Първият ми роман, засега пускам тук само пролога. Тъй като се наложи да променя сюжета на началните няколко глави по ричина, че ги писах в 8ми и 9ти клас и всичко е леееко наивно, ще ги добавя по-късно. Останалото е ъндър констръкшън.
Приятно четене и не се притеснявайте да критикувате и плюете, все пак още нямам напълно изграден стил (все пак пиша само от две години).
Пролог
Младежът, наречен Безименния, крачеше из гората с меч в ръка.
Внвезпно бе нападнат от групичка войници, които с крясъци се нахвърлиха върху него.
С първото си движение той ловко парира ударите им, после отскочи назад, прибра оръжието и поде заклинателен напев.
Въпреки крехката си възраст – беше едва деветнайсетгодишен – Безименния бе много вещ в магията. В дясната му ръка бързо се оформи кълбо от ослепителна синкавобяла светлина. Младежът го запрати сред своите нападатели, които изпопадаха от силата на експлозията.
Магьосникът постоя миг-два над овъгленита трупове на жертвите си. Защо е нужна толкова много смърт, помисли си той. Заради прищевките на двама глупави благородници беше избухнала война между два града, чиито жители бяха като братя...
Ето защо той крачеше сега по пътеката от Каланор към Голерам, сам и беззащитен. Трябваше да изпревари каланорската армия и да влезе в Голерам, за да спаси приятеля си Олтером.
Унесен в мислите си, той така и не забеляза тримата голерамски войници, скрити зад дърветата. Сепна се чак когато чу свистенето на стоманата.
Този път магическата му енергия се бе изчерпала и младежът трябваше да разчита на бойните си умения. Още с изваждането на меча си отби оръжието на най-близкия воин и то отхвърча на два метра встрани. След това пристъпи напред, стисна дръжката с две ръце и с бясна скорост се завъртя около себе си. Острието отсече вдигнатата ръка на единия от бойците, после се вряза в шията на друг. От раната бликна червен фонтан, който опръска Безименния. След това мъжът се строполи на земята и издъхна.
Двамата оцелели войници, един от които с отсечена китка, се втурнаха да бягат, видели ужасната съдба на другаря си. Безименния се втурна да ги преследва, но после се отказа.
„Е, явно няма да изпреваря каланорската армия” – помисли си той – „защото ще трябва да се крия и от голерамците.”
***
Няколко дни по-късно войските на Каланор влязоха в Голерам.
Из целия град кипеше битка. Нашествениците колеха, грабеха, палеха и насилваха. Навсякъде се чуваха звън на оръжия, свистене на стрели и предсмъртни викове. Димът от горящите сгради се стелеше като мъгла.
Безименния не бе успял пристигне в Голерам преди каланорската армия и сега се опитваше да открие приятеля си.
Внезапно съзря двама души, които му се сториха познати. Загледа се в тях... Бяха двамата му братя. Използвайки магията си, те бавно изпиваха живота на... Олтером?! Неговият приятел! Техният приятел!
- Какво правите? – кресна той като обезумял. – Олтером е наш приятел! Това е...
- Той е от Голерам, глупако – грубо го прекъсна по-старият, Андрохион. – И това го прави наш враг.
-В такъв случай вие сте мои врагове! – изрева Безименния и поде заклинателен напев.
От ръцете му изсскочиха две огромни мълнии, които се насочиха към братята му и те мигом паднаха мъртви на земята.
Потоците магическа енергия, по които магьосниците изсмукваха живота на Олтером, се прекъснаха, но голерамецът беше останал без сили и тежко с строполи по гръб.
- Безименни – прошепна той - Приятелю, не можеш да ме спасиш... Братята ти... ме обрекоха... да се превърна в камък.
Безименния коленичи до него и сложи ръка на челото му.
- Олтером – промълви той – Ти единствен ме прие за приятел, когато всички останали ме презираха, защото нямах име. Сега аз ще остана с теб до последния ти дъх.
- Не... бягай... спасявай се – и пред погледа на Безименния приятелят му се превърна в статуя от черен мрамор.
- Нека нищо не смущава покоя ти, Олтером – изтръгна се от устата на младежа.
Сълзите замъглиха очите му. Той скочи на крака, извади меча си и диво го развъртя. Посичаше всеки, който се изпречваше на пътя му, без да различава каланорци от голерамци, съюзници от врагове...
***
След няколко часа Безименния се намираше в шатрата на баща си, архимагьосника на Каланор.
- Убил си двамата си братя – рече му старецът.
- Да, татко, убих ги. Те на заслужаваха да...
- А, освен това се и оправдаваш? –прекъсна го баща му.
След това, като натъртваше на всяка дума, каза:
- Отсега нататък ти забранявам да се наричаш мой син и гражданин на Каланор. Напусни шатрата ми веднага и не се връщай повече нито тук, нито в града ми!
- Както пожелаеш, ... татко! – отсече младият мъж, след което се обърна. Мантията му прошумоля и той с едри крачки излезе от палатката на каланорския архимаг и пое по пътя, който излизаше от лагера.
|
