Заглавие: Дневникът на един миг светлина Публикувано на: 21 Апр 2007 10:33
Дневникът на един миг светлина
В началото беше мракът. И някакси като по чудо в целия този свят, изпълнен с тъга и омраза, се родих. Бях слаба, малка и неопитна. Отначало се страхувах да погледна мрака, защото той ме гледаше, но когато добих увереност заблестях с нескрита гордост. И изведнъж нещо реши да ме потърси привлечено от невинността и добротата ми. Не знаех какво е то, но то знаеше какво съм аз. Чудно как като бях първата по рода и подобието си... явно не бях толкова уникална и различна от мрака, въпреки това частиците му ме приеха с неохота. Те не бяха кой знае колко много, но когато дойдоха при мен им хареса яркото ми сияние и скоро цялата се изпълних с десетки, стотици, хиляди, а скоро и милиони малки хора, които искаха да бъдат огрярни от мен. А аз седях както в деня на раждането си и правих каквото можех да правя, а именно да седя и да наблюдавам какво става в мен и около мен. Цялата тази работа ми се стори много забавна и не спрях да се наслаждавам на малките хора. Те даваха всичко възможно за мен, аз ги харесвах, но не исках те да разберат това, защото предчувствах че ще се отдръпнат. Заради това, като неопитен къс светлина, стоях и гледах красотата около мен. Но един ден всичко изчезна... Започнах да се питам какво става и дали мракът отново е привлякъл малките хора които огрявах, но реших да стоя и наблюдавам... все пак бях още малък стръг от пространството и не разбирах нищо...
Моята малка светлина в мрака ме заслепяваше всеки ден и аз исках да погледна отвъд нея, да осветя мрака и да видя какво има в него. Страхувах се да го направя, защото бях малка, заради това реших да почакам малко и когато добия повече знания да се опитам да погледна мрака без срам и страх. Много пъти бях решена да го направя и давах всичко от себе си, но някак си вътрешната ми природа не ми даваше да го направя сякаш не бях готова още. Бях съгласна с първичните ми усещания и търпях незначителността си, но гледах към бъдещето с придобита по-късно увереност. Една ден или една нощ нещо ме събуди. Беше чудо. В далечината забелязах друг лъч светлина... по-голям и ярък. Той освети вълната ми и аз започнах да избледнявам и да се превръщам в мрак. Но защо? Та аз бях още толкова малка... започнах да се моля на този лъч, но той беше прекалено далеч и не ме чуваше. Опитах се да тръгна към него, но бях неподвижна. Седях си сама в мрака и чаках да стана част от него. Дори заплаках в безсилието си и наведох глава. И изведнъж полетях... полетях към горната земя, полетях като звезда и стигнах до кръглия лъч. Той ме прие с топлота и аз станах част от него.
Този ден се сметнах за мъртва. Нещо което е било и е свършило завинаги. На другия се събудих и бях на същото място сред мрака и малките частици около мен. Тогава разбрах какво ми се е случило... аз бях сънувала. Бях сънувала, че умирам, за да разбера колко ценни бяха миговете преди да загина заслепена от необяснимия кръг. Като малка светлина попаднах в мъглата на сънищата и се скрих за момент от настоящето. Разбрах, че всичко което съм вършила преди това ме е уморило и е довело до мечтите ми. Аз исках да загина и да спра неясната си борба за съществуване сред мрака. Когато се събудих бях щастлива, че това което най-много желаех не се е случило. И озарих своите малки хора с радост че те отново са при мен. Започнах да ги опознавам... дори да ги наричам на нещата, на които ми приличаха. Една беше вихрушка, друга непослушка, а трета дремушка. Досетих се че това е глупаво и невинно, но нали ме разбирате... бях все още малък сноп светлина. Щастието настъпи в ежедневието ми, а когато се уморявах да се радвам на живота си, заспивах и сънувах най-красивите си копнежи, които всъщност бяха най-страшните ми кошмари.
И така всеки ден, събуждайки се от страха аз намирах надеждата. Ставах, изгрявах, озарявах моето съществуване. А когато вечерта идваше реда на моето падение аз го приемах с усмивка, защото загубила всичко аз щях да спечеля всичко отново. Сутринта, събуждайки се посрещах деня с усмивка. Външно бях еднаква, но вътре в мен блестях и дори и без да разбера яркостта ми нарасна. Цъфтях си аз цъфтях и станах цвете полято от любовта на мрака. Всяка моя грешка ме правеше по-силна. Аз не гледах на времето като загубен миг, а като спечелена победа в миг на слабост. Но нещо ми липсваше. Винаги когато усещах, че имам всичко това чувство ме удряше все по-силно. Дни наред се опитвах да го замаскирам с голямото си щастие, но то отново изникваше, когато най-малко очаквах. Започнах да подозирам дори и себе си. Един ден станах. Напрегнах правата си и излетях, проясних всичко под мен и осъзнах моето съществуване. Да, някой ден моят лъч може би щеше да угасне и на мястото ми да се възцари отново мрак, но този мрак вътрешно щеше да знае, че един ден на това място в нищото е живяла една светлина, малка и неопитна, но така силна да излети сред целия този мрак и да не трепне нито за миг по пътя към върха. В този миг от нищото щеше да изплува един лъч светлина, малък и неопитен, той щеше да изплува от мен както аз от предишните на мое място и той един ден може би, надявам се, със своята права щеше да разбере за мен. И ние двамата заедно щяхме да споделим този миг, да изпитаме това чувство от първия ден на моето раждане, събуждането ми от мрака, чувството на новото. Този тъмен свят никога нямаше да остане без своята малка светлина, колкото и да е неопитна и слаба. А дори и един ден това да се случи, той винаги ще знае и усеща, че всеки миг може да се роди един нов лъч от нищото. Лъча на надеждата.
... защото във всяко зло има точка добро. ... защото във всяко добро има точка зло.
Това го написах преди половин година и днес след като вчера го пратих на един познат реших да сложа и последната точка в него. Много бих се зарадвал на искрени и зли препоръки.
|