Здравейте отново:) След като завърших първият си голям разказ, който беше посветен на великата игра Star Craft-Brood War, трябваше да мине малко време за да добия ново творческо вдъхновение. И сега дойде моментът да ви представя първата глава от новият ми разказ. Този път историята е изцяло моя и не е посветена на нещо съществуващо вече, дано Ви хареса! Enjoy!

ХЕРА V1.13

1 Глава-Бягство

Моли успя да се просне по очи в калната улица малко преди едрокалибрените куршуми да преминат над нея, изкъртвайки парчета от мазилката на полуразрушената сграда, зад която момичето се криеше допреди секунди. Сега обаче прикритието и беше разкрито и огромната паякообразна машина отново я беше взела на мушка. С пъргаво движение Моли успя да се превърти на земята и да се изправи прицелвайки се с малкият автомат “Hackler and Koch MP5”. С кратък откос тя успя да изстреля няколко куршума, които удариха огромната машина в лицевите датчици, причинявайки моментно объркване у металният звяр. Тези секунди обаче, бяха достатъчни за да може момичето да се скрие зад един преобърнат камион, където се спотайваше и брат и Дейв.
-Успях да презаредя!-Извика той държейки малка базука в ръцете си.
-Къде са Линзи и татко?-Попита Моли. Дейв я погледна и без да отговори на въпросът и извика:
-Прикривай ме на три. Едно, две...-Когато Дейв изрече думата три, двамата изскочиха от прикритието си. Моли започна да стреля с автомата си, като куршумите рикошираха в металната броня на гигантската машина. Искрите, хвърляха трептящата си светлина върху потъналата в мрак манхатънска улица. През тези няколко секунди Дейв се опитваше да се прицели в чудовището. Изкуственият интелект обаче безпогрешно разпозна опасността и се прицели първо в човека с базуката. Моли видя как десетки тежки куршуми буквално разкъсаха тялото на брат и на парчета. Опитът им беше неуспешен и този неуспех коства живота на поредното човешко същество. Макар и късно за да спаси брат си, Моли успя отново да зашемети машината, след което се скри зад следващата развалина. Тя бързо посегна към пояса си, за да презареди оръжието. С ужас обаче установи, че няма следващ пълнител, патроните бяха свършили окончателно! Сега не и оставаше нищо друго освен да бяга. Захвърляйки автомата, чантата и всичко, което можеше да я забави, тя започна с все сили да тича проправяйки си път сред развалините на огромният мегаполис. Учестеният пулс, който кънтеше в ушите и, не можеше да заглуши грохотът на гигантският метален паяк, крачещ след нея, събаряйки всичко по пътя си. Проливният дъжд не спираше да вали, мократа и коса и дрехи натежаваха все повече. Изведнъж тя се препъна и падна на земята. Погледна в краката си и видя, че се е спънала в труп. Кръвта бе обагрила в червено намиращите се навсякъде локви дъждовна вода. Гледката я вцепени, това беше трупът на Линзи, нейната най-добра и последна приятелка. Вцепенението обаче и коства твърде много. Огромната машина настигна Моли, която се озова напълно безпомощна в металните крака на звяра. Гигантският робот се прицели и се чу завъртането на ротора на многоцевната, едрокалибрена картечница. Моли затвори очи. Изминаха няколко секунди, в които не спираше да се чува въртенето на ротора, но изстрел не последва. Този път и провървя, лентата с патроните беше свършила и това временно отлагаше смъртна и присъда. С един скок Моли се изправи на крака и отново побягна. Металното жило на преследващата я машина се заби на няколко сантиметра, от нея, след това отново се прибра в “устата” на паяка, готово да се изстреля при следваща удобна възможност. Всъщност момичето осъзнаваше много добре, че няма как да избяга. Бойните машини RZ-Spider бяха оборудвани с топлинни сензори, така че проследяваха своите живи цели по телесната им температура, която беше по-висока от околната. Въпреки това слепият инстинкт за самосъхранение тласкаше Моли напред. Жаждата и за живот не и позволяваше да се откаже дори при нулевите и шансове за успех. Бегълката се опитваше да се скрие в по-тесните улици и за момент да изгуби визуален контакт със звяра, но той винаги я откриваше благодарение на съвършените си сензори. Моли беше на предела на силите си и всеки момент щеше да рухне, когато съзря своят шанс за спасение. Една полуразрушена сграда стоеше с наводнен от дъжда приземен етаж. Може би водата беше достатъчно... Докато все още нямаше визуален контакт между нея и Спайдерът, тя успя да се потопи във водата. Единствено малка част от лицето и се подаваше на повърхността за да може да си поема въздух. В този момент се появи гигантският осемкрак робот, разбивайки поредната стена. За първи път изкуственият интелект беше объркан. Изведнъж мишената изчезна и топлинните сензори не засичаха нищо. Спайдерът премина от режим на преследване в режим на търсене обхождайки много внимателно района.
Студът се просмукваше през кожата на Моли, която с огромни усилия се сдържаше да не издаде никакъв звук и дори да не потрепери, тъй като щеше да задейства сензорите, които така усилено я търсеха в този момент. За миг спайдерът застана точно над Моли. Един от осемте му метални крака стъпи на милиметри от тялото и. За пореден път тя се измъкна като по чудо. След няколко безкрайно дълги минути изкуственият интелект реши, че търсената от него цел се намира извън този район и пое в неизвестна посока. Моли остана неподвижно потопена в леденостудената вода още няколко минути и напусна своето убежище едва когато престана да чува грохотът от гигантските стъпки на механичното чудовище. След като установи, че за момент опасността е преминала тя се сви на земята и зарида. Денят беше седми октомври 2072г. На този ден тя тъкмо навършваше своите осемнадесет години. Отсега нататък щеше да бъде сама защото последните и близки хора бяха избити в този злощастен ден. Машините успяха да открият убежището им и след кратка схватка всички, без нея, бяха избити. Последните хора, които познаваше, всъщност може би последните хора въобще. Без да знае накъде точно отива тя се надигна и започна да върви напред. Отдавна не беше излизала на повърхността. Със семейството и се укриваха в една от станциите на метрото и единствено мъжете излизаха да търсят някаква храна. Сега тя скиташе безцелно по заринатите от всякакви боклуци и отломки манхатънски улици. Повечето сгради бяха в окаяно състояние вследствие на кратката, но пагубна война на хората срещу създаденият от самите тях изкуствен интелект. В центъра на разрушеният Ню Йорк се издигаше непокътната единствено “Кулата на Свободата”-колосална постройка в която се намираше главният сървър на изкуственият интелект. Тази сграда се охраняваше от машините и хората не успяха да я унищожат по време на войната.
“Възможно ли е да съм единственият оцелял човек”, мислеше Моли докато прекосяваше тъмните улици, а дъждът не спираше да се стича по лицето и. Изведнъж от една пряка изскочиха два дроида. Това бяха хуманоидни роботи въоръжени с карабини М-116. Подобно на гигантските спайдъри, дроидите имаха за цел да убият всяко човешко същество изпречило се на пътя им. Моли знаеше това и веднага побягна скривайки се зад една от порутените постройки. За нещастие дроидите вече я бяха засекли и се втурнаха след нея. Ако сега имаше оръжие щеше да им покаже-мислеше си тя. Но уви не разполагаше с нищо подобно и отново се превърна в беглец. Тя усещаше, че въпреки усилията и, дроидите я настигат. Оръжията им започнаха да трещят и куршумите разплискваха водата в локвите наоколо. Изведнъж пред нея нещо присветна и се чу изстрел. Тя падна по очи на земята за да избегне куршумът. Отекна втори изстрел, след което настъпи тишина. Моли бавно надигна глава. Обърна се назад и видя проснатите на земята дроиди. Главите им бяха разбити от патрон, вероятно тежък калибър. Но откъде дойдоха тези спасителни изстрели? Тя се надигна и започна да се оглежда предпазливо. От входа на една от сградите излезе висока мъжка фигура. Tой носеше тежка бронежилетка, разкъсани дънкови панталони и кожени ботуши. На рамото си държеше снайпер модел Arctic Warfare/Magnum (AWM). Когато мъжът се приближи бледата светлина на угасващият ден освети лицето му. Той имаше кестенява коса, кафяви очи и лице, което изглеждаше твърде изтънчено въпреки белезите.

* * * * * *

С две ръце Ланс избута капака на канализационната шахта и се озова на повърхността. След това внимателно върна капака обратно на мястото му и нахвърля отгоре малко от намиращите се наоколо боклуци. На рамото си бе преметнал вярното си оръжие тежкият снайпер АWM, с който не се разделяше. Беше го открил, заедно с други оръжия и муниции, преди време в един разрушен оръжеен магазин. Оказа се голямо откритие за него и групата с която оцеляваха в тяхното убежище. Ланс беше един от хората, които често напускаха убежището в търсене на неща, които могат да са от полза на малкото им общество. Докато се разхождаше предпазливо в тази дъждовна вечер, Ланс дочу звук, който не би сбъркал с никой друг-тракането на огромен боен паяк сред развалините на Манхатън. С бързо движение той свали снайпера от рамото си и зае удобна позиция зад един бетонен блок. Бетонът беше достатъчно дебел за да спре куршумите от тежката картечница на паякът. Скоро гигантската машина се подаде иззад ъгълът на съседната улица. Ланс стреля. Пространството се изпълни от мощният гръм на снайперът. Куршумите на AWM бяха достатъчно тежки за да пробият бронята на машината. Ланс знаеше къде да се цели-в лицевата част, където се намираха контролните чипове. Спайдерите обаче бяха така конструирани, че ако някоя важна верига бъде прекъсната тя незабавно да бъде компенсирана от алтернативна. Ето защо машината продължи да се движи към Ланс. Той зареди следващият патрон в цевта и стеля отново. Този път от предната част на металното чудовище започна да излиза дим и искри. То се залюля на осемте си крака и рухна създавайки невъобразим грохот. Стрелецът изчака няколко минути за да се увери, че чудовището е “мъртво” след което напусна прикритието си и се насочи към огромната купчина метал. Със своят боен нож той отвори кутията където се намираха патроните за тежката картечница на спайдерът.
“Мамка му!”, изруга наум Ланс. Кутията беше празна. Явно тази машина бе употребила мунициите си преди да има нещастието да се сблъска с него. Въпреки всичко от нея щеше да има полза. Ланс разглоби командният блок и прибра в раницата си известно количество кабели и електронни компоненти. Те щяха да послужат на старият Хенри. Неговите изобретения доста облекчаваха положението на всички.
Ланс продължи своето търсене. Той влезе в една жилищна сграда. Тя още пазеше следите от човешката съпротива. Стените бяха надупчени от куршуми. До прозорците се виждаха паднали труповете на хора с пистолети и други леки оръжия в ръцете си. Беше минало много време и от труповете бяха останали само костите и дрехите. Тези гледки вече не правеха впечатление на един от малкото оцелели човеци. Той започна да събира всичко, което му се струваше полезно. Пистолетите и мунициите бяха безполезни срещу големите машини, но в краен случай можеха да свършат работа срещу някой дроид. Изведнъж до изостреният му слух достигнаха звуци от долната улица. Някой тичаше. Чуха се картечни откоси, Ланс ги разпозна-без съмнение това бяха изстрели от карабини М116. Той бързо постави снайпера на прозореца и се прицели през оптиката. Това което попадна в полезрението му го изуми. Беше друго човешко същество, жена и то красива, преследвана от два дроида. Снайперът отекна и главата на първият дроид избухна разпадайки се на хиляди частици. Вторият дроид се спря и започна да сканира района, но секунди по-късно го последва съдбата на първия. Момичето лежеше на земята и не смееше да надигне глава. Ланс бързо наметна пушката на рамото си и се насочи към изхода на сградата. Когато се озова на улицата Тя вече се беше изправила и го гледаше с красивите си сини очи, които сякаш блестяха на фона на мракът и разрухата, които ги обгръщаха.
-Кой си ти?-Попита го тя. Гласът и беше най-приятното нещо, което той бе чувал в последно време.
-Казвам се Ланс, Ланс Хенделсън.-Едно време това име значеше толкова много-Помисли си той. Тя се вгледа малко по внимателно в лицето му и тогава го позна. Сети се за десетките филми в които го бе гледала.
-Ти си онзи Ланс Хенделсън...
-Да, бях богат и известен, преди целият ми живот да се промени, както и на всички други впрочем.
-Аз се казвам Моли Стивънс.
-На къде си тръгнала Моли?
В този момент Момичето се разплака и пепеляворусите и коси покриха лицето и.
-Те избиха всичките ми близки!-Се чу сред риданията. Ланс я прегърна и каза:
-Но ти си жива нали. Всеки човек е важен и не бива да се предаваш!
Моли го погледна:
-Не вярвах, че ще срещна друг жив човек!
-Какво говориш, все пак се намираме в градът, който никога не спи!-След тази шега напомняща за миналото величие на загиналата вече човешка цивилизация, по лицата на двама се изписаха тъжни усмивки.
-Хайде ще те заведа в райското кътче.
-Райското кътче?-Недоумяваше тя.
-Така наричаме нашето убежище.-Отговори той и я поведе в неизвестна посока. Без да знае къде точно отиват Моли го следваше. Сега той бе единственият човек когото познаваше. Изведнъж някакво устройство на коланът му започна да мига в червена светлина за няколко секунди, след което угасна.
-Какво е това?
-Система за ранно предупреждение! Бързо да се прикрием!- Двамата залегнаха зад един обгорен автомобил. След като заеха позиции Ланс и подаде своят пистолет P-228, който до този момент седеше окачен на коланът му.
-Можеш да стреляш нали?
-Да естествено.
Няколко секунди по-късно, от съседната улица се чу ужасяващият звук от тракане на стотици малки механични крачка. Моли погледна въпросително новият си познайник. Тя до сега не се бе сблъсквала с подобно нещо.
-Тихо, това са спайкъри, реагират на вибрации.-Скоро спайкърите се озоваха и на улицата където се спотайваха нашите герой. Пред очите на Моли се разкри картината на двадесет механични стоножки, които бяха дълги около един метър всяка. В предната си част имаха стърчащи заострени антени, които се използваха за пробиване, обикновено на човешка плът. Отрядът от спайкъри премина без да засече Моли и Ланс. Когато скърцащият звук отмина двамата напуснаха позицията си и продължиха да се придвижват предпазливо. Те знаеха, че зад всеки ъгъл може да ги дебне поредният капан. В един момент Ланс се спря и избутвайки боклуците отгоре, отвори една от канализационните шахти.
-От тук!-Каза той посочвайки отвора. След като слязоха долу, Моли изведнъж се почувства по сигурна. Подземията бяха значително по-безопасно място в сравнение с повърхността.
-Защо избрахте канализацията?-Попита тя.
-Имаме един компютърен гении, казва се Антонио, той твърди че каналите са по-сигурни от метрото, примерно, защото не фигурират в паметта на изкуственият интелект, като места, които по принцип се обитават от хора.
При споменаването на метрото Моли отново се натъжи, спомняйки си за последните близки които беше изгубила.
Ланс вървеше напред осветявайки пътят с малко джобно фенерче. Той успяваше безпогрешно да се ориентира в безкрайният подземен лабиринт, благодарение на множеството почти неразличими белези, които бе оставил. Ланс изгаси фенерчето, когато пред тях се появи ярка светлина.
-Добре дошла в Райското кътче-Каза той. Скоро двамата се озоваха в един широк колектор, където се съединяваха четири огромни тръби на канализацията. Тук беше мястото където живееха група от оцелели хора създавайки своеобразна цивилизация.
Моли се огледа, навсякъде бяха разположени различни технически приспособления, сглобени от всякакви части, чието предназначение тя не разбираше. На това място живееха близо осемдесет човека. Всички изглеждаха заети с някаква дейност.
-Сега ще те представя на племето, както ние се наричаме-Каза Ланс, след което застана заедно с нея в центъра и извика на висок глас:
-Моля за малко внимание!- В този момент повечето хора се обърнаха и веднага различиха новодошлата. Ланс продължи:
-Това е Моли, срещнах я докато бях на рутинен обход. Тя е била част от друга общност на оцелели, подобно на нашата, но машините са открили убежището им.
-Горката!-Чуваха се възгласи от тълпата. В този момент всички направиха път и към двамата в центъра се приближи висок мъж облечен с протрито кожено яке и ръкавици без пръсти. Дългата му гарваново черна коса се спускаше до раменете.
-Казвам се Александър и съм вождът на племето, добре дошла!-Гласът му беше уверен и плътен. Моли кимна.
-Тук всички имаме една цел-Продължи вождът-да оцелеем. Ако срещнеш някакъв проблем, най-добре е да се обърнеш към мен.
-Аз съм Моли-отговори тя и му подаде ръка. В този момент от тълпата се появи друга женска фигура. Червенокосата жена обгърна с ръце врата на вожда и го целуна, след което погледна със зелените си очи новодошлата и каза:
-Името ми е Дейна-тя подаде дясната си ръка, докато с лявата продължаваше да прегръща Александър. Двете се здрависаха, но Моли безпогрешно разпозна поведението на другата жена, която си пазеше територията.
Изведнъж пространството наоколо беше огласено от воят на някаква аларма:
-Разузнавателна сонда!-Чу се гласът на възрастен мъж.
-Бързо, всички в хладника!-Извика вожда и хората се втурнаха нанякъде. Моли усети как някой я хваща за ръка, беше Ланс:
-Хайде, нямаме много време!-Извика той и двамата се затичаха заедно с останалите.