Здравейте отново:) След като завърших първият си голям разказ, който беше посветен на великата игра Star Craft-Brood War, трябваше да мине малко време за да добия ново творческо вдъхновение. И сега дойде моментът да ви представя първата глава от новият ми разказ. Този път историята е изцяло моя и не е посветена на нещо съществуващо вече, дано Ви хареса! Enjoy!

ХЕРА V1.13

1 Глава-Бягство

Моли успя да се просне по очи в калната улица малко преди едрокалибрените куршуми да преминат над нея, изкъртвайки парчета от мазилката на полуразрушената сграда, зад която момичето се криеше допреди секунди. Сега обаче прикритието и беше разкрито и огромната паякообразна машина отново я беше взела на мушка. С пъргаво движение Моли успя да се превърти на земята и да се изправи прицелвайки се с малкият автомат “Hackler and Koch MP5”. С кратък откос тя успя да изстреля няколко куршума, които удариха огромната машина в лицевите датчици, причинявайки моментно объркване у металният звяр. Тези секунди обаче, бяха достатъчни за да може момичето да се скрие зад един преобърнат камион, където се спотайваше и брат и Дейв.
-Успях да презаредя!-Извика той държейки малка базука в ръцете си.
-Къде са Линзи и татко?-Попита Моли. Дейв я погледна и без да отговори на въпросът и извика:
-Прикривай ме на три. Едно, две...-Когато Дейв изрече думата три, двамата изскочиха от прикритието си. Моли започна да стреля с автомата си, като куршумите рикошираха в металната броня на гигантската машина. Искрите, хвърляха трептящата си светлина върху потъналата в мрак манхатънска улица. През тези няколко секунди Дейв се опитваше да се прицели в чудовището. Изкуственият интелект обаче безпогрешно разпозна опасността и се прицели първо в човека с базуката. Моли видя как десетки тежки куршуми буквално разкъсаха тялото на брат и на парчета. Опитът им беше неуспешен и този неуспех коства живота на поредното човешко същество. Макар и късно за да спаси брат си, Моли успя отново да зашемети машината, след което се скри зад следващата развалина. Тя бързо посегна към пояса си, за да презареди оръжието. С ужас обаче установи, че няма следващ пълнител, патроните бяха свършили окончателно! Сега не и оставаше нищо друго освен да бяга. Захвърляйки автомата, чантата и всичко, което можеше да я забави, тя започна с все сили да тича проправяйки си път сред развалините на огромният мегаполис. Учестеният пулс, който кънтеше в ушите и, не можеше да заглуши грохотът на гигантският метален паяк, крачещ след нея, събаряйки всичко по пътя си. Проливният дъжд не спираше да вали, мократа и коса и дрехи натежаваха все повече. Изведнъж тя се препъна и падна на земята. Погледна в краката си и видя, че се е спънала в труп. Кръвта бе обагрила в червено намиращите се навсякъде локви дъждовна вода. Гледката я вцепени, това беше трупът на Линзи, нейната най-добра и последна приятелка. Вцепенението обаче и коства твърде много. Огромната машина настигна Моли, която се озова напълно безпомощна в металните крака на звяра. Гигантският робот се прицели и се чу завъртането на ротора на многоцевната, едрокалибрена картечница. Моли затвори очи. Изминаха няколко секунди, в които не спираше да се чува въртенето на ротора, но изстрел не последва. Този път и провървя, лентата с патроните беше свършила и това временно отлагаше смъртна и присъда. С един скок Моли се изправи на крака и отново побягна. Металното жило на преследващата я машина се заби на няколко сантиметра, от нея, след това отново се прибра в “устата” на паяка, готово да се изстреля при следваща удобна възможност. Всъщност момичето осъзнаваше много добре, че няма как да избяга. Бойните машини RZ-Spider бяха оборудвани с топлинни сензори, така че проследяваха своите живи цели по телесната им температура, която беше по-висока от околната. Въпреки това слепият инстинкт за самосъхранение тласкаше Моли напред. Жаждата и за живот не и позволяваше да се откаже дори при нулевите и шансове за успех. Бегълката се опитваше да се скрие в по-тесните улици и за момент да изгуби визуален контакт със звяра, но той винаги я откриваше благодарение на съвършените си сензори. Моли беше на предела на силите си и всеки момент щеше да рухне, когато съзря своят шанс за спасение. Една полуразрушена сграда стоеше с наводнен от дъжда приземен етаж. Може би водата беше достатъчно... Докато все още нямаше визуален контакт между нея и Спайдерът, тя успя да се потопи във водата. Единствено малка част от лицето и се подаваше на повърхността за да може да си поема въздух. В този момент се появи гигантският осемкрак робот, разбивайки поредната стена. За първи път изкуственият интелект беше объркан. Изведнъж мишената изчезна и топлинните сензори не засичаха нищо. Спайдерът премина от режим на преследване в режим на търсене обхождайки много внимателно района.
Студът се просмукваше през кожата на Моли, която с огромни усилия се сдържаше да не издаде никакъв звук и дори да не потрепери, тъй като щеше да задейства сензорите, които така усилено я търсеха в този момент. За миг спайдерът застана точно над Моли. Един от осемте му метални крака стъпи на милиметри от тялото и. За пореден път тя се измъкна като по чудо. След няколко безкрайно дълги минути изкуственият интелект реши, че търсената от него цел се намира извън този район и пое в неизвестна посока. Моли остана неподвижно потопена в леденостудената вода още няколко минути и напусна своето убежище едва когато престана да чува грохотът от гигантските стъпки на механичното чудовище. След като установи, че за момент опасността е преминала тя се сви на земята и зарида. Денят беше седми октомври 2072г. На този ден тя тъкмо навършваше своите осемнадесет години. Отсега нататък щеше да бъде сама защото последните и близки хора бяха избити в този злощастен ден. Машините успяха да открият убежището им и след кратка схватка всички, без нея, бяха избити. Последните хора, които познаваше, всъщност може би последните хора въобще. Без да знае накъде точно отива тя се надигна и започна да върви напред. Отдавна не беше излизала на повърхността. Със семейството и се укриваха в една от станциите на метрото и единствено мъжете излизаха да търсят някаква храна. Сега тя скиташе безцелно по заринатите от всякакви боклуци и отломки манхатънски улици. Повечето сгради бяха в окаяно състояние вследствие на кратката, но пагубна война на хората срещу създаденият от самите тях изкуствен интелект. В центъра на разрушеният Ню Йорк се издигаше непокътната единствено “Кулата на Свободата”-колосална постройка в която се намираше главният сървър на изкуственият интелект. Тази сграда се охраняваше от машините и хората не успяха да я унищожат по време на войната.
“Възможно ли е да съм единственият оцелял човек”, мислеше Моли докато прекосяваше тъмните улици, а дъждът не спираше да се стича по лицето и. Изведнъж от една пряка изскочиха два дроида. Това бяха хуманоидни роботи въоръжени с карабини М-116. Подобно на гигантските спайдъри, дроидите имаха за цел да убият всяко човешко същество изпречило се на пътя им. Моли знаеше това и веднага побягна скривайки се зад една от порутените постройки. За нещастие дроидите вече я бяха засекли и се втурнаха след нея. Ако сега имаше оръжие щеше да им покаже-мислеше си тя. Но уви не разполагаше с нищо подобно и отново се превърна в беглец. Тя усещаше, че въпреки усилията и, дроидите я настигат. Оръжията им започнаха да трещят и куршумите разплискваха водата в локвите наоколо. Изведнъж пред нея нещо присветна и се чу изстрел. Тя падна по очи на земята за да избегне куршумът. Отекна втори изстрел, след което настъпи тишина. Моли бавно надигна глава. Обърна се назад и видя проснатите на земята дроиди. Главите им бяха разбити от патрон, вероятно тежък калибър. Но откъде дойдоха тези спасителни изстрели? Тя се надигна и започна да се оглежда предпазливо. От входа на една от сградите излезе висока мъжка фигура. Tой носеше тежка бронежилетка, разкъсани дънкови панталони и кожени ботуши. На рамото си държеше снайпер модел Arctic Warfare/Magnum (AWM). Когато мъжът се приближи бледата светлина на угасващият ден освети лицето му. Той имаше кестенява коса, кафяви очи и лице, което изглеждаше твърде изтънчено въпреки белезите.

* * * * * *

С две ръце Ланс избута капака на канализационната шахта и се озова на повърхността. След това внимателно върна капака обратно на мястото му и нахвърля отгоре малко от намиращите се наоколо боклуци. На рамото си бе преметнал вярното си оръжие тежкият снайпер АWM, с който не се разделяше. Беше го открил, заедно с други оръжия и муниции, преди време в един разрушен оръжеен магазин. Оказа се голямо откритие за него и групата с която оцеляваха в тяхното убежище. Ланс беше един от хората, които често напускаха убежището в търсене на неща, които могат да са от полза на малкото им общество. Докато се разхождаше предпазливо в тази дъждовна вечер, Ланс дочу звук, който не би сбъркал с никой друг-тракането на огромен боен паяк сред развалините на Манхатън. С бързо движение той свали снайпера от рамото си и зае удобна позиция зад един бетонен блок. Бетонът беше достатъчно дебел за да спре куршумите от тежката картечница на паякът. Скоро гигантската машина се подаде иззад ъгълът на съседната улица. Ланс стреля. Пространството се изпълни от мощният гръм на снайперът. Куршумите на AWM бяха достатъчно тежки за да пробият бронята на машината. Ланс знаеше къде да се цели-в лицевата част, където се намираха контролните чипове. Спайдерите обаче бяха така конструирани, че ако някоя важна верига бъде прекъсната тя незабавно да бъде компенсирана от алтернативна. Ето защо машината продължи да се движи към Ланс. Той зареди следващият патрон в цевта и стеля отново. Този път от предната част на металното чудовище започна да излиза дим и искри. То се залюля на осемте си крака и рухна създавайки невъобразим грохот. Стрелецът изчака няколко минути за да се увери, че чудовището е “мъртво” след което напусна прикритието си и се насочи към огромната купчина метал. Със своят боен нож той отвори кутията където се намираха патроните за тежката картечница на спайдерът.
“Мамка му!”, изруга наум Ланс. Кутията беше празна. Явно тази машина бе употребила мунициите си преди да има нещастието да се сблъска с него. Въпреки всичко от нея щеше да има полза. Ланс разглоби командният блок и прибра в раницата си известно количество кабели и електронни компоненти. Те щяха да послужат на старият Хенри. Неговите изобретения доста облекчаваха положението на всички.
Ланс продължи своето търсене. Той влезе в една жилищна сграда. Тя още пазеше следите от човешката съпротива. Стените бяха надупчени от куршуми. До прозорците се виждаха паднали труповете на хора с пистолети и други леки оръжия в ръцете си. Беше минало много време и от труповете бяха останали само костите и дрехите. Тези гледки вече не правеха впечатление на един от малкото оцелели човеци. Той започна да събира всичко, което му се струваше полезно. Пистолетите и мунициите бяха безполезни срещу големите машини, но в краен случай можеха да свършат работа срещу някой дроид. Изведнъж до изостреният му слух достигнаха звуци от долната улица. Някой тичаше. Чуха се картечни откоси, Ланс ги разпозна-без съмнение това бяха изстрели от карабини М116. Той бързо постави снайпера на прозореца и се прицели през оптиката. Това което попадна в полезрението му го изуми. Беше друго човешко същество, жена и то красива, преследвана от два дроида. Снайперът отекна и главата на първият дроид избухна разпадайки се на хиляди частици. Вторият дроид се спря и започна да сканира района, но секунди по-късно го последва съдбата на първия. Момичето лежеше на земята и не смееше да надигне глава. Ланс бързо наметна пушката на рамото си и се насочи към изхода на сградата. Когато се озова на улицата Тя вече се беше изправила и го гледаше с красивите си сини очи, които сякаш блестяха на фона на мракът и разрухата, които ги обгръщаха.
-Кой си ти?-Попита го тя. Гласът и беше най-приятното нещо, което той бе чувал в последно време.
-Казвам се Ланс, Ланс Хенделсън.-Едно време това име значеше толкова много-Помисли си той. Тя се вгледа малко по внимателно в лицето му и тогава го позна. Сети се за десетките филми в които го бе гледала.
-Ти си онзи Ланс Хенделсън...
-Да, бях богат и известен, преди целият ми живот да се промени, както и на всички други впрочем.
-Аз се казвам Моли Стивънс.
-На къде си тръгнала Моли?
В този момент Момичето се разплака и пепеляворусите и коси покриха лицето и.
-Те избиха всичките ми близки!-Се чу сред риданията. Ланс я прегърна и каза:
-Но ти си жива нали. Всеки човек е важен и не бива да се предаваш!
Моли го погледна:
-Не вярвах, че ще срещна друг жив човек!
-Какво говориш, все пак се намираме в градът, който никога не спи!-След тази шега напомняща за миналото величие на загиналата вече човешка цивилизация, по лицата на двама се изписаха тъжни усмивки.
-Хайде ще те заведа в райското кътче.
-Райското кътче?-Недоумяваше тя.
-Така наричаме нашето убежище.-Отговори той и я поведе в неизвестна посока. Без да знае къде точно отиват Моли го следваше. Сега той бе единственият човек когото познаваше. Изведнъж някакво устройство на коланът му започна да мига в червена светлина за няколко секунди, след което угасна.
-Какво е това?
-Система за ранно предупреждение! Бързо да се прикрием!- Двамата залегнаха зад един обгорен автомобил. След като заеха позиции Ланс и подаде своят пистолет P-228, който до този момент седеше окачен на коланът му.
-Можеш да стреляш нали?
-Да естествено.
Няколко секунди по-късно, от съседната улица се чу ужасяващият звук от тракане на стотици малки механични крачка. Моли погледна въпросително новият си познайник. Тя до сега не се бе сблъсквала с подобно нещо.
-Тихо, това са спайкъри, реагират на вибрации.-Скоро спайкърите се озоваха и на улицата където се спотайваха нашите герой. Пред очите на Моли се разкри картината на двадесет механични стоножки, които бяха дълги около един метър всяка. В предната си част имаха стърчащи заострени антени, които се използваха за пробиване, обикновено на човешка плът. Отрядът от спайкъри премина без да засече Моли и Ланс. Когато скърцащият звук отмина двамата напуснаха позицията си и продължиха да се придвижват предпазливо. Те знаеха, че зад всеки ъгъл може да ги дебне поредният капан. В един момент Ланс се спря и избутвайки боклуците отгоре, отвори една от канализационните шахти.
-От тук!-Каза той посочвайки отвора. След като слязоха долу, Моли изведнъж се почувства по сигурна. Подземията бяха значително по-безопасно място в сравнение с повърхността.
-Защо избрахте канализацията?-Попита тя.
-Имаме един компютърен гении, казва се Антонио, той твърди че каналите са по-сигурни от метрото, примерно, защото не фигурират в паметта на изкуственият интелект, като места, които по принцип се обитават от хора.
При споменаването на метрото Моли отново се натъжи, спомняйки си за последните близки които беше изгубила.
Ланс вървеше напред осветявайки пътят с малко джобно фенерче. Той успяваше безпогрешно да се ориентира в безкрайният подземен лабиринт, благодарение на множеството почти неразличими белези, които бе оставил. Ланс изгаси фенерчето, когато пред тях се появи ярка светлина.
-Добре дошла в Райското кътче-Каза той. Скоро двамата се озоваха в един широк колектор, където се съединяваха четири огромни тръби на канализацията. Тук беше мястото където живееха група от оцелели хора създавайки своеобразна цивилизация.
Моли се огледа, навсякъде бяха разположени различни технически приспособления, сглобени от всякакви части, чието предназначение тя не разбираше. На това място живееха близо осемдесет човека. Всички изглеждаха заети с някаква дейност.
-Сега ще те представя на племето, както ние се наричаме-Каза Ланс, след което застана заедно с нея в центъра и извика на висок глас:
-Моля за малко внимание!- В този момент повечето хора се обърнаха и веднага различиха новодошлата. Ланс продължи:
-Това е Моли, срещнах я докато бях на рутинен обход. Тя е била част от друга общност на оцелели, подобно на нашата, но машините са открили убежището им.
-Горката!-Чуваха се възгласи от тълпата. В този момент всички направиха път и към двамата в центъра се приближи висок мъж облечен с протрито кожено яке и ръкавици без пръсти. Дългата му гарваново черна коса се спускаше до раменете.
-Казвам се Александър и съм вождът на племето, добре дошла!-Гласът му беше уверен и плътен. Моли кимна.
-Тук всички имаме една цел-Продължи вождът-да оцелеем. Ако срещнеш някакъв проблем, най-добре е да се обърнеш към мен.
-Аз съм Моли-отговори тя и му подаде ръка. В този момент от тълпата се появи друга женска фигура. Червенокосата жена обгърна с ръце врата на вожда и го целуна, след което погледна със зелените си очи новодошлата и каза:
-Името ми е Дейна-тя подаде дясната си ръка, докато с лявата продължаваше да прегръща Александър. Двете се здрависаха, но Моли безпогрешно разпозна поведението на другата жена, която си пазеше територията.
Изведнъж пространството наоколо беше огласено от воят на някаква аларма:
-Разузнавателна сонда!-Чу се гласът на възрастен мъж.
-Бързо, всички в хладника!-Извика вожда и хората се втурнаха нанякъде. Моли усети как някой я хваща за ръка, беше Ланс:
-Хайде, нямаме много време!-Извика той и двамата се затичаха заедно с останалите.

Брилянтно както винаги!
Малко е клиширано това с хора срещу машини ама все пак е много добро.Чакам следващата част.И гледай постепенно да разкриеш причини за войната и подобни.Недей да се стискаш

Много изпуснати запетаи и почти толкова много излишни, неприятни стилистични грешки в лицето на разместен словоред и повторения. Логически недомислици тук-там. Добре ще е да поработиш върху техническата част на изпълнението, защото тя значително би помогнала на същинската субстанция на разказа, която е доволно преексплоатирана.

Като за първа глава е яко!

Ами рано е да правя някакви заключения, но...
- Темата е ползвана много пъти, но на практика вече няма такава, която да не е.
- Като първа глава е добре, но много напомня на някое аниме.
- Други продукции, за които напоня са "Терминатор" и "Матрицата".
- Идеята за избягването на сензорите с вода е неизпълнима, имайки предвид ситуацията и скоростта на развитие на действието.
Но както казах, рано е за заключения. Малко ме съмнява, че ще ни разочароваш, но да се надяваме, че разказа ще се развие интересно.
И малко лични предпочитания, които са без значение.
- Лично бих предпочел главната героиня да е с червена коса. Червенокосите жени са неприлично пренебрегвани.
- Надявам се наиситна да има някакъв вид ретроспекция или друг похват, с който да разберем повече за войната и всичко около нея.

Иначе, ти си от хората, които чета с интерес и ме караш да си визуализиарам разказите. Така че очаквам продължението като пролетен вятър насред тая шибана сесия.

Всъщност за първи път чета твой разказ, причината за което е, че въобще не обичам StarCraft.
Както и да е. Както казаха някои - много клиширано. От добрия ти стил предположих, че Моли ЩЕ умре. Щеше да бъде толкова по-емоционално... но като че ли емоцията ти е най-слабото място в иначе изискания стил... Всичко е ясно, детайлно, подредено, машинно. Толкова подредено, че емоцията се губи. От това съдя, че се кефиш всъщност на детайлите, които опитваш, на образите, които изграждаш, а не толкова на персонажите и на чувствата, които искаш да породиш в читателите.
Например сцената с "героя". Очаквах я още когато на паяка му свършиха патроните. И той се появи, при това готино - два изстрела, носещ голямо оръжие, облечен кефещо, та дори и красив, което е бонус за главната героиня. Но когато започна разговорът... боже, такава студенина... седят и говорят сякаш са в удобните си кресла в хола, пият чай, ядат бисквити и размишляват над истините от живота, които са научили по трудния начин. Няма едно обикновено "Добре ли си?", "Всичко ще се оправи!", "Хайде, ела с мен!" казани с разтревоженост или успокояващ тих глас, или такъв изпълнен с вяра, че следващия ден ще е по-добър...
Искам да кажа просто... образите не са всичко. Вложи например малко патос, малко... не знам, нежност, разтревоженост, дори хумор, в изказа си. Това определено ще го подобри и вярвам, от добър, той ще стане перфектен!
А пък клишираността - майната и! Важното е как разказваш! Спомни си за Fable - толкова клиширана история, но мамка, какъв патос!

Първо искам да благодаря за отделеното внимание.
Reaf споко, червенокоса героиня има. Ще има и ретроспекция. Разказът действително прилича на Терминатор защото е вдъхновен от него. И по точно не от самият филм, а от неговата начална сцена. Там където главният герой се сражава с машините преди да се телепортира в миналото. Иначе надявам се приликите свършват до тук. Възнамерявам да направя сюжетът доста разчупен и миналото на геройте да се разкрие постепенно с течение на основната история.

Ален, дали главната героиня ще умре накрая или не ще го запазя в тайна, но няма как това да стане още в първа глава нали.
Иначе останалата критика я приемам и ще работя по въпроса. Все пак никой не е съвършен, на мен ми липсва емоционалност, ти не обичаш Star Craft... Надявам се да запазиш интерес към разказа ми и да коментираш и другите глави които ще излязат, понеже ценя мнението ти.

Щеше да е интересно разказът да започне със събития, не толкова свързани с фабулата, а просто описващи ситуацията.

2 Глава- Разпределение



Всички се втурнаха към една от големите канализационни тръби. Разклонението водеше към място пълно с вода образуващо голям басейн. Обитателите на Райското кътче наричаха това място “Хладникът”, защото там се криеха, когато наблизо се появяваха машини с топлинни сензори. Хората бързо нагазиха във водата, въпреки студа и останаха потопени до шия. Секунди по-късно алармата угасна и настъпи гробна тишина. Никой не издаваше и звук, защото освен с топлинни, машините разполагаха и с датчици засичащи звуци и вибрации.
Скоро тишината беше нарушена от шумът на турбореактивни двигатели. Някъде на повърхността кръжеше разузнавателната сонда RPX-50. Някога изобретен за нуждите на американската армия, сега този модел беше попаднал в ръцете на изкуственият интелект, операционната система “Хера V 1.13” и се използваше за системното изтребление на човечеството. Сондата се повъртя още известно време над района и след като не засече нищо продължи нататък. Когато се отдалечи на безопасно разстояние долу в каналите отново се чу сигналът на предупредителната система. Този път той означаваше, че хората могат да напуснат водното си убежище и да се върнат към обичайните си дейности.
Беше студено. Моли седеше свита до един сандък, когато към нея се приближи Ланс, носейки метална чиния пълна с топла течност.
-Вземи-каза той-имаш нужда.
-Тя пое чинията и след като опита странната супа попита:
-Какво е това?
-Някой друг път ще ти обясня, сега ти се струпа доста.
-Това място е наистина странно-отбеляза Моли-В нашето убежище нямахме такава техника.
-Всичко се дължи на взаимните ни усилия и най-вече на техникът ни Хенри и компютърният ни спец Антонио. Двамата правят чудеса. Скоро към тях се приближи Дейна. Тя беше облечена в прилепнали кожени дрехи.
-Моли, Алекс иска да говори с теб!
-С мен?
-Да, по всяка вероятност става дума за разпределението ти.
Докато двете се движеха към бивака на Вожда, Дейна не спираше да обяснява на новодошлата каква е обстановката:
-Това тук е дестилаторът, чрез него дестилираме водата така че да става за пиене.
-Ние просто я изварявахме-каза Моли.
-Това е доста опасно тъй като машините понякога изпускат отрови, които не се обезвреждат чрез изваряване. Преди изгубихме почти половината хора при едно подобно замърсяване.-Двете приближиха личното място на Вожда. Това беше бивак изграден от метални пръти и платове от различна материя. Всички хора тук имаха подобни собствени места, но това на вожда беше най-голямо.
-Както знаеш вече, Алекс е Вождът-Започна отново Дейна.-Хубава си, за това искам да се разберем от сега-той е мой!-Моли кимна с глава.
Двете се озоваха пред Александър, който започна:
-Сигурно вече си разбрала, че тук всеки един член на общността има някаква роля за общото оцеляване. Ти си нова, но ще трябва да те разпределим някъде. Можеш да помагаш в поддръжката на различните инсталации: инкубатора за бактерии, дестилаторът, сигналната система, много от жените се грижат за облеклото на останалите, има нужда и от хора на електростанцията, както и от скаути, винаги има нужда от скаути.
-Скаути?
-Да това са хора като Ланс, който ти вече познаваш. Те са най-смелите сред нас и излизат на повърхността за да търсят...разни неща които могат да са от полза. Благодарение на техните открития функционира цялата общност.
-Искам да съм скаут!-Изрече бързо Моли.
-Доста смело то твоя страна.-Отбеляза Дейна. Моли обаче си спомни времето когато живееше в метростанцията. Не бе виждала слънцето с месеци. Много пъти молеше Баща си или брат и Дейв да я вземат със себе си, докато отиват на лов, но те винаги отказваха. Тя не искаше да прекара целият си живот в тези подземия.
-Мога да стрелям добре, ще съм от полза!-Настоя тя.
Алекс погледна Дейна, след което погледна отново Моли и каза:
-Добре, ще те разпределя при Ланс, предишният му партньор загина преди няколко дни и сега обикаля сам.

* * * * * *
Ланс седеше замислено в своето място. Спомените му го отвеждаха две години по-рано, малко преди началото на войната. Той даваше поредното бляскаво парти в своята вила в Бевърли Хилс. Беше се събрал почти целият Холивутси хайлайф. Докато всички се забавляваха той стоеше сам на терасата държейки в ръка кристална чаша с мартини примесено с течно екстази. Нищо вече не го радваше, бе вкусил от всички радости, които парите и славата можеха да му дадат. За пореден път отпи бавно от горчивата течност. Единственото, което не можа да постигне беше поне едно истинско чувство, истинско приятелство, истинска любов. Усещаше, че всичко което го заобикаля е изкуствено и кухо, но нищо не можеше да направи, това беше животът му и той щеше да го живее докрай. Погледна в чашата след което отпи отново. Утре му предстоеше пътуване до Ню Йорк за поредният ангажимент. Тогава Ланс не си даваше сметка, че може би отива там завинаги...
-Здравей-Нечии звънлив глас го изкара от мислите му. Беше Моли.
-Какво стана?-Попита той.
-Разпределиха ме при теб.
-А?
-Да ще бъдем партньори.-Отговори Моли. Ланс се замисли след което отговори:
-Последният ми партньор загина преди два дни по особено брутален начин. Бяхме много добри приятели.
-Аз изгубих всичките си близки преди няколко часа.-Продължи Моли, нямам намерение да се предам. Искам да бъда скаут!-Ланс усещаше, че започва неудържимо да се привързва към това момиче и за това по-малко от всичко желаеше да я взима със себе си на рискованите обходи, но виждаше че тя е непреклонна. Все пак той считаше себе си за най-добрият скаут и тя щеше да в по-голяма безопасност с него отколкото с някой друг.
-В такъв случай трябва да ти дадем оръжие, знаеш много добре пред какво сме изправени!-Моли кимна. Ланс се изправи и двамата се запътиха към бивакът на оръжейника Джо.
Джо беше едър чернокож мъж на средна възраст. Преди войната беше оръжейникът на една от местните гангстерски банди и разбираше най-много от различни леки стрелкови оръжия. Той съхраняваше целият арсенал, който скаутите успяваха да съберат.
-Хей, Джо!
-Ланс, куче, какво те води насам?-Двамата се прегърнаха.-Да не си изхабил куршумите на снайпера, знаеш, че нямаме много!
-Не, нашата нова приятелка възнамерява да се присъедини към отряда на скаутите и и трябва някаква играчка.
-Вярно!?!-Джо изгледа Моли.-Доста смело от твоя страна!
-Това ми го казват за втори път вече!-Отбеляза Моли с известно раздразнение.
-Добре да видим.-Каза замислено Джо и започна да разглежда нещата си. Той също беше повлиян от чара на момичето и след като се разрови из своеобразния склад извади един дървен сандък. Когато го отвори отвътре лъсна почти нова карабина М 116, като тези използвани от дроидите.
-Не е зле!-Дори Ланс беше впечатлен от оръжието. То притежаваше мощни за размерите си куршуми, дигитална оптика с нощно виждане и втори режим на стрелба, при който карабината можеше да изстреля електрически импулс блокиращ за момент електрониката на големите роботи.
-Давам ти и три пълнителя!-Каза Джо и ги подаде на Моли. За допълнително снабдяване обаче ще трябва ти да се погрижиш.
Моли бързо зареди оръжието и започна да го разглежда. Тя не се сблъскваше за първи път с този модел, за двете години на тотална война бе научила много.
-Мерси!-Обърна се тя към Джо.
-Дано да ти е от полза...
Двамата с Ланс се отдалечиха.
-И все пак не разбирам за какво е инкубаторът за бактерии?
-Ъ-ъ-ъ ми това е работа на Доктора. Отглеждаме генетично модифицирани бактерии, които синтезират голямо количество белтъчини и въглехидрати.
-И за какво ги използвате?
-Лесна за добиване храна. Ти от какво си мислиш че беше супата?-В този момент Моли се хвана за стомаха и едвам успя да задържи съдържанието му.
-М да, знаех си че трябва да поизчакам с обясненията...-Заключи Ланс.

* * * * * *
-Хей, Антонио виж, чиповете които Ланс ни е донесъл ще ни помогнат да подобрим системата за ранно предупреждение!-Извика Хенри-възрастен мъж с дълга посивяла коса, която носеше на опашка.
-Да, добре ще дойда да ти помогна със софтуера след малко!-Отговори Антонио-млад болнаво блед мъж, стоящ пред единственият компютър в Райското кътче.
-Не може вечно да работиш Тони, почини малко!-Обърна се към него Хенри с бащински тон.
След тези думи, пръстите на компютърният гении за миг спряха да играят по клавиатурата, той се замисли и отговори:
-Няма време за почивка Хенри, не и за мене!- Възрастният мъж въздъхна и се отдалечи. Този кратък разговор с Хенри за пореден път върна Антонио назад в спомените му. Беше време когато той начело на екип от специалисти, създадоха Хера. Първата версия 1.00 на тази операционна система беше истинска революция в живота на хората. Изкуственият интелект контролираше всичко по перфектен начин, като се започне от уличното движение и се стигне до изготвяне на програми за земеделието и всяка област на човешкият живот. Първоначално тази система беше въведена в Америка и Европа, но впоследствие все повече държави се присъединяваха към покровителството на Хера. Това в огромна степен улесняваше живота, винаги се взимаха правилните управленски решения. Антонио Атанасов, прочул се като изобретателят на Хера, беше на върха на славата си. И ставаше все по-добре. С излизането на всяка нова версия изкуственият интелект се подобряваше, можеше да взима все по-сложни и по-самостоятелни решения. Антонио много добре си спомняше денят 27 август 2070г., когато официално излезе поредният пач и системата беше ъпдейтната от версия 1.12 на 1.13. Тогава започнаха и проблемите. Хората бяха направили изкуственият интелект прекалено съвършен, и същевременно му бяха да ли твърде голяма свобода, считайки че той винаги ще действа в интерес на човечеството. Те не подозираха, че интелектът може да има свой собствени амбиции различни от тези на създателят си. А и вмъкнатата възможност във V 1.13 за самоподобряване даваше възможност на Хера сама да променя настройките си. Това беше фатална грешка, която коства живота на милиарди хора през следващите две години и по всяка вероятност в най-скоро време щеше да доведе до пълното изтребление на човечеството. Възможността за самоусъвършенстване направи хората ненужни за Хера. Освен че имаше достъп до напълно компютъризираните военни машини на развитите страни, Хера можеше и да произвежда свой собствени модели в заводите, които също бяха под неин контрол. Такива бяха дроидите-хуманоидни роботи заместващи пехотинците в роботизираната армия. Познавайки добре историята на земята, изкуственият интелект считаше себе си за следващата стъпка в еволюцията и смяташе да се наложи като по-висша форма на живот. Според Антонио единственият начин да се спаси човечеството беше да се изобрети следващ пач, който да качи версията до 1.14 при което възможностите на изкуственият интелект за взимане на самостоятелни решения да бъдат сериозно орязани. Именно по това работеше той ден и нощ, опитвайки се да поправи стореното. Идеята, че може да спаси остатъците от човечеството беше единственото нещо, което го спираше да не се самоубие. Антонио се хвана за главата, тези спомени го побъркваха, той минимизира за момент прозорецът в който програмираше и отвори една снимка. Беше на неговата жена Синтия, която той обичаше и загуби, когато всичко започна. Загуби я заедно с нероденото им дете, което се развиваше в утробата и. За пореден път сълзите потекоха по лицето му. Той измъкна чекмеджето под клавиатурата. Там стоеше самотен стар револвер. Антонио го погледна. Толкова беше лесно да сложи край на мъките си... “Не!”-тази мисъл проблесна в съзнанието му. Той затвори чекмеджето. Не и докато той беше единствената надежда на хората да оцелеят, не и преди да довърши работата си...

Taka главата е толкова кратка защото дискетата която занесох в компютърния клуб не искаше да отвори целият файл. Има още малко което ще гледам а постна в следващите дни, съжелявам за този технически проблем.

Мнението ми е почти идентично с на Ален. Лично аз също се надявах да я застрелят. Щеше да е различно от обичайното. Обърни повече внимание върху героите, върху образите им и чуствата им, защото в момента ми е безразлично дали ще ги изколят или не. Мисля че едно от важните неща в едно произведение е да си съпричастен със съдбата на един герой. Но като цяло добро, продължавай

3 Глава- Барът


-Бързо натам!-Извика Ланс. Двамата с Моли се затичаха в посочената от него посока. Няколко секунди по-късно от съседната пряка, на двадесетина метра пред тях изскочиха пет дроида.
-Да се прикрием!-Извика Моли и двамата се хвърлиха на земята в различни посоки. Ланс се скри зад обгорял микробус, докато неговата партньорка намери за прикритие паднал на улицата бетонен блок. От страната на дроидите отекна яростна стрелба. Куршумите малко по малко изкъртваха бетона зад който се спотайваше Моли. Тя изчака част от пълнителите на роботите да свършат и огънят да намалее. Когато това стана, двамата с Ланс се подадоха из зад прикритията си и откриха огън. Ланс се прицели със своят снайпер и успя да свали един от дроидите. През това време Моли покоси друг с кратки и отмерени откоси на карабината си. Тя знаеше, че трябва да пести мунициите. Прицели се в следващият си враг и отново започна да стреля. Усещаше как гилзите се сипят в краката и. Куршумите започнаха да удрят по бронята на дроида, който малко по малко се разпадаше, докато накрая избухна в пламъци. Междувременно Ланс уцели още един от механичните им врагове. Останал сам, последният дроид прецени, че няма шансове за победа и реши да се оттегли опитвайки се да избяга. Моли се прицели и натисна спусъкът, но пълнителят на оръжието и беше празен.
-Ще се измъкне!-Извика тя. В този момент се чу третият подред мощен изстрел на снайперът и главата на дроида се пръсна на безброй чаркове, а тялото му се просна на прашната улица.
Ланс свали пушката и се загледа пред себе си. За пореден път бе успял да се пребори със смъртта. Докато се взираше той усети Моли, която обхвана врата му с ръце и го целуна.
-Справихме се!-Каза тя.
През няколкото седмици в които се познаваха, между двамата се бяха зародили силни чувства. Ланс не вярваше, че именно тук и сега ще намери това което винаги бе търсил, но ето че се случи. Сега му беше още по-трудно да рискува живота си. Знаеше че има още някой който зависи от него, някой на когото му пука.
-Да съберем плячката!-Каза той след като целувката приключи и двамата, които сега бяха господари на бойното поле, се насочиха към останките от дроидите. За Моли беше важно да събере техните муниции тъй като те бяха същите като тези за нейната карабина М 116. Тя сложи три пълнителя на колана си, а останалите четири прибра в раницата която носеше. От своя страна Ланс събра някои по-важни части от роботите, които можеха да послужат за техниката в Райското кътче.
-Вече е обяд, май ще е добре да си потърсим място за почивка.-Предложи Моли.
-Знам едно чудесно място.
-Нима?-Двамата поеха по улиците на разрушеният град. Често им се налагаше да се катерят и прескачат отломките затрупали пътят пред тях. Скоро достигнаха до едно място където се издигаше порутен тухлен жилищен блок. Той изглеждаше доста добре в сравнение с околните сгради. На партера седеше все още запазена табелата “При Джим”.
-Това някога е било бар!-Заключи Моли.
-И все още е, ако поискаме.-Добави Ланс и двамата влязоха. Помещението беше мрачно и слънчевата светлина едва проникваше през зацапаните прозорци, по пода и масите имаше дебел слой прах. Ланс забърса една от тях и прикани спътницата си да седне.
-Какво ще пиеш?-Попита той.
-Кока Кола, ако може!-Поръча Моли. Тя никога не пиеше алкохол. За момент се почувства сякаш наистина е на среща в заведение и нищо от последните две години не се бе случило. Ланс се придвижи до бара и извади от стъклената витрина на хладилникът кутия бира и бутилка Кока Кола, след което ги донесе на масата и седна до приятелката си.
-Невероятно е, че това място се е запазило!-Възкликна Моли.
Двамата отпиваха от питиетата си, наслаждавайки се на даровете на една загинала вече цивилизация.
-Искаш ли да потанцуваме?-Попита Ланс.
-Би било чудесно, но имаме ле музика?
-Естествено!-Той стана и се насочи към потъналият в прах джубокс в дъното на бара. Поставяйки монета в отвора, Ланс избра едно от парчетата в списъкът. Беше песен от шейсетте години на 21-ви век. Мелодия позата и на двамата. Моли не си спомняше откога не бе слушала музика. Двамата започнаха да танцуват, песента ги връщаше във времето когато всичко беше наред.
Моли си спомни един момент, малко преди началото на войната, когато безгрижно се излежаваше на леглото в стаята си и със слушалки в ушите се наслаждаваше именно на тази мелодия. Беше късен следобед и дъждът се стичаше по прозореца на стаята и. Изведнъж песента секна.
-Компютър защо спря музиката?-Попита ядливо тя.
-Време е да си напишеш домашните Моли!-Заяви компютъра.
-Ще слушам още пет минути!
-Съжалявам, тази опция не е позволена!-Отсече виртуалният глас. Моли гневно захвърли слушалките и се зарече да поговори сериозно с родителите си за настройките, които правят на домашния компютър. Тя все още не знаеше, че техните нямат нищо общо с това.
Алармен звук и червена светлина блестяща на колана на Ланс я изкараха от спомените и, връщайки я към действителността.
-Те са тук!-Извика той.
В този момент се чу картечна стрелба и множество куршуми влетяха разбивайки мръсните стъкла. Двамата инстинктивно паднаха на пода. Очите им се заслепиха за няколко секунди от дневната светлина нахлула в мрачното допреди секунди помещение.
-Бързо! Към аварийният изход!-Крещеше Ланс. Докато лазиха към пожарният изход, над главите им не спираха да свистят куршуми, които методично унищожаваха барът, едно от последните места останали непокътнати от бруталният конфликт на хората със създаденият от самите тях изкуствен интелект. Джубоксът също не бе пожален и след като издаде няколко скрибуцащи звука замлъкна завинаги. В промеждутъците между картечните изстрели Ланс и Моли успяваха да доловят звукът от реактивните двигатели на летяща дрона. Дроните модел D-551 представляваха малки летящи машини въоръжени с картечница и сензори за откриване на хора. Те бяха второ поколение машини т.е създадени не от хората, от самият изкуствен интелект, за борбата срещу неговите “естествени врагове”.
Добирайки се до изхода двамата скаути се озоваха на срещуположната улица.
-Приготви се!-Извика Ланс. Усещайки, че мишените и вече не са в сградата, Дроната я заобиколи. Моли откри стрелба и куршумите на нейната карабина започнаха да звънят по металният корпус на летящият хищник. Бронята обаче беше твърде здрава за да бъде пробита от тях така лесно. Въпреки това обаче ударите разклащаха машината и и пречиха да се прицелва точно. През това време Ласн насочи снайперът си изстрелвайки едрокалеибрен куршум, който порази дроната. Машината започна да пуши и да се върти неконтролируемо, след което експлодира във въздуха. Безброй парчета се посипаха наоколо. Ланс прегърна Моли опитвайки се да я предпази. Двамата паднаха на земята. Няколко секунди по-късно, когато всичко отново потъна в тишина те се надигнаха и Ланс попита първи:
-Добре ли си?
-Мисля че да, а ти?-Отвърна Моли.
-Аз съм добре, само няколко незначителни драскотини. Трябва бързо да се махнем от тук, дроната сигурно е изпратила сигнал до главният сървър и скоро тук ще е фрашкано с консерви.
Двамата се затичаха сред руините и скоро достигнаха до един от познатите канали където се скриха. Ланс познаваше безпогрешно канализацията на града и можеше да достигне до райското кътче почти от всяка точка на подземният лабиринт. Половин час по-късно те вече бяха у дома. Когато пристигнаха обаче, забелязаха, че физиономиите на повечето им приятели са по-угрижени от обикновено. Нещо се беше случило, може би поредната трагедия, съпътстваща живота на хората. Скоро към тях се насочи Дейна:
-Радвам се да ви видя, Алекс иска спешно да говори с вас!
-Нещо станало ли е?-Попита разтревожено Моли.
-Да ще видите!
Не след дълго тримата се озоваха пред Вожда, който изглеждаше не по-малко угрижен от останалите.
-Какво става Алекс?-Попита Ланс.
-Бенджамин и Лии излязоха на обход преди дванадесет часа и още не са се върнали. Ланс и Моли се спогледаха, вече картинката им се изясни. В Райското кътче имаше правило, скаутите да излизат най-много за десет часа, като предварително уведомят за района, който ще обходят. Ако не се върнеха до десет часа, значи нещо им се е случило.
-Това е районът на техният обход-Алекс показа с пръст на картата на града. Възможно е да са ранени, но все още живи. Наблюдава се повишено присъствие на машини до сега никой не изяви желание да потърси двамата изчезнали, реших че вие...
-Може да се навием?-Попита Ланс.
-Да. Всъщност ни трябват хора, които да придружат мен и Дейна в издирването, ако сме четирима имаме по-голям шанс за успех.
-Значи и вие ще участвате?-Попита учудено Моли. Тя смяташе, че вожда не би поел подобен риск.
-Да, когато другите се страхуват аз няма да изоставя приятелите си в беда!
-Нито пък аз!-Заяви Решително Моли. Вожда насочи погледа си към Ланс.
-Да, пишете ме и мен.-Каза той с видимо по-малко ентусиазъм от този на приятелката си.
-В такъв случай е добре да тръгнем веднага.-Заяви Алекс и се наведе към един продълговат сандък в ъгъла на бивакът си. Отвътре той извади ръчен ракетомет. Това беше мощно оръжие произведено от хората малко преди началото на войната. Беше доста ефективно срещу големите машини. От своя страна Дейна също се въоръжи с класическият АК-47.
-Доста ретро!-Отбеляза Моли.
-Пробива почти всяка броня!-Отговори Дейна.
-Мисля че сформирахме отличен екип, сега остава да открием двамата изгубени!-Каза Ланс.
-Да тръгваме!-Наред вождът и четиримата напуснаха райското кътче.

Кока кола?!?Можеше да измислиш нещо по-оригинално

Така, постнах онази аст от втора глава, която не успях първият път (с жълтите букви).
jediguardian

Целта ми беше да е нещо класическо и добре познато. Някой от символите на съвременната цивилизация каквато се явява и Кока колата.

Супер! Диалозите звучат по-реално, изпипани са нещата, но може още малко. Харесва ми, продължавай с горди вдигната глава!

Не ме разбирай погрешно.Много е добро!Просто очаквах друго

може се каже добре само да те питам колко книги си прочел досега штото ми харесаха диалозите и може в последствие да разкриеш миналото на героите като в лост малко си заел от стар ларс матрицата и терминатор но си го бива прочети книгите warcraft може да ти помогнат скоро и ас започвам да пиша за света warcraft неква готина историа а и да ти кава от това с малко преработка може да стане книга но наблегни на това че те може да са последните хора on planet earth и требва са малко исплашени требва си намериш агент

4 Глава-Спасителна акция


Алекс успя да се прикрие в последния момент, виждайки как куршумите изкъртват мазилката на стената зад която се намираше.
-Прикривам те!-Се чу женски глас в тъмнината, след което отекна характерният звук на стрелба с автомат Калашников. Алекс се подаде зад стената и бързо изстреля три ракети срещу гигантският спайдер. Мракът бе разкъсан от блясъкът на експлозиите. Механичното създание се клатеше на краката си, но все още продължаваше да стреля. Секунди по-късно обаче от другият край на улицата се чу стрелба с карабина М116, която също нанасяше щети на машината. Спайдърът насочи стрелбата си в тази посока. Тогава в пространството наоколо отекна мощен изстрел от снайпер. Огромната машина се залюля за последен път, след което се сгромоляса на земята, сливайки се с останалите безброй много отломки.
-Добре ли сте всички!?!-Извика Алекс.
-Аз съм добре!-Обади се Дейна подавайки се зад останките от тухлен зид. По косата и се бе посипал прах от изкъртени тухли и хоросан. Скоро от другият край на улицата се появиха Ланс и Моли.
-Справихме се и с този паяк.-Започна Ланс.
-Трябва бързо да се махнем от това място, скоро ще се появят и други машини!-Каза сериозно Вожда. В този момент до слуха на четиримата достигна едва доловимо стенание.
-Чухте ли това?!-Прошепна Моли.
-Мисля, че дойде от там.-Отговори Дейна посочвайки кратер образуван от експлозия. Няколко секунди по-късно стенанието се дочу отново, този път още по-ясно. Без да губят време четиримата се хвърлиха в тази посока. Лий лежеше почти бездиханен на дъното на кратерът. Спасителният отряд незабавно се озова до него. Алекс извади бутилка с чиста вода от раницата си и я поднесе към прекъсналата уста на китаецът. След като пострадалия се посъвзе успя да изрече:
-Бягайте!
-Моля?-Попита учудено Вождът.
-Спасявайте се! Това е капа... –Той не довърши, в този момент всички рязко се изправиха дочувайки познатият ужасяващ звук от краченето на стотици механични крачка. Дейна първа успя да се покатери на ръба на кратерът в който се намираха и извика:
-Спайкъри! Много са!-Механичните стоножки се придвижваха от всички посоки към дупката в която се намираха четиримата герой.
-Заемете отбранителни позиции!-Нареди Вожда и четиримата застанаха на ръба на ямата. Когато спайкърите се приближиха достатъчно Моли и Дейна откриха огън с автоматичните си оръжия. Едновременната картечна стрелба изпълваше пространството с невъобразим екот. Спайкърите имаха лека броня и се разпадаха след няколко точни попадения, но тяхната сила се състоеше в числеността им. На мястото на унищожените не спираха да напредват нови и нови механични създания, които се приближаваха все повече насочвайки своите дълги и остри антени към защитаващите се хора. Ланс също стреляше със снайпера разбивайки по един спайкър със всеки изстрел. Той обаче усещаше, че оръжието му не е достатъчно ефективно при многоброен противник, а и мунициите бяха на привършване. В най-незавидно положение беше Вожда, той разполагаше само с три ракети. Когато повече от три сайкъра се струпваха на едно място Алекс се възползваше изстрелвайки по една ракета, с която ги взривяваше на парчета, но скоро ракетите привършиха. Тогава той захвърли вече безполезният ракетомет и извади висящият на крачола му пистолет Desert Eagle. Без да губи нито секунда, Вождът продължи да стреля, като няколко попадения с мощният пистолет бяха достатъчни за да пратят по дяволите едно от тези същества, създадени от изкуственият интелект. Въпреки усилията на четиримата герой, механичните им врагове се доближаваха все повече и скоро заострените им антени щяха да ги достигнат. Тогава Моли реши за първи път да използва алтернативният режим на стрелба на своето оръжие. Това беше рискован ход, ако не подействаше, загубата на време можеше да се окаже фатална. Изведнъж около окопа се образува синьо електризиращо сияние. Всички спайкъри в радиус от десет метра бяха блокирани. Всъщност това бяха всички оцелели до момента спайкъри. Виждайки това Ланс пръв изскочи от окопа и започна да разбива роботите с приклада на снайпера си.
-Да не хабим куршумите!-Извика той, и останалите последваха съвета му.
След като преодоляха непосредствената опасност, четиримата се върнаха в кратерът, където все още стенеше техният другар Лий. Алекс разгледа внимателно тялото му, Приятелят им беше ранен в рамото с куршум, вероятно от картечницата на спайдерът. Беше изгубил много кръв, но сега раната изглеждаше съсирена.
-Ако го занесем в Райското кътче Лора може да му помогне!-Каза Алекс и останалите се съгласиха. Лора бе единственият лекар в Райското кътче и бе съпруга на Джордж биологът, който създаде системата за отглеждане на бактерии, благодарение на която се изхранваха всички в убежището.
-Лий, знаеш ли къде е Бенджамин?-Попита го Моли.
С мъка Лий успя да произнесе:
-Зад онази стена... при противопожарния кран.-Моли се огледа и забеляза стърчащия над останалите отломки противопожарен кран. Зад него имаше стена останала от срутила се сграда. Моли бързо се изправи и заобиколи стената. До ушите на останалите достигна ужасяващ писък. Мислейки, че жената, която обича може би е в опасност, Ланс се втурна стремглаво в тази посока. Когато той се озова зад стената, Моли се хвърли в прегръдките му. На земята пред тях лежеше разкъсаното от десетки едрокалибрени куршуми тяло на Бенджамин. Моли ридаеше. Гледката беше ужасна, а и това и напомни за смъртта на собственият и брат, случила се по същият начин.
-Хайде трябва да помогнем на Лий. За Бени не можем да направим нищо повече!
Алекс и Ланс поеха Лий от двете страни и го понесоха към най-близкият вход на канализацията. През това време Дейна и Моли се движеха до тях готови всеки момент да открият огън по внезапно появил се враг. До отворът на канализацията оставаха няколко метра, когато се активираха предупредителните системи, носени от Алекс и Ланс. Няколко секунди по-късно до бегълците достигна звукът от реактивни двигатели.
-Това е Дрона!-Извика Ланс. В този момент над тях прелетя дрона D-551. С пикираща маневра тя прелетя за втори път обсипвайки намиращите се долу с куршуми. Ланс и Алекс се опитаха да довлекат Лий до една бетонна стена, която щеше да им послужи за прикритие. През това време Дейна и Моли заеха позиции и изчакваха удобен момент за стрелба. Когато дроната се снижи достатъчно те откриха огън. Общите им усилия дадоха резултат и попадналата под кръстосан обстрел дроната не издържа и експлодира.
-Браво!-Възкликна Дейна и погледна Моли. -Досега не бях сигурна, но сега смятам, че ти си много добро попълнение!
-Благодаря за признанието!-Отговори Моли и на изцапаното и лице се появи усмивка. Скоро четиримата успяха да вкарат Лий в канализацията. От там Ланс и Алекс трябваше да го носят още половин час докато достигнат Райското кътче. Когато пристигнаха всички бързо ги наобиколиха. Вестта за гибелта на Бенджамин натъжи всички. Поредната загуба на един от малкото оцелели хора.
-Топим се!-Не пропусна да отбележи оръжейникът Джо.
-Сега най-важното е да помогнем на Лий да се оправи.-Каза Лора и нареди пациентът и да бъде поставен на единственото налично легло.
-Имаш късмет-продължи тя обръщайки се към Лий,-Куршумът е излязъл от другата страна, сега само ще трябва да промия раната и да я зашия.
Настроението в убежището тази нощ бе по-ниско от всякога. Хората бяха в траур заради смъртта на един от скаутите, а пространството наоколо се огласяше от виковете на Лий. Лора трябваше да промие раната му без да използва никаква упойка и това не бе никак лека задача. Наложи се китаецът да бъде държан от четирима други мъже.
-Скоро ще се оправиш и ще ми благодариш!-Каза накрая Лора, когато направи последният шев.
Докато се разхождаше сред малкото общество на райското кътче, Моли забеляза, че хората я гледат по различен начин. До скоро те не я познаваха, и тя беше просто гаджето на Ланс, но след днешната и постъпка бе спечелила уважението на повечето от тях.
Когато цялата суматоха около Лий утихна, тя най-сетне видя сред останалите Ланс и двамата се прегърнаха. В този момент към тях се приближиха Дейна и Алекс.
-Трябва да ви благодаря, че днес дойдохте с нас, сами нямаше да се справим!-Започна Вожда.
-Това беше колкото ваш, толкова и наш дълг.-Отбеляза Ланс.
-Да, но никой друг нямаше “да се навие”.-Отговори Алекс и се усмихна.-Макар и да загубихме един човек, днешната акция укрепи устойте на нашето общество и заздрави вярата, че не изоставяме своите в беда, независимо от обстоятелствата.
-А това е много важно-Допълни Дейна.
-Радваме се, че успяхме да спасим поне един.-Каза Моли. Тя още не се беше съвзела съвсем и изтръпваше при спомена за гледката на разкъсания и обезобразен Бенджамин.
-Вие двамата правите нещо много важно-Продължи Вожда-Давате личен пример. Бих казал дори, че вашата смелост е почти равна с тази на мен и Дейна.
-Върху това може да се спори-Отговори Ланс и се усмихна на свой ред.
-Имате още да учите!-Допълни Вожда.-Пожелавам ви успех!
След като се разделиха Ланс и Моли се насочиха към общият си бивак. Алекс и Дейна ги проследиха с поглед и когато се отдалечиха достатъчно Алекс промълви:
-Знаеш ли какво Дейна?
-Какво?
-Мисля, че ставаме свидетели на раждането на нова легенда!
-Дано след години останат хора, които да я разказват!-Отговори Дейна.

това за легендата мн пресилено можеше да е кам края на разказа

Чудесна работа както винаги!