Писано по време на лекции...
Имало едно време един цар и една царица. Те били много много бедни цар и царица, защото всяка година в най-тъмната нощ на месец юли идвал Триглавия Змей Гошо, който всъщност имал четири глави, но главата Стефчо много спала и затова често оставала незабелязана, и открадвал златната ябълка от градината на двореца. Затова царя и царицата обвинили градинаря си, че е некадърник, и го обезглавили. След това градината със златните плодове била занемарена и дори златните дини изсъхнали. Така царя и царицата обеднели. Постепенно. Щото харчели много за поддръжка на магическата система огледала в замъка - факирът Мурад взимал скъпо.
Така лека полека вървял живота в замъка и царя и царицата ставали все по-бедни и по-бедни. И чак като останали без пари те решили, че откраднатите от змея Гошо ябълки всъщност им принадлежат. И за да си вземат обратно ябълките те се наговорили да го убият.
Но не бил вече млад царя, старостта отнела силите му и не можел повече да убива змейове. Пък и имал той хубава млада щерка за женене, на която млад герой жених трябвало да стане. И решили те с царицата да убият с един куршум два заека! Не че знаели какво точно е това “куршум”, но си имали най-обща представа за смисъла на поговорката..
Обявили царя и царицата дар за главите на змея и златната ябълка – половин царство и родна щерка мила-мамина, бяла Елена с очи сини, с коса черна.
Чул юнак Борил за таз щедра царска награда и си рекъл “Туй е работа за мене, един змей ще мога аз да убия, щото юнак съм и братовчед мие Крали Марковски побратим Илия.”
Отишъл юнакът в царския двор и казал царю:

– Аз ще убия триглавия змей.
– А как ще го намериш ти юначе?
– Ти само винце в бъкличката ми налей,
а аз ще сложа своето калпаче,
ще търся ден и нощ змея чародей
и рано или късно аз ще го открия
и тогаз – горко му, ще го убия,
за всички кражби що е сторил по света,
а на теб ще донеса тая негова глава.
– А втората и третата?
– И тях за таз принцеса, клетата!
– Че що пък клета тя да е?
– Щото се римува най-добре!
И като чул царят тоя силен силен аргумент
си казал “Прав си е юнака.”,
дал му вино и на бога инструмент
на змейове който бил трошил гръбнака -
царски златен боздуган
цял с диаманти обкован.



Джони разби капака. Защо хората винаги си правеха труда да ги заковават толкова здраво? Когато се огледа как отсреща се хлопна врата. Той я разби. Гробарят от другата страна изглеждаше необичайно бял и уплашен. Не че Джони беше страшен, просто хората го възприемаха неправилно. Той взе алебардата си и се върна обратно в другата стая. Погледна ковчега си с умиление и лека носталгия. Би отронил сълза или две, но тъй като Джони от няколко десетилетия беше скелет той не можеше да го направи.
Може би това беше и причината няколко деца да проплачат истерично “Мамо, купи ми!” когато той влезе в близкия град миналата седмица. Последва странен “разговор” с местната градска стража, които, въпреки че бяха по-любезни от източните си “колеги”, му размазаха черепа с най-големия си наличен боздуган. След това решиха, че все пак останките на човек трябва да бъдат погребани. Ето защо Джони изкара акъла на гробаря преди малко. Е, не го направи БУКВАЛНО, но човечецът явно вече си беше представил действието и дори вида на ходещата самостоятелно опора на човешкото тяло подейства по почти същия начин. Относно ковчега, той не принадлежеше на Джони, но той беше много сантиментален и дори след само ден или два прекарани в дървена кутия той я чувстваше като своя родна…
Което отваряше въпроси за това какво точно е ставало в детството на Джони, но пък поначало и много малко разумни същества се досещаха, че понастоящемия скелет някога е бил дете. Е, някои се досещаха поне, че е бил човек.
Вратата на бараката беше заключена. Джони си помисли, че ако разбие и нея всичко ще стане прекалено банално, затова извади една малка и не толкова важна кост от китката на лявата си ръка и започна да бърника ключалката.
След няколко часа ръчкане и въртене тя най-после изчатка одобрително и вратата се отвори. “Да бях я разбил…” помисли си скелетът, докато наместваше костицата на мястото и.
Сега беше сам и необезпокояван пред бараката на гробаря и можеше да се погрижи за това, за което беше дошъл тук – да почисти стария си гроб! Беше сигурен, че вече плочата е обрасла с мъх и има много тръни за плевене. Щеше да празнува там рождения си ден!
Принципно всеки спираше да празнува рождения си ден след определена възраст, но това беше Джони! Той празнуваше рождения си ден всяка година в родния си град на собствения си гроб. Само веднъж беше забравил за този свой малък обичай и следващата година беше адски трудна за него. Буквално. Гонеха го демони, ангели на смъртта, луди погребални агенти и какво ли още не! Плюс това имаше гадничък проблем с невъзстановяващи се кости.
За Джони рождения ден беше нещо повече от ден веднъж в годината. Той олицетворяваше цялото желание за съществуване, което човек имаше. Беше празник за още една година живот, изживяна, а не изгубена! Жалко, че нямаше много приятели, с които да празнува.


Рицарят на водните кончета извади копието си от туловището на огромния гущер. Той го избърса от кръвта на студенокръвното животно, отряза главата му и яхна Ласилот.
– Дий! – извика той и се отправи към дома на Алфонс.
Когато пристигна вече цялото семейство беше излязло пред постройката и се молеше на каквито там богове има.
– Ето ви главата на омразния звяр!
Алфонс и синът му Мигел простъпиха напред.
– С какво можем да ти благодарим, о благородни рицарю? – попита бащата.
– За мен награда не е нужна, аз побратим на Крали Марко съм и слава и добро за всичко живо са достатъчни моето сърце да стоплят!
Той опъна юздите, ритна животното леко с крак и обърна Ласилот към дома на своята любима. Тя беше като ангел за него. Обичаше небесната и усмивка, божествения и глас, сините и очи, русата и коса, меките и нежни криле… просто я обичаше.
А Дъфи много мразеше някой друг да обича неговата любима. Ревнуваше я дори от домашните и любимци. Точно заради това в задната градина на двореца и се помещаваше доста голямо гробище от миниатюрни гробчета на най-различни гадинки. Той беше присъствал на всичките тези погребения и твърдеше, че животинките са били отлични войни и че замалко да са го победили. Всъщност единственото животно, което го беше победило замалко беше “Пухчо”, в който нямаше нищо пухкаво и дори звярът беше гладък като стъкло!
Замислен върху това как точно да убие злобната твар Дъфи, рицарят на водните кончета, пристигна до двореца на своята любима. Той кацна на балкона и още несвалил шлема си тя се хвърли върху него, той я прегърна, целуна я и…

… видя Пухчо гледащ любопитно иззад една от колоните.


Джони изтръгна последния плевел от гроба си и го захвърли на купчината зад него. Изправи се и погледна работата си. Гроба му беше оплевен, плочата блестеше от чистота, а четири цъфнали магарешки бодила лежаха на земята пред нея. Сърцето на Джони беше изпълнено с радост! Преносно. Иначе вероятно отдавна беше изгнило или може би изядено от червени. Джони не помнеше. Но не му и пукаше особено – той беше щастлив! И това щастие го караше да покани колкото се може повече приятели на празника. Жалко, че нямаше такива. Е, освен Боб, но него последно го видя на едно събиране на некроманти и не искаше да има нищо общо с него! Също така го в списъка на приятелите му фигурираше и Сен, но последно видя него да се бие с триглав змей и не се надяваше да го срещне скоро.
И така, Джони отвори торбичката, която беше донесъл преди да започне работата по поддръжката на вечния си дом, извади от там малка тортичка със свещичка върху нея, извади кибрит и я запали. Метафорично той затвори очи и я духна. Свещта не изгасна и за да спази традицията той я загаси с пръсти. Метафорично отвори очи. Усмихна се, доколкото му беше възможно. Да, той беше щастлив. Беше щастлив и искаше да бъде с приятелите си. И тъй като на такива празници човек е склонен да прощава всичко той остави тортичката на гроба си, взе алебардата си и тръгна да търси Боб.


Дъфи размахваше меча си и крещеше “Назад, звяр! Назад!” докато “Пухчо” беше захапал наметалото му и го дърпаше злобно. Всъщност само рицарят го възприемаше като злобно, докато животното просто си играеше с любимата си играчка. Принцесата знаеше това, но и знаеше, че Пухчо беше изял няколко от любимите си играчки, затова устремено ръгаше любимеца си в муцуната и любимия си в ребрата.
Принцеса Виргиния беше нисичка, слабичка и добродушна през повечето време. Тя имаше розови бузки и почти детско изражение, подчертано още повече от почти наивната и усмивка. Но някои от последните и похитители бяха видели точно тази невинна детска усмивка малко преди да побягнат панически от стаята и. Може би заради и четата от характера и предизвикваща усмивката беше причината сблъсъкът между рицарят на водните кончета и ужасяващия “Пухчо” завърши с две последователни “Дрън!”, “Дрън!” и почти целувка уста в уста от заклетите врагове.
Принцеса Виргиния остави лопатата в ръцете на чистачката и и каза, че може да продължи с работата си. След това хвана едната от ръцете на любимия си и го завлачи, търтейки главата му по земята, до луксозно кресло, където го положи да легне с глава в скута и и започна да го гали. Тя твърдо вярваше, че е работа на една принцеса да се грижи за раните на своя рицар.Тя вярваше в стереотипите. Предполагаше се, че стереотипните принцеси бяга безпомощни, или поне безопасни, но това никъде не фигурираше в описанията на принцесите и техните задължения в книгите, които беше чела. Приемаше, че те доброволно бяха отвличани и държани под ключ за да проверят силата и смелостта на своите рицари. Тя беше сигурна в тези качества на своя – въпреки че той имаше сила и смелост на него не му достигаше едно основно качество на рицарите от книгите – ум. Тя точно затова обичаше “малкото си тъпаче”.

Ох, ох, олеле, не, просто не мога да не падна от стола...Направо разкърти!!!

Ей тва беше сега разказ.Не, шедьовър.Браво, приятелю!

Бръталну. Много ми хареса.

Както казах в една друга тема - брутално е Нека има повече скучни лекции, че да виждаме повече твои неща тук Малко останаха добрите автори ^^

Благодаря
Лошото е, че сега почва сесията и няма да има лекции... мамка му, дали не трябва да седна и да поуча...

Джони вървеше вече половин час с темпо, което можеше да разплаче майката на който и да е човек, както и на повечето животни, които бродеха по тази земя. Нещо вътрешно го човъркаше, че би трябвало да е уморен, но тъй като нямаше абсолютно никакви мускули по тялото си, това оставаше само навикът, който не беше достатъчно силен, за да надвие волята на възбудения скелет. Той не знаеше накъде точно отива, но беше сигурен, че ако бърза ще стигне там по-рано. Всъщност имаше най-бегла представа, че вървеше на запад, защото изгрева беше зад гърба му, а причината да върви натам беше, че некромантите обичаха тъмнината и биха дали всичко за да бъдат последните огрени от слънцето. Въобще не му идваше на ум, че където последно съмва последно се и смрачава. Но там беше работата – умът на скелетите можеше да работи по само един проблем в определено време. Въобще не отдяваха от по-новите тенденции в магията, като например multitasking. Затова пък бяха много добри в това, което правеха на момента, А Джони по това време се наслаждаваше на изгрева. Ако някой го беше помолил да опише гледката, отговорът му би звучал като нещо такова: „Небето беше обляно в мека розова светлина, а няколкото пухкави облачета по него си играеха като малки прасенца в невероятно чиста кочинка. Те грухтяха щастливо радвайки се на първите лъчи докосващи земята, които галеха сутрешната роса и позлатяваха тревата. В далечината едно самотно орехово дърво приличаше на гигантска златна гъба.”
Вървейки така, с не много мисъл, или поне не рационална, Джони измина още няколко километра през полето, газейки като чифтокопитно младата пшеница на селяните. Тази година те щяха да имат много тежка зима и повечето от тях щяха да умрат от глад, някои щяха да измръзнат по пътя си към съседните села, за да молят за помощ, други щяха да оцелеят само защото са изяли собствените си биволи, коне или съседи. Но това всъщност нямаше нищо общо с Джони, който изглеждаше доста мизерен на фона на огромната нива.

Яздил ли Борил, яздил през поля и равнини, през реки и планини, и не щеш ли стигнал едно кладенче стоящо самотно насред нищото. „Сега водица ще си пийна!” казал си юнакът. Но въже нямало това кладенче и много мъж бил Борил, затова откъснал той един косъм от подмишницата си и от него почнал да плете въже. Не минало се време и въжето било готово и юнакът вече спускал ведрото в кладенеца. Спуснал веднъж, спуснал дважди, а вода нямало! Погледнал юнака в кладенчето и що да види – вода наистина нямало, ала на вместо нея като че ли слънце блестяло на дъното. „Туй ще е бърлогата на змея! Ще сляза скришом аз и отзаде ще го изненадам!” И скочил юнака в кладенеца бос. Като паднал долу страшен шум се вдигнал и набил си той петите, и скъсал си ямурлука на лоша трънка от ръба растяща.
„Ох!” - казал юнакът долу, след това изтупал се и се намръщил зарад хубавия ямурлук. След туй обърнал се към светлината и що да види – не ми било туй змийско злато или огъня горещ на чудовището люто, а най ми жарко слънце на ясно ми небе греело.
Излязъл юнака от дупката и видял, че тая дупка била на дърво голямо в дънера хралупа. Почесал се по главата юнак Борил, почесал се, па се сетил, че е слязъл на долната земя.
- Брех, къде се озовах! – викнал си юнакът и почнал да крачи по тревата росна свежа.

Стефчо издиша пушека през носа си и отново смукна от лулата. След две-три повторения на операцията Гошо вече не издържа.
- Каква е тая простотия бе!
Стефчо пусна лулата от устата си за първи път от няколко часа. Той се ухили до мястото, където би трябвало да са ушите му, и изклокочи нещо много приличащо на:
- Су’с’ни л’та отф силок’л’фтен болтф.
- Сушени листа от широколистен бор. – преведе Кунка, която се беше проснала безжизнено на пода, но беше питала брат си какво смята да консумира в случай, че се окаже отровно. Е, на нея и се струваше доста отровно, но Пешо и Стефчо си пафкаха щастливо. От своя страна Гошо беше адски раздразнен, за което говореше червеният оттенък на кожата му, но обездвижването на Кунка го оставяше безсилен.
- Добре де, Стефане, защо когато ти се забавляваш, всички трябва да повръщаме?
Отговорът на този въпрос не последва докато Пешо не изплю лулата.
- Фатофа поинаф и аф!
Гошо се озъби. Идеше му да изкорми предателя, но това значеше да изкорми и себе си, и това не му допадаше. В този момент, за да успокои положението към външния монолог на змея се включи още някой.
- Стефчоооо! Що си ми увонял къщата!
- С’ри, х’зяйн! – изръси главата с максимално старание. – Н’ма пов’це т’зи с’мица!
Хазяинът се усмихна леко и протегна ръка да погали напушената глава.
- Няма ли да го накажеш тоя нехранимайко най-после! – възропта Гошо.
- Не. – муцуната веднага посърна – Другите сте сухари.
- Ама аз... – опита се да възрази Пешо, но беше прекъснат от ръката хванала муцуната му с два пръста.
- Ти симулираш. И то не добре.
Главата мрачно извърна поглед от хазяина към пода, където пепелта от изгорелите последните няколко часа растения се смесваше с обичайната мръсотия на това място, след което се отпусна на него на малка възглавничка до главата Кунка. Малка лигичка се стичаше от едната страна на лицето на Пешо и това накара сестра му от своя страна да се изправи почти мигновено с погнусено изражение на лицето си. Стефчо фокусира с особено усилие погледа си, за да разбере какво става, и когато образът на потресено-разгневената Кунка се избистри пред очите му, той се ухили до имагинерните си уши и сфъфли:
- Внаех фи фе фе фестуфаш.

Джони продължаваше да крачи усърдно напред. По пътя си мина през два-три селскостопански двора, освободи стадо кози, стъпка две гнезда и осем кокошки, което само по себе си говори за интелигентността на тези създания. Понастоящем Джони носеше съвсем несъзнателно кафяви панталони на главата си и бели кюлоти, които се развяваха като знаме на алебардата му.
Така предрешен той не усети кога точно пшеницата и просото се смениха с тучна зелена трева и бодливи полски тръни. А и не можеше да види. Всъщност той разбра за панталоните, когато чу глас „Хей ти!” и се обърна по посока на гласа, но не видя нищо. Гласът махна гащите от главата му по необичаен начин.

Щом юнак Борил видя тоз странен таласъм с тяло бели кости и глава потури, извика му и замахна с боздугана страшен и свали главата на караконджула безсрамен. Развесели се Борил юнак, че победи тоз демон земен и тръгна пак по своя път с тръни пълен.

- Красива е, - каза принцът – той ще я хареса.
- Да, - отвърна кончето – ще е доволен, по хубава от вещиците тя е.
- Но е малка... - той махна една златна къдрица от лицето на момичето – не става за змейова жена.
- Злато за злато, господарю, тя донесе жив цвят на каменната роза.
- И ни освободи...
Години прекарани сред света на мъртвите, години, които никога нямаше да се върнат. През цялото това време той виждаше какво става, знаеше, че другите го виждат като каменен паметник, виждаше и малката каменна роза пред него. През всичкото това време беше мечтал за избавление, беше искал свобода. И това малко момиче му я даде. Колко ли време беше стоял тук? Колко време беше изгубил? Принцът постоя още малко на коляно пред големия олтар, където беше държан като затворник. Той поклати глава и намести къдриците около лицето и. Щеше да изгуби още малко време.
- Ще изчакам змея да дойде и ще му предложа замяна.
- Не е хубаво това, господарю, - изцвили кончето – той пак ще ви пороби.
- Не и ако зависи от мен. – намръщи се принцът.
- Не и ако зависи от мен! – изсмя се Сен

Хазяинът си беше тръгнал и беше оставил всички глави на змея достатъчно отрезвени. Гошо отново беше взел контрол над тялото по всеобщо съгласие.
- Всъщност какво пуши? – попита той след като дори Стефчо стана относително сериозен.
- Корени от маргаритки – нямат опияняващо действие, но пък са много вкусни.
- Знаех си – сподели главната глава, а другите две се спогледаха засрамено и тъпо в едно и също време – имам алергия от маргаритки!
- Аз пък си помислих, че си почервенял от яд – додаде Пешо и получи злобен поглед.
- Сори – извини се инициаторът на напушването – следващия път ще пробвам със стебла от теменужки.
- Радвам се, че се стараеш. – одобри Гошо несъзнавайки какво точно казва. Той неистово искаше да се почеши зад врата, но нямаше удобен крайник за целта.
- Сега какво ще правим? – навири муцуна Пешо.
- Хайде да посетим паметниците! – предложи Кунка – Има един с една много красива каменна роза!
- Не мисля, че харесваш розата – заяде се Пешо.
- Ъхъ – като видиш оня там с къдравата коса започваш да трепериш, да се червиш и в долната част на шията ти става много много топло и...
Стефчо изпадна в безсъзнание от удар с голяма бяла тенекиена тава, която май не се използваше за каквото и да е... освен да го бият с нея през последните два месеца.

- Красива е – заяви Сен – хубаво момиче те е освободило, юначе.
Принцът изгледа пришълеца. Беше не много висок, имаше зелени очи, черно коса и големи, леко заострени в края си, уши, които се подаваха над нея. Би предположил, че пришълецът е горски дух, но той носеше дрехи, което автоматично изключваше тази вероятност. Въпреки това лека лукава усмивка не слизаше от лицето му. Имаше някаква аура, която излъчваше спокойствие и ако човек се заслушаше можеше да чуе играта на вятъра в дрехите му, въпреки че такъв липсваше. И тези зелени очи...
- Миришеш на... мента? – озадачи се принцът.
- Имам вземане-даване с хали и лами. Миризмата е по-добра от тази на изгоряло. – зеленото в очите просветна сякаш искаше да припомни на престолонаследника нещо важно.
- Значи си тук, за да помогнеш?
- Тук съм, за да отведа момичето. – същите очи!
- Змей! – извика принцът и замахна с меча си.
Сен отскочи назад и пътьом ритна оръжието. Принцът залитна, но превърна тласъка от крака в начало на нов удар, идващ от другата страна. Късно. Сен вече не беше там, където го беше изгубил от поглед преди миг. Той се обърна и видя как зеленоокото същество взима момичето на ръце и се изправя.
- Красива е. – повтори Сен.

- Красива е, нали?
- Да.
Змеят пое момичето на ръце и го положи на меко пухено легло, постлано с ленени завивки.
- Точно затова трябва да я върнеш.
Змеят погледна косо зеленоокото момче. Би разкъсал всеки друг, осмелил се да му откаже наградата, но Сен бе различен. Нещо в него подсказваше на змея, на който и да е змей, че не може ей така да го разкъса без да изгуби... Змеят преглътна. Сен се засмя и пооправи плетеното си елече.
- Ти какво точно беше? – попита змеят.
Момчето вдигна рамене:
- Някакъв мелез.
Змеят Вълкодир мразеше най-много това в Сен – абсолютно винаги беше напълно откровен за всичко по възможно най-неприятния начин. Предполагаше, че това е последствие от самодивската или караконджолската кръв течаща във вените му. Змеят се замисли дали все пак да не опита да го изкорми и да прибере русокоската за себе си. Все пак момичето наистина беше много хубаво, а и онзи принц преди време едва не го беше убил и то единствено с мижавия си меч! Мразеше този рус, къдрав глупак! Дааа, щеше да получи наградата си! Обърна се рязко готов за атака.
Сен беше седнал на една табуретка с кръстосани крака и беше огънал лявото си ухо, така че да може да гледа в него докато го почесва.
- Е, реши ли? – попита той хващайки една мравка, която се опитваше да излезе от ухото последния половин час.
- Проклет син на хала! – изрева змеят с гняв докато правеше знак на момчето да се маха.
Сен се усмихна.
- Както кажеш, чичо! – извика Сен, хвана момичето през кръста и скочи през входа на пещерата право в пропастта отдолу.

Джони си спомняше за приятелите си, докато си търсеше черепа. Първо си спомни за Боб, който естествено сега представляваше интерес за него, но скоро паметта му отлетя в друга посока. Спомни си за Сен. Онзи странен чудак с разнообразното родословно дърво.
Доколкото Джони помнеше, Сен беше потомък на древна фамилия змейове, античен клан човешки ловци на вампири, поомешали кръвната си линия с ловените от тях за по-голяма сила, хали, самодиви, караконджули, таласъми, горски духове, нимфи и, неизвестно как, русалки. В резултат се беше получило нещо, което мразеше чесън, но го ядеше обилно при новолуние, след което повръщаше на другия ден, обриваше се от повечето благородни метали известни на човечеството и някои от зверовете, хилеше се почти постоянно, когато му беше лош ден, но пък и без това си беше с болно чувство за хумор, обичаше да спи през деня, но и в същото време да се разхожда из гората, май харесваше звездите, но го болеше главата от тях и можеше да си бръкне с левия крак в лявото ухо, докато с дясното си бърше носа. Но най-учудващата му черта беше, че изглеждаше почти горе-долу като някой, който принадлежи към човешкия род... Точно как се бяха омешали толкова много гени никой не би могъл да обясни. А и вероятно, ако някой успееше събеседниците му щяха да държат устата и носа си в опит да не върнат закуската си в реалността.

^^ Кога викаш почват скучните лекции ? Ако не ти стигат ще ти отстъпя и от моите

Някой да му скочи на врата за следващата част

Тя тази част е била затрита по тетрадките почти година и наскоро я откри Ама смятам да го поюркам за следващата, че ми стана интересно, а не ми се чака още година за продължение

Екстра, значи събота/неделя , направо и двете го нагазваме да пише Да видим дали ще смее да откаже

О, аз само с puppy eyes мога да го накарам

Значи да се надявам да видя продължението

Ако някой друг го е чел може ли да напише коментар? Какъвто и да е... положителен, отрицателен, какъвто и да е...

МУАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХХАХАХАХА.НЕ НЕ НЕ НЕ.ZACK FAIR ТИ ПРОСТО КЪРТИШ ОТ ВСЯКЪДЕ.ПАДНАХ ОТ СТОЛА

Момче, то хубаво, че ти харесва, ама ебати реакцията...

а, и ще спреш ли да ми използваш бивши или сегашни подписи или аватари и т.н.?

Тва да не е Демончо?
Сентри,ще продължаваме ли книгата на вековете?

Еми айде да я продължаваме, то има желаещи, доколкото знам...