Много неща съм прочел,но никога не съм срещал подобно...Ако наистина си го писал ти - замисли се сериозно за кариера на писател.Наистина ми харесва,и тръпна в очакване за продължението...
| Форум на PC Mania https://forum.pcmania.bg/phpbb3/ |
|
| Finally... https://forum.pcmania.bg/phpbb3/viewtopic.php?f=3&t=50004 |
Страница 1 от 2 |
| Автор: | Zero Endorphine [ 05 Юли 2007 18:16 ] |
| Заглавие: | Finally... |
Най-сетне се реших... Нямам никакви претенции да мога да пиша, пък и не мога да кажа, че обичам кой знае колко... Но обикновено след два часа при особено тъжно настроение ми идва музата. ^_^ Та... Cmnt, please. Н е с е о б р ъ щ а й Здравей. Виждаш ли ме? Бога ми, не! Ако ме виждаше наистина щях да си помисля, че си луд. Всъщност не ме виждаш, защото съм точно зад теб. *не се обръщай* Първо да те предупредя, че си психически здрав, абсолютно нормален човек и това, че ме чуваш определено не е от претоварване. В общи линии нямаш никакви здравни проблеми, даже елементарна хрема, а така като те гледам си дори симпатичен. Като се замисля и аз съм симпатичен. *не се обръщай* Аз не съм съвестта ти. Не ме вълнува особено дали си бил добро момче през годината, дали си погледнал в деколтето на момичето в тролея или дали си си измил зъбите преди лягане. И да не забравя да ти кажа – ти отдавна вече нямаш съвест. Задушил си я още с първия изблик на гняв, когато оная тиранка, майка ти се е опитвала да те нахрани като малък. Не се безпокой, това не те прави лош човек. Това те прави човек. И не съм другото ти Аз. Ти нямаш друго Аз, за Бога! Как ще наречеш друго мислещо създание „аз”?! Едно его ти стига. Дори бих казал, че едно Его е много за такова крехко телце като твоето, сътворено от мимолетна страст и отгледано от горчилката, последвала я. И готово да рухне всеки момент. Ако не вярваш – пробвай. Ето го прозореца – скачай, пък да те видим колко си силен. Хубаво го запомни – аз не съм ти. Всъщност не мисля, че изобщо имам нещо общо с теб. Не чета книги, не се възмущавам от политиците, не съм мечтател, нито романтик и въобще не ме вълнува Глобалното затопляне. Е, освен през август. Чудиш се що за човек съм, а? Добре, попитай ме, ако искаш. И не, няма да ти отговоря. Много си любопитен. Don’t get nosey, junior! *не се обръщай, пак няма да разбереш кой съм* Виж колко знам аз за теб, пък ти за мен – нищо. Знам например, че си лош слушател. И че не те бива в паркирането. И други неща знам, но няма да ти кажа. Ей така, за да те гложди. … Какво сега, да не искаш да ти кажа нещо за себе си? Аз тъкмо мислех да си тръгвам… Но добре, от мен да мине – аз пък нямам шофьорска книжка. Всъщност нямам и лична карта, нито кръщелно, защото на практика изобщо не съществувам. Ти пък, не се стряскай де! И не се обръщай. Но наистина трябва да си ходя… Ти имаш ли сърце? Не, не те питам за онова грозното, с израстъците, което те поддържа жив. Добре, ще ти задам въпроса така: Ти имаш ли сърце, с което да мислиш? Мозъкът разсъждава, сърцето чувства, знам, че така е прието да се казва. Виждаш ли ме сега? Но кажи – не се ли обезмисля функцията на мозъка, когато сърцето поиска своето? Представи си го така – дали желанието да прочетеш учебника по химия ще надделее над страстта или желанието за мъст? Кажи сега, виждаш ли ме?... *не се обръщай, глупако, със сърцето си ме виж…* После - още. |
|
| Автор: | Hangwire [ 05 Юли 2007 18:37 ] |
| Заглавие: | |
| Много неща съм прочел,но никога не съм срещал подобно...Ако наистина си го писал ти - замисли се сериозно за кариера на писател.Наистина ми харесва,и тръпна в очакване за продължението...
|
|
| Автор: | Necro Terrorizer [ 05 Юли 2007 18:53 ] |
| Заглавие: | |
Pilot написа: :shocked: Много неща съм прочел,но никогя не съм срещал подобно...Ако наистина си го писал ти - замисли се сериозно за кариера на писател.Наистина ми харесва,и тръпна в очакване за продължението...
Не се учудвам ако го е писала тя, все пак има много потенциал в нея 
Много добре се е получило, и аз досега не съм чел нещо подобно. |
|
| Автор: | Hangwire [ 05 Юли 2007 18:56 ] |
| Заглавие: | |
Nightwisher написа: Pilot написа: :shocked: Много неща съм прочел,но никогя не съм срещал подобно...Ако наистина си го писал ти - замисли се сериозно за кариера на писател.Наистина ми харесва,и тръпна в очакване за продължението... Не се учудвам ако го е писала тя, все пак има много потенциал в нея Много добре се е получило, и аз досега не съм чел нещо подобно. Цитат: a.k.a. NexusPolaris
|
|
| Автор: | Necro Terrorizer [ 05 Юли 2007 19:05 ] |
| Заглавие: | |
Pilot написа: Цитат: a.k.a. NexusPolaris Morphia написа: Именно, а пък и ми харесва, че съм единственото момиче. ^^ Много е весело (+ Нефертити, ъф корс ^^ )... ( = ...
|
|
| Автор: | Kompoth [ 05 Юли 2007 19:05 ] |
| Заглавие: | |
Момиче е, не спори. |
|
| Автор: | Hangwire [ 05 Юли 2007 19:06 ] |
| Заглавие: | |
Съжалявам мадам 
|
|
| Автор: | Zero Endorphine [ 05 Юли 2007 19:44 ] |
| Заглавие: | |
Ахаха... Мда, момиче съм. (: И благодаря за коментарите. @ Pilot, продължение едва ли ще има. На мен всичките ми неща са... незавършени някак. Не знам защо, като че ли не мога да пиша докрай... Ето ви още две: Беше адски глупаво да го прави. И аз го казах, разбира се. -Държиш се като дете. Ножчето лежеше в прахта до нея, заедно с останките от още хиляди и хиляди такива вечери. Знаех, че няма да го направи, от месеци ми се заканваше. И бях спокоен. Кестенявата й коса се спускаше на мръсни кичури по лицето и раменете й. Мразех когато я оставя така. -Дръж се като момиче, мамка му! Изглеждаш грозна така. - казах й троснато аз. Очите й пак се наляха със сълзи. - Недей де... Имам предвид, че имаш хубави очи, показвай ги. Явно присъствието ми изобщо не я впечатляваше. Подадох припряно ръка към нея й и прибрах досадната коса зад ушите й. Чак сега забелязах! Очите й се бяха изцъклили, зениците й се бяха свили. Изглеждаше все едно не е спала от години. Явно още я държеше... Зарових в раницата й и извадих половинлитрова бутилка вода. -Май попрекалихме, а? - направих опит да се засмея. Прозвуча страшно изкуствено. - Само секунда... Напълних ръцете си с вода и се приближих към нея. Блъсна ме с ръка, но аз хванах ръцете й и все пак я измих. -Е, не е ли по-добре? - надявах се да я разведря. Не, не беше по-добре. Пак приличаше на призрак. Беше увила ръце около коленете си и се клатеше напре-назад. Мърмореше си нещо. -Голяма си невротичка понякога. - поклатих глава аз и извадих кутия евтини цигари от раницата й. Запалих последната. -Няма повече. - казах аз и даже обърнах кутията да видя няма ли да изпадне някоя последна. Нямаше. - Искаш ли да си дръпнеш? Не разбрах дали поклати глава или просто трепереше. -Точно така, не е хубаво да пушиш. - ухилих се аз съвсем не на място и си дръпнах блажено. - Искаш ли ми якето? Казах ти да не се обличаш така курвенски. И без това си кльощава. А и ще настинеш... Тате ми беше донесъл якето от Швейцария. Винаги беше искала да го поноси... Сега защо не искаше да го облече? Покрих слабите й рамене с него, но тя продължи да трепери.. -Миналия път беше по-забавно. Пак пропиляхме стоката напразно! Не трябваше да идваме... Защо ме накара? - ядосах се. Вечерта наистина не беше най-подходящата. - А кой знае кога пак ще имаме пари... Няма значение. Знаеш ли, обичам когато говориш. Умна си. Сега защо мълчиш? Ето, косата пак ти е в очите! - поклатих глава. Пуснах фаса и го стъпках. Пак преместих косата й. И най-сетне ме погледна. Направи някаква гримаса, нещо като усмивка. И аз и се усмихнах и я целунах по челото. Изправих се и забих поглед в стената. Местех се от крак на крак, беше ми студено без якето. Каква гнусна сграда! Всъщност не беше сграда, беше само постройка, неизпълнена мечта... Само голи стени, потънали в прах и боклуци, останали от събиранията с компанията. Разбира се, компанията! Само преди часове бяхме заедно тук, само преди часове бях целунал момичето на мечтите си... Ели, момичето с мен, моята най-добра приятелка сигурно много се радваше за мен... Обърнах се да я видя. Лежеше върху якето ми с ножчето в ръка. Имаше кръв по ръката й. Сигурно спеше... -Ели, много е късно. Аз си тръгвам, но ти остани ако искаш. Вземи и якето. - казах й. На кой ли всъщност съм го казал?... Забързах към вкъщи, беше много студено. Нашите сигурно още ги нямаше... Все едно, бях адски спокоен. Нали знаех, че още утре щяха да я намерят... Дълго се взирам в нея и се чудя на какво ми прилича. Гледам я тъпо, сякаш се виждаме за пръв път, а се познаваме от толкова много време... Здравей, казва тя, и ми се усмихва някак лицемерно. Като че ли не знам, че нощем и при други ходи... Та говорех за това на какво прилича. Парченце светлина, после обръч от тъмнина. Това мъничко парченце светлина... Него виждам, когато се взирам в Нея, в тъмнината. А то е мъничко. Истинската Тя се спотайва в гънките на завивките ми, в косата ми, в ключалката и навсякъде другаде, където не гледам в момента. От ключалката долита хрущящ звук. Поглеждам натам - вече не е там тъмнината, избягала е още щом погледнах и сега се киска точно зад гърба ми. С бодра крачка в стаята нахълтва сестра ми, като на манифестация. Със зачервени бузки, не много прилична пола и широка, лъчезарна усмивка, умерено алкохолизирана ме поздравява и ми лепва редовната целувка по бузата. Тя, тъмнината, веднага се скрива някъде. Никога не е харесвала сестра ми, явно аз съм по-добър слушател, защото идва само когато съм сам. Винаги, когато си мисля за нея, се изчервявам. Даже си мисля, че може и да съм влюбен. И сега случайно се сещам за нея и свивам свенливо очи. Сестра ми забелязва това и се изсмива добродушно. -Ял ли си? - пита ме тя, сякаш не помни колко пъти ме е виждала да го правя. От деца ядем заедно. Разбирам, че ме е питала за вечерята и вдигам неопределено рамене - аз такива неща не помня. Някъде изсвирва клаксон. Сестра ми наостря уши като ловджийско куче и се изправя. Познал съм значи, за нея е - пак онзи, приятелят й. Тя се изправя набързо, изтърсва някакво глупаво извинение и изчезва точно така внезапно, както се бе и появила. Врата се затваря след нея и аз със закъснение се сещам да й помахам с налудничава усмивка. На сестра ми, не на вратата. Но нея вече я няма и аз въздъхвам облекчено. Ставам с усилие и също се оправям. Отново клаксон. Този път е за мен. Мъчно ми е, че ще трябва да се разделя с нея, но мислено й обещавам, че ще е само за малко, че ей сега ще се върна, уверявам я, че тя винаги ще ми бъде най-близка, макар че няма никакъв смисъл. Тя вече го знае. Разколебавам се само за секунда, после щраквам ключа на лампата и излизам тихичко от вкъщи. Хубава нощ е. Небето е ясно, сякаш невидима майка е умила внимателно всяко малко облаче, а после грижовно е завила небето с теменужено одеало на звезди. Неволно поглеждам към прозореца на апартамента. Усмихвам се. Да, сега тя е там, цялата къще е нейна, а като се прибера ще ме посрещне топла и уханна, ще ме обгърне нежно и тихичко ще се свие в обятията ми. В колата вече ме чака някой. Красива млада жена с черна коса и кадифена кожа. Усмихва се, подканва ме весело да побързам и ми говори нещо. Какво - представа си нямам. Неохотно се качвам при нея и хвърлям последен поглед към къщи. Отново се изчервявам. Не, че съм слаб, просто тъмнината е по-силна. Не, че не обичам чернокосата - просто съм свикнал с Нея, с тъмнината. Разбирате ли, тя е моята тъмнина... |
|
| Автор: | shantararam [ 05 Юли 2007 19:44 ] |
| Заглавие: | |
Хъх, извинявай предварително, за невежия ми коментар, но нямам силата да давам оценки по писания  Е, да речем, че от около 3-4 месеца, нищо не ме е "хващало". Обикновенно зарязвам четивото след 3-4 реда (не поради дължината му), но този път го прочетох от раз... ъм, добре де, от два, викаха ме за малко. Та, монолога е добър, наистина, завладяващ. Не намирам наистина точния смисъл във всичко... или по-скоро намирам супер много умонедозаключения (т.е., някакви недомислени идеи в съзнанието ми), но като цяло, без да правя анализ буква по буква, писанцето задържа окото!
Прочетох и новите две Страхотни са. Но са някак си, и трите, прекалено самотни за моята душа... някак си неясни, точно катко любимата на персонажа - тъмнина. Но са наистина, прекалено самотни. Но от към писане, нямам претенции да разбирам толкова, но наистина, завладяващи са!
|
|
| Автор: | Firzen [ 05 Юли 2007 20:14 ] |
| Заглавие: | |
Давам мнения и за трите: Първото - интересна структура, но странни алегории и не особено .... логични... разсъждения. Нека просто ги нарека зле обосновани. Лично мнение. Мога да разширя критиката по този въпрос, ако искаш (но утре - боли ме глава :/ ). Второто - най-завладяващо и четивно от трите, най-провокативно към читателя с оглед 'вечната' си тема. Силно монологично разказче обаче, което лишава от сила персонажа на момичето и го изчерпва в няколко действия. Добре представено ментално състояние на момчето. Третото - не мога да кажа, че темата за 'любовта с тъмнината' ме грабна особено, не помогна и краткия, лишен от действия формат. Затова пък е отлично структуриран текст и добре издържан език. Добро, равно темпо на текста. Това е на няколко прочита. |
|
| Автор: | KuzMan [ 05 Юли 2007 20:45 ] |
| Заглавие: | |
Брей, ти явно .... умееш да пишеш, но съдейки от творбите ти .... не си много весело момиче. Не искам да си правя опит да си представя образа ти. Звучиш ... отчаяна от живота. Нямаш много оптимистичен поглед .... наистина ли си такава .... спечена ..?! Иначе за творбите ... подред: Първата: Много добро! Чудесно! Прекрасно ..... добри разсъждения .... само тва накрая за сърцето ... нещо логиката ми бяга там .... не ми звучи добре. Втората: Невероятно добро! Харесва ми монолога и обезличаването на момичето, много мрачна картина и много добре си представих цялата ситуация. Но пак много тъжна работа .... мислила ли си да напишеш нещо от рода: "почесах си главата и открих, че е космата" 
Третата: Е тва май е най-слабото .... но пак е доста добро! Казвам, че е слабо само защото другите са много добри! И за финал ... гледай по-весело на живота. Има много хубави неща в него, стига да знаеш как да ги откриваш
|
|
| Автор: | d4rk.1nside [ 05 Юли 2007 20:47 ] |
| Заглавие: | |
Хубави са. Като знам на колко си - перфектни са.
|
|
| Автор: | Asriel [ 05 Юли 2007 21:12 ] |
| Заглавие: | |
KuzMan написа: Брей,
ти явно .... умееш да пишеш, но съдейки от творбите ти .... не си много весело момиче. Не искам да си правя опит да си представя образа ти. Звучиш ... отчаяна от живота. Нямаш много оптимистичен поглед .... наистина ли си такава .... спечена ..?! А, не била весела.. ебати лигавото същество е (; |
|
| Автор: | Sentry [ 05 Юли 2007 23:11 ] |
| Заглавие: | |
За съжаление ще се отделя от похвалната вълна и ще кажа, че въпреки думите и структурите да са много добри текстовете не ми харесаха, най-вече с тегавостта си и липсата на действие. Обичам монолози, но когато са заобиколени от някаква среда, от някаква ситуация, която ги е породила. Смятам, че този тип литература е строго писана от писателя за писателя, което я прави не достатъчно разбираема за останалите. |
|
| Автор: | Zero Endorphine [ 06 Юли 2007 16:40 ] |
| Заглавие: | |
Cantodea написа: KuzMan написа: Брей, ти явно .... умееш да пишеш, но съдейки от творбите ти .... не си много весело момиче. Не искам да си правя опит да си представя образа ти. Звучиш ... отчаяна от живота. Нямаш много оптимистичен поглед .... наистина ли си такава .... спечена ..?! А, не била весела.. ебати лигавото същество е (; Много разбираш ти, леля ти е лигава... ^_^ Та... Благодаря много и за похвалите, и за критиките. (: Знам, това ми е основния проблем - не мога да пиша... случки? И някакси всичките ми мисли остават недовършени. Тръгвам да пиша едно, после ми хрумва друго и се получава една каша, която е абсолютно неразбираема за външен човек. Че и за мен понякога. (: В смисъл... Като че ли рядко ми идва музата. ^_^ Не мога да пиша "весели" неща, както и да развивам какъвто и да било сюжет (освен ако друг не ми е дал идеята). Затова пиша монолози. (: Всъщност единствените мои "творби", в които нещо се случва са писани единствено за ролплей. Ето ви нещо мое (дълго и сложно е за обяснение кои са персонажите и какво се е случило преди това, а и не вярвам да ви се чете цялата история...), писано е по модел Дж. К. Роулинг (разбира се :Д), общо взето е "Хари Потър" стил, дет' се казва... Показвам ви просто за да видите колко по-зле съм в писането на истории =/ : Максим се наместваше нервно на седалката. Мърмореше си кисело под носа и оглеждаше трескаво всичко наоколо. Влака тракаше монотонно, а гъста мъгла обвиваше и без това мрачния пейзаж. Спускаше се ниско, лепкава и гъста, и задушаваше немилостиво всеки прокраднал се слънчев лъч. Нямаше какво да се гледа през прозореца и от това обстановката още повече натежаваше. Мислите на момчето отново препускаха хаотично. Спомни си за Италия. Да, там, в Италия, където живееше като обикновен мъгъл го бяха научили да пуши. Как му се искаше и сега да запали една!... На перона си беше купил една. Извади я от джоба си и я натъпка в дупката на седалката. -Аз съм слабак… - промърмори той и излезе от купето. Намусени мъгъли сновяха в коридора. Повечето пушеха, прозорците бяха открехнати и студът като ледена ръка го сграбчи за врата. Пейзажът през прозореца беше все така мрачен и сив, но дъждът беше утихнал и вече се различаваха огромни, стоманени планини и заснежените им върхове. Имаше нещо мрачно-красиво в цялата гледка. И наистина една студена ръка докосна плахо врата му. Студена, но нежна ръка. Топли тръпки побиха цялото му тяло, усети как кръвта му се раздвижи, как се стопли и сякаш тази една ласка събуди заспалото му съзнание. Беше ръката на Ариадна, по-близка от всякога. -Какво правиш тук? – гласът и прозвуча глухо, като че се чуваше от много далеч. Максим чувстваше, че сякаш е чакал точно този глас, за да го изпълни отново предишната решителност. -Самосъжалявам се. – засмя се той на себе си. Тиха въздишка се откъсна от гърдите на приятелката му. -Още много път има. – отбеляза тя. – Искаш ли да се върнеш у дома? -В Русия? Русия отдавна вече не ми е дом. Домът ми е там, където е Алексей. И… Там, където сте вие. Нямам вече какво да губя освен вас. Ариадна обгърна раменете му с ръце. -Карл е сам, да се прибираме вътре. * * * Останалата част от пътуването мина спокойно. Карл разказваше разсеяно случки от пътуванията си, говориха дори за Алексей. Страхът се стопи под тежестта на решителността, която ги изпълни. Часовете се нижеха мързеливо, на няколко пъти спираха за почивка. Карл се беше отнесъл, не говореше много, но личеше, че обмисля предстоящото. Скоро Финландия остана зад гърба им. * * * Влака забави ход. Колелата изсвистяха, уморени пътници се заизнизваха от купетата, влачейки тежки куфари. Карл, Ариадна и Максим се сляха с тълпата и нетърпеливо заслизаха от влака. Луната още грееше плахо иззад облаците, но вече се развиделяваше. Какъв голям град беше Санкт Петербург, а как празен и тих изглеждаше в четири сутринта! Посрещачи и пътници сновяха хаотично из перона. Скоро тълпата се стопи, освен Максим, Карл и Ариадна вече не се виждаше почти никой. Карл ги поведе мълчаливо нанякъде. Ориентираше се из града сякаш го познава по-добре от собствената си длан. Сякаш от нищото изникна тиха, празна уличка. Само един старомоден файтон чакаше да ги откара до имението. Два величествени тестрола теглеха возилото. За никой не бе изненада, че и тримата ги виждаха. Файтонът се понесе напред. Тримата не сметнаха за необходимо да говорят точно сега. Максим напразно се мъчеше да отклони мислите си от Алексей. Имаха да минат едва няколко километра. Стараеше се да се държи възможно най-естествено, както винаги е било… Цели две години бяха минали, откакто напусна това място. Внезапно усети, че му е липсвало, но не е разбрал сред всичките си проблеми… С ужас усети, че файтона забавя ход. Дръпна пердето на прозорчето. Сърцето му заби бясно, усещаше го някъде в гърлото си. Огромен, старовремски замък с десетки накацали кулички се извисяваше точно пред очите му. Вече не го свърташе на едно място. Искаше му се още сега да изскочи и да тича по зелените морави, които опасваха целия двор докато не падне от изтощение. Искаше му се да плува в старото езеро в задния двор… Не, искаше му се да се удави в него. Ариадна му хвърли притеснен поглед. Стоп. Тестролите спряха рязко, файтонът се закова на място. Няколко дълги секунди Максим седеше като опиянен. Не можеше да се опомни, не можеше да разсъждава… Алексей сигурно вече ги очакваше. Леля Евгения, майката на Алекс… Къде ли беше тя? Карл му напомни, че няма да е никак лошо да слезе. Гласът му прозвуча дразнещо, далечно, сякаш нарушаваше свещеното спокойствие на Максим. Излезе бавно, сякаш не той командваше тялото си. Свалиха куфарите. Файтонджията побърза да си замине, оставяйки ги сами и объркани. Завлачиха куфарите. Някак недоверчиво гледаха замъка. Спряха пред тежката порта. Карл гледа известно време с празен поглед в нея, все едно се чудеше да почука или не. Нямаше избор. Потропа. Притеснението на Максим се засилваше с всяка изминала секунда. Огледа се бясно наоколо, сякаш търсеше къде да се скрие, да избяга, да изчака всичко да отмине. С Алексей го чакаха и много въпроси, мъчително много въпроси. Вратата се отвори рязко. От другата страна го гледаха непознати, лешникови очи. Топли, любопитни очи и рошава глава. Беше 13-14 годишно момче с притеснено, сковано изражение. Максим виждаше това лице за пръв път. За пръв път виждаше лицето на най-добрия си приятел, за пръв виждаше това лице, толкова беше пораснал, толкова се бе променил през тези две години… На непознатото лице се появи свенлива усмивка. Алексей оглеждаше с неприкрито любопитство непознатите. Подаде ръка на Карл и Ариадна и ги поздрави на съвършен английски, но с едва доловим акцент. И те му се усмихнаха. Покани ги да влязат. Ариадна и Карл прибраха куфарите. Вратата се затвори зад тях. Алексей гледаше Максим право в очите, усмивка прерасна с топъл, детски смях. Прегърнаха се. Макс се чувстваше като малко дете, малко дете, което трябва да бъде защитавано, пазено, изпитваше нужда някой друг да се грижи за него. Малко дете, което най-сетне беше у дома си… |
|
| Автор: | Silly Wizard [ 09 Юли 2007 14:29 ] |
| Заглавие: | |
Повествованието върви плавно, езиковите средства са добре подбрани... не разбирам какво не харесваш в историите си. Може би не можеш да ги измисляш толкова интригуващи и заплетени, колкото късите емоционални разказчета, но това е защото нещата, които се случват на хората обикновено са тривиални - пътуване, прегръдка, целувка. Не може всичко да са тайни и мистерии или невъобразим екшън. Просто така се пише. И ти пишеш добре. |
|
| Автор: | Zero Endorphine [ 20 Сеп 2007 13:54 ] |
| Заглавие: | |
Lost Heir, мерси за коментара. Чак сега го видях. :Д Бях я забравила тая тема... Пикасо е казал: "Винаги се старая да правя това, което не мога да правя, за да се науча да го правя." Е, и аз така. :Д Не, че се получава, ама опитвам... Та взех по английски да рисувам манга момиче. о.О Първи опит. Принципно нищо не мога да рисувам, пък това.. знам ли. Не се сканира добре и хубаво, щото кожата й има цвят на морков. :Д И не трябваше да е влюбена, трябваше да си е най-обикновено момиче, ама очите й станах толкова ококорени, че трябваше нещо да направя... Хубаво, че поне има някакво изражение. :Д Ох, твърде голям увод, знам. О.О Ей ви на, моля за коментари и съвети. ^^ Manga shit П.П.: Знам, че е лееко несъразмерна в талията, ръцете са за без коментар, нито си е баш манга, ама.. Добре, спирам. :Д |
|
| Автор: | Sidhe [ 20 Сеп 2007 14:41 ] |
| Заглавие: | |
Рисунката е прекалено детска, по-добре пиши, отдава ти се повече. Ако искаш да рисуваш опитай първо нещо по-просто, човешкото тяло и лице е прекалено сложно за рисуване, било то и в манга стил. |
|
| Автор: | VALEN7INVS [ 20 Сеп 2007 17:02 ] |
| Заглавие: | |
Sentry написа: За съжаление ще се отделя от похвалната вълна и ще кажа, че въпреки думите и структурите да са много добри текстовете не ми харесаха, най-вече с тегавостта си и липсата на действие. Обичам монолози, но когато са заобиколени от някаква среда, от някаква ситуация, която ги е породила.
Смятам, че този тип литература е строго писана от писателя за писателя, което я прави не достатъчно разбираема за останалите. От онзи тип - къси депресивно-философски трактати. ;р |
|
| Автор: | Ледник [ 20 Сеп 2007 19:16 ] |
| Заглавие: | |
Lunacy, колко често четеш книги и какви са те? Кои са любимите ти? На колко години си? |
|
| Страница 1 от 2 | Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ Лятно време ] |
| Powered by phpBB © 2000, 2002, 2005, 2007 phpBB Group http://www.phpbb.com/ |
|