Отварям тази тема с цел всеки от нашият форум, който взнамерява да участва да постне тук своето предложение за конкурса на Мастхед. После може да направим вътрешно гласуване
Аз вече изпратих моето разказче, ето го и него:
Прераждане
Малцина имаха шанса да се преродят, след Апокалипсиса сполетял Земята преди векове. Ейвълин бе една от тях. Нейното съзнание бе съхранено в кристалната структура на носителя известен като “Втори Ноев ковчег”. Сега, неколкостотин години след екологичната катастрофа, на определени места от Земята отново се появяха нормални условия за живот. Време беше съзнанията на няколкото милиона души съхранени в ВНК да бъдат вселени в телата на клонинги с тяхното ДНК.
Ейвълин пое своята първа глътка въздух след което отвори очи. Светлината на лампите я заслепи. Тя различи силуетите на група учени от Континома, които бдяха над нея.
-Здравей, ъ-ъ-ъ, Ейвълин -Каза единият от тях, прочитайки името и от картона.- Континома има нужда от теб, затова избрахме да си една от първите “възкресени”. Сега ще ти дадем малко време да свикнеш с тялото си.- Учените напуснаха помещението и тя остана сама. Надигна се и огледа тялото си. Беше същото като преди, отново беше жива! Бързо облече оставените и дрехи и правейки първите си неуверени крачки излезе от стаята.
-Виждам, че вече си станала!-Каза един служител явно висок ранг.-Това е добре. Аз съм Джак Милър, заместник ръководител на програмата по заселването. До следващата лодка към острова има няколко часа. Предлагам ти да отидеш в ресторанта където са останалите с които ще пътувате. Ейвълин кимна и се насочи по коридора посочен и от Г-н Милър. Докато вървеше тя неусетно свикна новото си тяло и престана да мисли за това. В съзнанието и изплуваха спомените от последните няколко дни и часове от предишният и живот. Беше истински ад. Всички искаха да се спасят, като запишат своето съзнание и генетичен код във ВНК, но малцина щяха да имат този шанс. Въздухът ставаше все по-труден за дишане от сгъстяващите се с всяка изминала минута токсични газове. Тя усещаше как дробовете и ще колабират всеки миг. Лежеше почти изгубила съзнание в прегръдките на годеникът си Адриан. Изведнъж той я изправи и двамата се понесоха на някъде.
-Къде отиваме?-Питаше Ейвълин, а очите и едвам се държаха отворени.
-Към хеликоптера, бързо! Това е нашето спасение!-Викаше с пресипнал от отровният въздух глас, Адриан. С огромни усиля на волята, той успяваше да разблъсква с дясната си ръка тълпата от умиращи хора, докато с лявата придържаше Ейвълин, която бе прекалено слаба за да се движи сама. Той успя да достигне до машината и положи любимата си на пода, но когато понечи да се качи, войник от силите за сигурност на Континома, с газова маска на лицето го бутна и извика:
-Назад, момче, няма повече място!
Ейвълин протегна изнемощялата си ръка към Адриян, който също подаде своята-докоснаха се за последен път.
-Аз ще се кача на следващият хеликоптер, обещавам ти! Ще се видим отново!-Крещеше той докато хеликоптера се отделяше от земята създавайки облак от радиационен прах около себе си. Докато се издигаха Ейвълин докосна медальона носен на шията си. Беше половинка, другата част висеше на врата на Адриан. Това бе последното, което си спомняше от старият и живот.
Влизайки в ресторанта тя престана да мисли за спомените си и изцяло се потопи в настоящето изпълнено с въпроси. На масите стояха единадесет човека. Шестима бяха войници на Континома, а другите петима бяха учени. С нея учените ставаха също шест. Тя се запозна учтиво с всички присъстващи.
-Островът към който ще отплаваме се казва Ентера.-Обясняваше един от учените на име Д-р Фалх, явно беше по-добре запознат от останалите.-Там се намира първата човешка колония наричана Гнездото. Всички вие сте ценни специалисти и ще сте от огромна полза за първите етапи на заселването, а и след това. Приемете като голяма чест факта, че Континома избра именно вас за едни от първите заселници!
-Щом сме едни от първите хора, защо ни е толкова голяма охрана?-Попита Ейвълин поглеждайки тежковъоръжените войници на Континома. Техният водач, сержант Благ отговори:
-Ние сме ви необходими защото под действие на силната радиация, за няколко века на Земята много от оцелелите видов са мутирали до неузнаваемост. Първите хора стъпили на остров Ентера бяха нападнати и малкото оцелели докладваха за ужасяващи същества с хищнически характер.
След тези думи на сержанта всички цивилни, включително и Ейвълин изглеждаха поизплашени. Макар, че реално съзнанието им се пазеше във ВНК и практически бяха безсмъртни, перспективата да бъдат разкъсани от ужасяващи хищници не им се виждаше никак привлекателна.
-Не се безпокойте!-Побърза да добави Благ-Ние сме добре въоръжени-Той потупа карабина висяща на рамото му-Все пак това са само животни.
В оставащите часове до отпътуването екипът от учени и командоси се опознаваха помежду си. Ейвълин сложи първата хапка в устата си пробвайки един от изкуствено синтезираните пайове, които се предлагаха в ресторанта. Беше направен от въглехидрати и белтъчини, синтезирани от генно модифицирани бактерии. Именно по този начин се бяха изхранвали и малцината пазители на Континома през вековете прекарани в подземията.
Разговорите бяха прекратени, когато радиостанцията на Благ изпращя и той получи някакви заповеди.
-Хайде време е за тръгване!-Нареди той и всички станаха. Военните знаеха пътя и поведоха останалите към голям асансьор. Когато вратите на подемната машина се отвориха Ейвълин усети нещо, което не бе усещала много отдавна, не само след смъртта си, но и в предишният си живот-чист въздух. Чистият морски въздух изпълваше дробовете и природната свежест бе несравнима с никое друго усещане. Нямаше я миризмата на синтетични материали в бункера, нито тази на нагар и смог характерни за последните години от предишното и съществуване. Дългите процеси на естествено пречистване на Земята, при отсъствието на човешка дейност, бяха дали своя резултат.
Дванадесетимата се качиха в моторна лодка и при спокойно море се понесоха към съседният голям остров Ентера. Неговите палми се виждаха още от брега от където потеглиха. Ейвълин се наслаждаваше на краткото пътуване. Вятърът си играеше с кафявите и коси, а капки морска вода пръскаха едва забележимо лицето и. Скоро дъното на лодката заора в пясъчния бряг и всички слязоха.
-Добре дошли на Ентера, това ще бъде нашият нов дом!-Каза Благ, който се вживяваше в ролята откривател на нов свят. Само че този нов свят бе изпълнен с опасности, които за сега младият сержант подценяваше.
-Насам!-Каза той и поведе своята група по малка, наскоро проправена пътека, водеща през джунглата до Гнездото-първото човешко селище след пречистването. Докато се движеха от заобикалящата ги джунгла се чуваха стряскащи звуци. Някои от тях звучаха като нормални животински крясъци, подобни на тези, които Ейвълин бе слушала много пъти по научнопопулярните филми. Други обаче идваха сякаш от дълбините на самият ад. Стряскащи, гърлени или съскащи звуци, които не можеха да бъдат издавани от нормални същества или поне от това което се смяташе за нормално преди векове. Всички се движеха с повишено внимание и предпазливостта им не бе неоснователна. Изведнъж от земята пред тях се изровиха няколко ужасяващи създания. Лигавото им червеобразно тяло завършваше с отвратителна кръвясала глава с огромна челюст. Тези пъклени същества се насочиха стремително към малката група хора.Отрядът от войници откри огън с карабините си. В този момент зад гърбът им се изровиха още няколко подобни същества и групата се оказа обградена. Докато войниците стреляха останалите бяха залегнали за да не станат жертва на някой заблуден куршум. Ейвълин запушваше ушите си с ръце, тя едвам издържаше на невероятният тътен причинен от картечната стрелба и писъците на мутантите. Войниците стреляха и парчета от телата на съществата се откъсваха, но те продължаваха стремглавата си атака напред. Едно от тях успя да достигне до целта си и захапа с ужасяващата си челюст един от войниците между краката. Той беше повален и се опитваше всячески да се освободи. Останалите насочиха инстинктивно стрелбата си в тази посока, но заедно с мутанта ликвидираха и своят колега. Битката бе кратка, но брутална. Благ повдигна оцапаният с телесни течности визьор на шлема си и се огледа. В краката му лежеше един от неговите хора с все още впитият макар и мъртъв звяр. Навсякъде бяха разхвърляни парчета от телата на мутантите. Някои от войниците презареждаха своите оръжия.
-Жалко за Джони-Каза Благ-Сигурно ще трябва да почака малко докато го възкресят. Да продължаваме напред.-Сержантът даде знак на групата да продължава, но те не знаеха че изпитанието едва сега започва. Неочаквано от клоните на надвисналите дървета върху отряда започнаха да скачат друг вид мутирали същества. Те приличаха на вълци без кожа и главите им, подобно на червеобразните им събратя, бяха малки и с огромни челюсти. Хищниците се бяха прицелили точно. Падайки върху петимата оцелели войници всяко едно от тях прехапа врата на своята жертва. Командосите паднаха в последни конвулсии. Виждайки, че са останали без никаква защита всички учени включително и Ейвълин панически се разбягаха в различни посоки. Тя тичаше. Тичаше с все сили, като антилопа преследвана от коварен хищник, дори от нещо още по-лошо. Атавистичният страх я караше да не чувства умора, сърцето и биеше с невероятна скорост. Тя чувстваше дишането на съществото зад гърба си и усещаше, че то я настига и няма шанс да се спаси, скоро щеше да се предаде. Краката и се спънаха в коренът на едно дърво и тя се просна сред храстите. Без да усеща никаква болка от падането Ейвълин инстинктивно се обърна с лице към хищникът, готова за отчаяна съпротива. Съществото се нахвърли върху нея и поставяйки предните си лапи върху раменете и я прикова към земята. Челюстта му беше толкова близо до нея, когато нещо се случи. То се спря и продължи да стои над нея без да предприема нищо. Тя се вгледа в лицето му. Малките червени очи сякаш я гледаха и искаха да и кажат нещо. Ейвълин погледна, нещо висеше от врата на чудовището, приличаше на полукръг. Не това не е възможно-мислеше си тя и плахо пое висящото парче в дясната си ръка. Калта на джунглата го бе покрила, но тя не можеше да го сбърка. Това беше медальонът, тази част която висеше на врата на нейният годеник.
-Адриян!?!-Попита ужасено тя и очите и, в които до този момент се четеше ужас, сега се изпълниха със сълзи. Тези създания не бяха животни, както твърдеше Благ, а хора оцелели от голямото радиационно заливане. Техните мутаций им бяха позволили да оцелеят, но на висока цена. Съществото се отдръпна от Ейвълин и с няколко бързи скока изчезна в джунглата.