Събудих се. Студена пот се стичаше от страните ми. Отворих очи, но както и очаквах, не видях нищо. Ефекта от отровата не бе отминал и зрението ми още го бе хванала липсата много качествено. Да го вземат дяволите този тъпак, който си мисли, че може така да отрови мен! Ха! Как пък не, точно МЕН! Че той знае ли, с кой си има работа?! Седнах. Ослушах се. Гората пееше нощната си песен, но чувството, за надвиснала беда - оставаше. Нямах друг избор. Пипнешком намерих най-близкото дърво. Долепих длани до него. Преброих до пет и се съсредоточих. Долових животински биоритъм. Някакво насекомо, но не можех да определя какво. Е, ще рискувам. Бръкнах в джоба си и напипах стъкленица. Порових още малко и намерих втората. Значи можех да опитам. Съсредоточих се върху биосигнала, молейки се да остане все така стабилен и да не започне да умира. Не, не умираше. След секунди се убедих, че не само е силен, но се и засилва. Каквото и да беше - сега се раждаше. Поех дъх, хванах стъклениците и ги строших. Течността се разля по ръцете ми. Странна тръпка пробяга по тялото ми... Започна се. За секунди се дематериализира, запазвайки съзнание и спомена за обвивката. Намери биосигнала , подтисна съзнанието му, и взе тялото. Огледах се. Секунда, две ми трябваха за да свикна с новото тяло и възприятието на света около мене. За известно време загубих себе си, но и преди подлагана на тази процедура – бързо се окопитих и взех контрол над синаптичните връзки. Огледах гората. Първото, което забелязах, бе че съм на някакво дърво. Второто, че ми е адски трудно да се ориентирам с фасетните очи, за това реших да отключа инстинктите за възприятие на насекомото. Размахах крила и литнах. Бях над поляната, на която се намирах до преди малко. Само след няколко секунди на нея се изсипа Преследвача с хрътка от системата Деверя. Смешни малки създания. Мислят си, че като ме отровят, ще могат да ме спрат. Аз бях тренирана да доставям информацията на всяка цена. А те дори не си бяха направили труда да проучат характеристиката ми. Издигнах се над гората и се насочих към мястото на срещата. Нямах много време. Ефекта от стъклениците щеше да свърши до около час. Вече се бях издигнала достатъчно за да огледам за посоката – уви насекомото бе малко и бавно... Това не бе добре а мене. А още по-глупаво бе, че не съобразих, че съм насекомо. Усетих как мина през мене скенера на ултра звука. Явно нещо бе решило да закуси с мене. Но не бе познало. Това е игра за двама, а аз нямам никакво намерение да стана закуска на когото и да било. Спуснах се на долу и се скрих сред листата. Нападателя мина два – три пъти и се отказа. Явно щях да се движа под короната на листака. За щастие, вече определила посоката, ми оставаше само да я следвам. Летях колкото имах сили, но уви нямах сили да летя още кой, знае колко. А отгоре на всичко и времето ми изтичаше. В следващия момент, усетих че гората оредява. Озовах се над пропастта, която търсех. Кацнах. Трябваше да ида до другата страна. Да не говорим, че по възможност да не ме изяде нещо гладно. Е нямах избор, а и времето ме притискаше. Литнах. По средата на пропастта усетих обратната метаморфоза. Концентрирах се и я забавих. Оставаше ми само още един проклет метър. Съзнанието на гадината започна да се буди и да протестира. Нямах време да се налагам и над него. Оставих го. То инстинктивно се насочи към светлината. Екстра! Точно там исках да ида. Оставих го само да лети. Нямах излишни сили, само се опитвах да задържа метаморфозата още малко. Наближихме светлината. Огън на сред гората – какви глупаци, дано не подпалят нещо. Двама мъже седяха и чакаха. Оглеждаха се и се ослушваха. Чакаха мен, а и всичко което може да е опасност. Отпуснах схватката със стъклениците. Усетих лекото изтръпване, а после все едно нещо ме отвява. Тялото ми започна да се материализира от молекулите на въздуха. След около 30 секунди се беше появило. Стоеше право, стройно, а веселите пламъци нежно хвърляха сенки по голата ми кожа. Освободих съзнанието и се преселих обратно при мен. Искаше ми се да благодаря на насекомото за това, че ме бе спасило. Всичко според мене имаше чувства и същност. Премигах – зрението ми бе на линия. Чувствах се екстра. Огледах се за да видя моя спасител. Точно на време го видях. Малко преди да бъде късно. Видях как малка самотна нощна пеперуда се хвърли в топлите пламъци привлечена от светлината и инстинктите си. Жалко.
* * *
Писък ме изтръгна от съня. Седнах в кревата. Какво? Как? Къде? Огледах се. Нямаше друг в стаята освен мен. Сърцето ми така блъскаше, сякаш щеше да разбие гръдния кош и да изхвръкне на вън. Сън, било е просто сън. Писъка е бил мой, спокойно. Опитвах се да се успокоя. От оная мисия бе минало почти година, но кошмарът от нея се връщаше, преследваше ме всеки път щом се опитах да поспя. Станах. Отидох до шкафа и извадих шишенце с кофеинови таблетки. "Да си приема по 4 на 24 часа". Смях се изтръгна от гърдите ми, но в тъмната празна стая прозвуча злокобно. Отворих капачката и сипах осем хапчета. Погледнах ги и сипах и останалите от шишенцето. В шепата си държах между 20 - 30 таблетки. Намерих си огромна чаша вода и ги изпих на един дъх. След няколко минути действието им се прояви. Сърцето ми прескочи няколко удара, очите ми се разшириха, дробовете ми се свиха конвулсно. След около минута можех да дишам. Огледах се. Лежах на пода, а лицето ми бе мокро от сълзи. Бях превъзбудена. Нищо, поне следващите 24 часа няма да мога да спя. Погледнах часовника ми 03:47 стандартно време. Значи бях спала само 15 минути. Е, от месеци това бе най-дългият ми сън. Седнах и загледах в тъмнината. Бях преуморена. Очите ми вече почти не издържаха на светлината. Организма ми нямаше да понесе още кой знае колко такива конски дози преди да откаже най-малкото сърцето. Истеричен смях ме напуши. Смях се докато почти не прегракнах. В цялата галактика, нито познавах някой, който може да ми помогне, нито имаше лекар, който да може да намери или направи дубликат на органите ми. Обзе ме познатата паника, но до изгрева оставаха по -малко от 20 минути. Нямах къде да изляза. За щастие, деня бе само 4 стандартни часа, за това си харесах този свят. 30 стандартни часа нощ, през която, необезпокоявана от нищо, можех да търся изход.
Бе гадно. Не знаех дали има друг като мен или поне сходен. Бях се родила по погрешка. А се и оказа, че родителите ми - изложени на радиация и вредни елементи от околната среда - са умрели доста преди аз да се родя. Радиацията, отровните газове и един Бог знае какво още, плюс дарбите на двамата мъртви, ме бяха превърнали в нещо уникално и неповторимо, но и ме бяха обрекли на вечна самота.
Денят дойде. Въпреки спуснатите пердета на прозорците, светлината, която проникваше вътре, само за няколко минути успя да ми докара страшно главоболие. Станах. Отидох до шкафа, където от едното чекмедже извадих специално пригодена лента. Завързах я през очите си, за да ги предпазя от светлината. Е, имах 4 часа да стоя преди да мога да излезна на поредната обиколко в търсене на и аз не знам какво. Седнах по турски на пода и изпаднах в нещо като транс. Като не мога да се разхождам тук, щях да по-обиколя Там. След секунда се бях отделила от тялото си. Погледнах на долу и го видях да седи. Някога шоколадовия ми тен, сега водеше спор с млякото - кое е по-бяло. Синкави вени се виждаха по ръцете ми. Лицете ми съвсем се бе издължило, бузите бяха хлътнали и приличах на мъртвец. Никога не съм била слаба, напртов - даже бях по-скоро закръглена. Но не спането, кофеиновите таблетки, почти пълната липса на храна, си казваха думата. Бях свалила 20 килограма и със своите 50 приличах на жив скелет. Погледах се още малко. Първоначалното чувство на съжаление бе заместено от погнуса. Извърнах очи и се отправих към отворилият се пред мен коридор на алтернативата. Там, както винаги, нямаше никой друг освен мен, но аз продължавах да се надявам и да търся сходна душа, а може би и някой, който да ми помогне. Знаех, че съм сама. За половин година не намерих никой друг тук. Но продължавах да търся. От една страна, защото само надеждата ме крепеше, от друга - защото тялото, макар и малко, успяваше да си почине.
Писна ми да стоя тук. Премигах. Огледах се. Обстановката се бе сменила. Гората нежно шумолеше. Отново нямаше никой, но вече бях свикнала, или просто не ми пукаше особено много. Станах да се разходя. Птичките пееха. Някъде в далечината им пригласяше и водопадче. След 30 минути разходки ми писна, а и сигурно нощта бе паднала вече. Поех си дълбоко дъх. Изпуснах го. Огледах се за последно, не толкова, че очаквах да видя нещо, колкото по навик. Гледката започна да трепти и избледнява. В момента, малко преди да се размие реалността, видях нещо да се движи. Опитах се да я задържа, за да видя какво мърда. Уви, не можах. Чух само как някой ме извика по име. При други обстоятелство бих се стъписала, защото освен мен, никой друг не знаеше истинското ми име, но тук нещата стояха малко по-инак.
Бях отново в стаята. Реших да рискувам. Свалих лентата от очите си и я прибрах във вътрешния си джоб. За всеки случай, ако случайно ме хване деня. Опитах се да стана, но тялото ми отказа. Истеричният смях заплашваше да ме обземе отново. Потиснах го. Събрах сили и повече воля и се насилих да стана. Олюлях се, бях схваната, изморена до краен предел и вече почти нямах желание да продължа на пред. Облякох си шлифера и излязох. Започнах да обикалям затънтените улички на града в търсене на нещо. Хората ме гледаха странно заради слънчевите очила, но вече и това нито ми пречеше, нито ме забавляваше.
Реших да вляза някъде, за да си намокря гърлото с нещо огнено. Напъхах се в първия бар, изпречил се на пътя ми. Беше пълно с хора, но музиката все още не беше натрапчиво силна. Докопах се до бара и си поръчах една Зелена магия. Взех чашата и се огледах за място, където да си изпия питието на спокойствие. Тамън тръгнах и нешо ме сграбчи за свободната ръка. Извърнах се, а някакъв бабаит ме гледаше доволно ухилен.
- Пусни ме! - изсъсках през зъби.
- О-о, госпожичката е много наперена. А ако не те пусна, тогава какво? - Той явно не знаеше, с кой си има работа. Погледнах със съжаление чашата. Пуснах я и се извих, като с крак го ритнах в гърдите, което го принуди да ме пусне. Учуден и озлобен, се втренчи в мен.
- Такова - обърнах се към бара, за да си взема друга чаша.
- Ах ти... - усетих ръка на рамото си. По дяволите, как не ми се занимаваше с този. Стегнах китка и изпънах пръсти. Съсредоточих се. Модифицирах и издължих ноктите си. Сега представляваха десет сантиметрови стоманени остриета. Металът бе мое творение и на практика бе твърд и не можеше да се строши или стопи. Стегнах дясната ръка, извърнах се и го намушках в рамото, след което със свободната ръка му ударих плесник и го хвърлих на пода. От усилието и напрежението ми причерня. Почти нямах енергия. Онзи се изправи. Докопах първата бутилка и му я строших в главата. Отървах се от него и реших, че всичко е вече наред. За пореден път се обърнах към бара, защото сега бе животоспасяващо да вкарам някакви калории в организма си. Изведнъж усетих удар по главата и нещо горещо да се стича по врата и лицето ми. Причерня ми и припаднах.
P.S. Съжалявам за правописа, ама нещо не си виждам сама грешките, а нямам редактор под ръка
