Раздаде ни преди месец-два господин Дюлгеров едни теми за есе, което трябва да му предадем сега. Сам си изпросих да пиша за "Любов, любов, ти ме вкара в Пирогов" и сега ви запознавам с последиците. Любовта винаги е актуална тема (x
Всичко в есето е мой личен поглед. Моля само всеки да се опита да потърси в редовете ми нещо за себе си и да не гледа съвсем буквално на психеделиите ми.
Любовта. То не е буца мас - да я стопиш и да изчезне. То е една красива измамна богиня с външност, облечена във всяка от мечтите ти, а отвътре изпаднал работник-ковач, който решава в един случаен момент на скука да сложи точно твоето парещо от страст сърце върху наковалнята и да стовари върху него най-тежкия си чук, пръскайки го на хиляди тлеещи искри с един внезапен точен удар. Любовта - тази, която я знам, е най-приятното мъчение, най-сладкото горчиво, най-бялото черно, най-реалната илюзия, най-несправедливата присъда, най-краткото щастие, най-дългото страдание. Хитра и безмилостна игра на съдбата, в която тя те праща да катериш стръмна планина и те запраща обратно в бездната точно когато стъпиш на върха. А там е хубаво, впрочем. Истински красивото, дори и като мен да си убеден, че с изключение на Антарктида, небето и дъждовните гори вече го няма на света, върви до теб и просто ти прави живота хубав. Теб самия също те прави хубав, дори реално погледнато да си смачкан като гроздето, дето специализирани лица го правят после на вино. Обаче, дори и да постоиш на хубавото високо място за двама известно време, върхът лека полека сам ще се изравни със земята. Ей така. И отново ще се влачиш по сивия асфалт, очи, пълни с мъка в литри и отвътре пълно с нищо. Светът ще бъде черно бял и единствената дъга наоколо ще е точно това, което вече не искаш да видиш. Но един ден, докато си блуждаеш в сивото нищо и мислиш за нечия, може би твоята смърт, ще се натъкнеш на кофа с боя в любимия ти цвят. На кофата ще пише СИЛА. И ако достойнството ти не е останало там горе, при тъй-наречения връх и държиш достатъчно на себе си, ще можеш сам да върнеш цвета на дните си. За да го отнемеш от това, което досега го е отнемало от тях. И така, game over, поне до следващата планина и надеждата тя да е последна.
