добре, за момента да не му споменавам, че в някой се е промъквал в жилището ми. “Не приятелю, просто очаквах някого днес и се чудех дали ме е търсил, докато ме нямаше. Явно не е идвал. Благодаря все пак, ще се видим утре. Лека вечер!” Отвърнах му аз и прекъснах връзката. Липсата на лекарството си казваше тежката дума. Болката стана непоносима. Погледът ми се примрежи . Усещах как кръвоносните съдове в главата ми пулсират в бесен ритъм. С огромно усилие се добрах до спалнята и веднага паднах като отсякан на леглото, секунди след което изгубих съзнание. Нямах представа точно колко време съм бил в товва състояние. Събудих се от викове и суматоха, които се носеха откъм входната врата на апартамента ми. Най-вероятно съседите отново вдигаха скандал. Какви мили хорица. Беше им за четвърти път тази седмица. Изправих се бавно и потрих сънените си очи. Странно, но за мое голямо щастие от главоболието ми нямаше и помен. Чувствах се напълно отпочинал. Протегнах се блаженно и моментално скокнах от леглото, за да видя какво се случваше пред входната ми врата. До слухът ми достигнаха гръмки викове – „ Легни! Ръце на тила! Бързо! Бързо! Изпълнявай!”. „Какво по дяволите става отвън?” Със завидна бързина излязох от апартамента и се засилих към коридора,водещ до асансьорите, откъдето се носеха виковете. Мястото гъмжеше от полицаи, които бяха блокирали двете страни на коридора, както и сервизното стълбище. Усетих някаква странна миризма във въздуха. Наподобяваше на миризма от магнезий. За миг успях да хвърля поглед през рамото на единия униформен и забелязах как откарват мъж и жена, оковани във магнитни ограничители, надолу по стълбите. Веднага разпознах лицето на госпожа Кийтън. Останах вцепенен от почуда. „Господи! Това не бяха ли съседите?” Любопитството ме изгаряше отвътре. Трябваше да се уверя, че това наистина са те. Попитах единия от полицаите кои са тези хора и какво се е случило. Отговорът му бе крайно изчерпателен – „ Това не ви засяга господине! Тази секция от етажа сега е под полицейска юрисдикция. Цивилни не се допускат. Ще ви помоля незабавно да се върнете се в жилището си.”. С неохота затворих вратата на апартамента зад гърба си. Бях крайно обезпокоен от това, което се бе случило. В какво ли се бяха забъркали съседите, за да бъдат задържани по подобен начин? Познавах ги от години. Имаха разпри помежду си, но иначе бяха свестни и услужливи хора. Наредих на домашният си помощник да ме свърже с рецепцията. Можеби Фуше щеше да знае нещичко. Той винаги знаеше. Нормално за човек, който никога не спи заради имплантираните позитронни чипове в мозъка. „Здравей Алекс! Буден си в този ранен час? С какво мога да ти помогна друже, изглеждаш ми разтревожен?” „Здравей Фуше. Все още съм потресен от това, което стана току-що. Около двадесет полицаи нахлуха в дома на съседите и ги арестуваха най-безцеремонно. Предположих, че може да имаш представа за какво е целия този цирк.” Фуше огледа около себе си с крайчица на очите и след като се увери, че няма никой в близост до него той прошепна – „ Не си го чул от мен, но мисля, че господин и госпожа Кийтън се издирват по обвинение за федерална измяна. Долових разговор между двама от полицаите във фоайето.” ... |
|
| Автор: | OnePageLife [ 06 Ное 2007 11:04 ] |
| Заглавие: | |
Някакви мнения, критики или съвети? |
|
| Автор: | R@Z0R [ 06 Ное 2007 11:30 ] |
| Заглавие: | |
ами брато...щом за 4 месеца не са ти отговорили...
|
|
| Страница 1 от 1 | Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ Лятно време ] |
| Powered by phpBB © 2000, 2002, 2005, 2007 phpBB Group http://www.phpbb.com/ |
|