“Ху кеърс”


(Един кадър от бъдещето)

Като (макар и непълнолетен) гражданин на републиката се чувствам задължен да изразя отношение относно една статия, излязла в наш вестник по въпроса за младежта днес. Вестникът е “Сега”, името на статията – “На каре белот в класната стая”. С надежда да съм от помощ, ще изразя мнението си по въпроса.

На първо място, това, което пречи на образователния процес, е учебната програма, която явно не е съобразена с това как прекарваме свободното си време. Мнозина тийнейджъри четат книги и си струва дори да ги споменем поименно заради това, но не можем да отречем, че те са малцинство сред нас. Останалите киснем в Интернет, в кафета, или в Интернет-кафета. Тъжно, но факт.

Още по-тъжно е, че има много малко предмети, които да заинтригуват човек с такива интереси. Теоретично би ни допаднала информатиката, ако не ни учеха как да създаваме програми, които никога няма да проработят ( имам предвид Qbasic), или може би литературата, ако не брояхме запетайките в “Под Игото”. Въпреки че системата все още е в процес на развитие, е отвратително да наричат резултатите от този растеж (нас) “грешки на растежа”. Това са поколенията ’88; ’89; ’90, не дай Боже и нататък. Аз самият съм роден в деветдесета година и досега в системата бях свидетел на какво ли не. И най-вече на безразличие. С какво друго се отглежда поколение на наркомани, алкохолици и момичета с лек нрав, освен с това?

Тук идваме до най-важния проблем –

“Ху кеърс” – На кой му пука?

Ние, родените в паметните години след 88-ма трябваше сами да разберем що е отговорност. Виждахме родителите си да се връщат от работа късно, да печелят малко и да висят по опашки. После виждахме други хора винаги да са доволни и да се возят на шейсет сантиметра от земята – това бяха мутрите. Тогава ние решихме от коя страна на барикадата да сме – и сега едва започваме да жънем каквото ни беше посято.

Вероятно нямахме уважение към плода на труда на “наште”, които от работа нямаха време да ни попитат за школото, но пък от кого да го видим? Ако половината живеят добре, карат лъскави коли и парадират с безотговорността и неуважението си към обществото ( това са “червените”, а по-късно и “фараоните”), а другата половина се бъхтят на три работни места за една трета от същите пари, е ясно какво решихме за себе си. Тъмната страна е силна у нас и влиянието и постоянно се засилва.

“Ху кеърс” – Втори дубъл.

След това открихме и школото като начин да бъдем безотговорни. Първо бяха “леките” престъпления – идване без домашно; говорене в час; драскане по чиновете и прочие такива лоши работи. После стана така, че започнахме да чуваме от учителите израза “То си е за твоя сметка”. Много сметки натрупахме оттогава досега, защото този израз се превърна във формално бягство от отговорност на всички около нас, а ние като първото поколение, чуващо думата “демокрация” всеки ден по няколко пъти, решихме, че точно това е демокрацията. Така, в демокрация прекарахме вторите си седем години, по моему по-важни от първите. Докато в първите те възпитават как трябва да се живее в по-затворен кръг от хора и едва след това – във вторите и нататък разбираш къде трябва да живееш и започваш да се нагаждаш към ситуацията. Когато чуеш два пъти “Ху кеърс” подред обаче, ти свикваш с него и то ти става навик. Това е изразът, който постепенно измества българското “Не е важно на мене да ми е добре, важно е на Вуте да му е зле” и става модел на поведение. Пълна липса на заинтересованост към каквото и да било, вече и към чуждото нещастие. Дори “вроденото” злорадство на българина се демократизира, или ако предпочитате – глобализира.

“Ху кеърс” – трети дубъл

У нас съществува анархия, на която Брауновото движение може само да завижда. Всеки си прави, каквото си иска, и никой не му държи сметка, защото “То си е за негова сметка”. Наистина, за наша сметка си е, че пием, пеем и пушим. Не вяра в Иисус от Назарет ни липсва, а вяра дори в най-простата причинно следствена връзка: престъпление-наказание; правило – контрол. Но дайте ни пример и ще се променим. Защото тепърва започваме да се множим – след още десет години ще има още десет набора като нас, а след още пет, вече утвърдени в “Ху кеърс” ценностите, ще започнем да създаваме и собствени деца. Защо се бием, защо пушим, защо се дрогираме? Защо не? На кого му пука?

“Ху кеърс” – начало!

Ние не сме пълнолетни, нито пък достатъчно заинтересовани да влезем в парламента. Но ако го направим, то ще бъде, защото сме успели в това на народа да не му пука кой е там. Като гледам, след няколко години ще се избере сивата партия, без лидер и без депутати, със сиви плакати, залепени на сивия фон на софийската улица. Оптимистичното за вас все пак е, че благодарение на типично българското явление “разкол” нещата няма да са чак толкова сиви. Скоро ще се отделят “Чисто сиви”; “Бяло сиви”; “Черно сиви” и “Мръсно сиви”. Някои ще търсят зелено-сивата идея, други – оранжево сивата, но в края на краищата под вола няма теле. Вол трябва да си, за да не успееш да родиш нещо цветно за толкова време. Такива волове мучат сега по вестниците. А мучат и се мъчат, защото са посивели от старост вече, а е доказано емпирично, че под стар сив вол няма нищо, освен собствените му ... волски идеи. Никой и не очаква да има друго. Ще бъдете напълно неподготвени, както в безсмъртния надпис от обществената тоалетна на НДК “Когато станем повече от вас, ще видите кой е обратен”. Приемете го като наш манифест: “Ние сме поклонници на сивотата и еднообразието. Не ни пука за никого и нищо, но си ви бройкаме като наши, защото сме си ваши. Няма да спрем, докато в Си Ви – тата ни не пише сиво на бяло, че сме ви посивили във всяка битка за всяка сива педя земя. Ние сме движение без лидер и без членове, защото ги изгубихме на сивия фон.” Следващата война за парламента ще бъде, ако мога да парафразирам генерал Патън: ” Да накараш сивите да се бият срещу червените, жълтите, сините, сините и сините за земята, която сините купиха от червените.” И ще победим. Няма да спрем, докато на фона на сивия облак не се развее сивия флаг на скуката и самодостатъчността.

Защото вие сте ни отгледали и сте ни дали всичко, което сме искали. Ние не сме открили апатията, алкохола или агресията. Ние само ви ги показахме. Като сивото зад стъклото на огледалото.

Как да сме “Убер”

(Няколко основни правила как да бъдем убер)

Убер е немска дума, произнася се “ЮБЪ” и значи “над”. Използваме я в тази и – “убер” транскрипция като синоним на “супер”, което пък означава и, ако не сте забравили, “свръх”. Предимстовото на “убер” е, че поради сравнително малката си популярност не е ставала жертва на серийните изнасилвачи на българското слово, създали израза “супер тъпо”.

1 правило: ”Ние сме над тия неща.”

Както се спомена предишния път, на нашите съвременници не им пука.
Да си “Убер” значи да си много над нещата, вълнуващи простосмъртните. Но не да не ти пука за тях изобщо, а просто да са под нивото ти. Когато видиш грозно момиче на улицата да не си мислиш “тая е много грозна”, а “тая я ебах в шести клас, когато още беше хубава.”
“Убер” е пътят на иронията и надменността. Нямаме за какво друго да се хванем, ако не искаме да ни смятат за “Тийнове” – странни животни с промити мозъци, които вършеят по дискотеките. Много често се налага да ги дразним, показвайки “убер” природата си – най-малкото за да предизвикаме защитна реакция у тях и да се поуспокоят малко.

2 правило: “Ние свършваме работата.”

Вторият закон е малко по-особен. Ако се захванем с нещо, ние го довеждаме до край, понякога и до крайност. Говори се, че първите “тийнове” са били Убери, които избрали пътя на сивотата и еднаквостта и го последвали до край. Така си вършим ние работата – така, че да можем да кажем “убер” след това. Често не знаем къде да спрем, но това е пряко следствие от нашата “убер” природа, защото никога не се задоволяваме с вече правеното.

3 : “Uberus primatus” – “Върховната маймуна”

Това мислим за човека – макар и всеки човек да е “убер” , повечето са само “убер маймуни”, тоест само една стъпка над маймуната. Вследствие на самоосъзнаването си очакваме да настъпи нов период в историята на развитието на човека – “Убер човек”. Ние сме само предвестници на

4.”Uberus Homos” – “Върховният човек”

Вече обяснихме какво отличава убера от обикновения човек. Тези, които не са родени “убер” могат да станат само чрез прастарата рецепта за мнението. Намираш си слушател – табуретка, стол или легло.
Измисляш си мнение, различно от неговото. Започваш да му говориш, докато не успееш да го убедиш в превъзходството си. След това правиш същия номер и с хората около себе си и вече си “Убер”. Ако чуеш как табуретката или леглото ти противоречат, отиди на психиатър, и ако силно искаш да си “Убер”, се затвори сам в лудницата. Ние довеждаме нещата до край, знаеш? Ако пък хората ти противоречат упорито, ги убеждавай отново и отново, докато не станеш по-убер от тях.

5. Трудности пред Убера

Животът на един Убер е повече от труден. Дори оттенъкът на иронична надменност в гласа му е достатъчен да разкрие противоречивата му вътрешна нагласа. Уберът едновременно казва на събеседника си колко велик е той, и му намигва тъжно. Човекът се обърква и трябва да му обясниш какво искаш да кажеш. Тогава “Убер” частта се намесва в теб и ти изтърсваш нещо, недвусмислено целящо да обиди нивото му на интелигентност и да те изкара оригинален. След това иронията си показва рогата и те връща на земята, а събеседникът ти отдавна го няма. Каква победа е това? Става ясно, че ножовете на убера до един са с две остриета.

6.”Ние светим в тъмното”
Не става въпрос за лозунг от цех за електрически крушки. Уберите сме тук, за да показваме на света накъде да върви, към какво се стреми. Или да осветяваме тинята на дъното, търсейки начин да ви измъкнем от нея. Както се вижда, ние сме прави, силни и праволинейни като светлината, която ще спаси света...

Във втората част ми става ясно, че целиш да се изкажеш за нещо конкретно, но аз така и не схванах какво е то, защото говориш твърде общо.

Чудех се известно време какво да добавя към първото, чудех се и накрая се отказах. Като стил е на ниво, достойно за публикация във вестник (не че това е много за днешните вестници), като съдържание отразяваш синтезирано възгледите ми на сто процента. Чудесно есе, трябва да го публикуваш пред повече хора.

Live, realize a zombie’s dream,
Go out on stage with steam and scream
Along with me, don’t dare give up,
I’m just a fist, a tile, don’t stop!

Don’t dare quit, though, or you’ll see
Addiction as it is for me
Emotion, but no longer free –
I’ll kill if you don’t kill for me!

*Kill all your feelings, leave the world
Become my own little singing machine
As I should have been
If you were selfish and obscene,
Then in your weakness it would seem
That You control Us, but that’s gone
And now we’ll skin you to the bone!

Shout, fight the demons you have spawned,
Awake in cold sweat, see no dawn
Along with me, don’t let me pop
Inside my fist a cry: “Go home!”

The more we walk the ugly road,
The less is left for me to feel
The more I hear your music roar,
The more it strikes me to the core
And gives me power to reveal
How much there is in you to kill…

*