Не бях с всичкия си в онзи проклет вторнишки ден.
Цяла седмица разни идиоти ме притискаха с всевъзможни ангажименти – колега от кварталната ЛАН мрежа иска да отскоча да проверя кабела на това и онова домакинство, изтичаше крайният срок за подаване на документи за участие в литературния конкурс, имах да пиша вълнуващ реферат за земноводните, а половинчасовото телефонно обаждане на майка ми сутринта пакетира настроението ми за оставащата част от работния ден.
Времето беше ужасно – сумрачно, с хладен вятър и мирис на дъжд във въздуха. Нямах чадър.
И автобусът закъсняваше, вече двайсетина минути различни возила присмехулно ми се изнизваха под носа, докато чаках на спирката. Ясно беше, че няма да ми остане време за обяд по пътя, та ми причерня пред очите и се отдадох на ядни размисли на кой ще си го изкарам като стигна на работа.
„Този ще е!” – подвикнах си наум, когато на спирката на Градски транспорт със скърцане спря син тролей, от старите – комунистическо возило. Знаех, че точно тази линия ми е на път поне до центъра, а от там вероятно щях да се прикача на друга линия. Поне така се надявах, десет минути преди денят ми да направи коренен завой.
Щом се качих на тролейбуса бързо си намерих място – пътуващите не бяха мнозина. Както в повечето обществени возила, и тук миришеше на нафта, а подът бе прашен и покрит с калта на десетки хора, утъпкали го преди мен. Мразех градския транспорт, и това ми отношение така и не се промени през целия ми съзнателен живот. Скъпите билети, блъскането с потни хора, странните начини на шофиране, мръсотията... Всичко това щях да търпя, докато не успях да спестя достатъчно пари, че да си купя кола.
Тоест, след много, много време.
Мечтаех си да е червена, и да взимам завоите на две гуми.
Както се бях залисал, седнах на една празна седалка откъм прозореца на возилото, порових в чантата си и извадих десетина листа, защипани с телбод. Зачетох се.
Всъщност се опитах да почета малко, но рефератът ми дотук бе просто ужасен. Рядко преди това бях писал по-посредствен превод на онлайн-енциклопедии, но умората от последните дни и бързането си бяха казали думата. Писанието ми беше просто нечетивно, затова се отказах от тази си идея, и просто забих поглед в страницата, като се опитвах с максимална отпуснатост да компенсирам загубените часове сън от миналата нощ.
Честно казано, не усетих кога до мен се намести друга фигура. Щом вдигнах поглед по рефлекс, за да видя кой се намества до мен, изпаднах в захлас, а щом усетих как съм се вторачил, побързах да извърна очи обратно към реферата си.
Беше момиче. Всъщност, момиче ли? Изглеждаше като да е прехвърлила двадесет и пет, тъй че си беше направо жена. Само че от тоя тип жени, които дори и седнали в мръсен, очукан тролейбус, излъчваха сексапила на фотомодел. От краткия поглед, който й хвърлих, видях че си беше навлякла странно сладурска къса поличка, която откриваше великолепните й крака; трябваше да се запитам що за нормален човек би се облякъл в подобно студено време по този начин, че и в комбинация с прилепнала блузка с плашещо голямо деколте, което далеч не само загатваше какви грабващи ума прелести притежаваше тя. Уви, подобна мисъл изобщо не ми мина през ума. Съвместните усилия на психологията и анатомията са доказали, че когато окото е доволно от това, което вижда, мозъкът отчаяно капитулира.
В онзи навъсен вторник реших да се порадвам на малко красота, че да ми повдигне духа и да накара слънцето да свети, поне за мен. Вдишах дълбоко парфюма й, зяпах прехласнато отражението й в стъклото на прозореца.
Може би трябваше да я заговоря?
И после какво? Не дай си Боже и тя да приеме да се запознаем. Знаех си, че не съм точно най-приятната компания за повечето жени. И двете ми бивши приятелки рано или късно ме бяха намерили за изключително скучен и егоистичен, та преди няколко месеца си бях обещал: Никакви женски повече, докато не стана готов за сериозна връзка. Тези същества си бяга загуба едновременно на време и пари, а в замяна не даваха нищо повече от няколко по-особени тръпки, които човек така или иначе можеше да си позволи и сам.
Стоях си така мълчаливо, потънал в размисли, докато мазничък глас не ме върна към реалността. Бидейки трениран в множество идентични житейски ситуации, аз вече посягах по рефлекс към джоба си, за да извадя карта за всички линии на Градския транспорт, преди съзнателно да съм свързал думите с устата на контрольора, който бе надвиснал над мен. Показах документа, маститият агресор го огледа и ми го върна, очевидно задоволен. Прибрах си картончето и отново се нагласих да попрочета нещо от бумагите си, когато от седалката до мен момичето каза плахо:
- Ама аз съм забравила да си купя билетче... мило, ами сега?
Вдигнах поглед от листовете си към нея; тя бе обърнала гръб на контрольора, така че да не вижда лицето й, и ме гледаше умолително. Правеше ми и недвусмислени гримаси. Като джентълмен се почувствах задължен да се притека на помощ, пък макар и неохотно.
- Кхъ, да. – прокашлях се аз.
- Десет лева глоба. – намеси се онзи с усмивка, мазна като софийска баничка. Явно бе надушил нещо, но предпочиташе да гледа сеир.
- Взел си си портфейла, нали, мило? – попита отново съблазнителната госпожица и скришом постави топлата си длан на бедрото ми, което ме накара моментално да заема на стола си стойка „мирно”. Мнимата ми придружителка вече не просто ме умоляваше с поглед, ами изричаше думите безгласно. „Какво пък” – казах си. Ако по-късно се запознаехме и правехме секс, щеше да е като да съм платил за проститутка, само че без да ме гризе съвестта за химери като морала.
- Мхм, аха... да, да видя какво ще намерим тук. – смотолевих аз и извадих от джоба си намачкана десетолевка, която контрольорът пое с удоволствие. Реших за достоверност да добавя нещо и на „приятелката” си. – Докато не ни поправят колата, миличка, ще трябва да свикнеш да си взимаш билетчета в тролея.
Шишкавият тип ме изгледа с блеснал поглед, докато се изнизваше, и аз останах насаме с дамата. Тъй де, ако не броим всички присъстващи във возилото. Времето сякаш се проточи.
- Няма нужда да ми благодарите.
- Ох, простете, къде са ми обноските! – въодушеви се тя и ми подаде ръката си. Бях изправен пред неспокойното движение на чифт обемисти гърди. – Постъпихте много джентълменски, благодаря Ви от все сърце.
- Няма нищо. – финтирах я аз и запитах за името й.
- Не се обиждайте, но... не съм такова момиче...
Тя изплю на пресекулки някакво обяснение и ме уведоми, че нейната спирка е дошла. Стана и се изнесе от тролейбуса, като ме остави с разтуптяно сърце и олекнал портфейл.
Трябваше да минат поне пет минути, за да се разсее магията й и да се сетя, че е работила в комбина с контрольора, и че двамата ще си разделят парите на следващата спирка.
По дяволите! А уж бях решил с жени да не се забърквам!
|
" Определено имаше магия в цялата работа. Зла магия. Момичешката красота и невинност.. толкова силна и толкова неудържима. 
Ако бяхме помислили трезво наистина какво ще прави така облечено момиче в такъв ден. Но.. уви, когато мъж види такава гледка губи разсъдъка си. 
... Какво да ви кажа... някак странно ми повлия този разказ. 
Аз със сигурност не бих се вързал на подобен номер, за разлика от протагониста, поради една простичка причина:
Много поучителна история, наистина... 
