*****
Писък ме изтръгна от съня. Седнах в кревата. Какво? Как? Къде? Огледах се. Нямаше друг в стаята освен мен. Сърцето ми така блъскаше, сякаш щеше да разбие гръдния кош и да изхвъркне на вън. "Сън, било е просто сън.". Писъка е бил мой, спокойно. Опитвах се да се успокоя. От оная мисия бе минало почти година, но кошмарът от нея се връщаше, преследваше ме всеки път щом се опитах за поспя. Станах. Отидох до шкафа и извадих шишенце с кофеинови таблетки. "Да си приема по 4 на 24 часа". Смях се изтръгна от гърдите ми, но в тъмната празна стая прозвуча злокобно. Отворих капачката и сипах осем хапчета. Погледнах ги и сипах и останалите от шишенцето. В шепата си държах между 20-30 таблетки. Намерих си огромна чаша вода и ги изпих на един дъх. След няколко минути действието им се прояви. Сърцето ми прескочи няколко удара, очите ми се разшириха, дробовете ми се свиха конвулсно. След около минута можех да дишам. Огледах се. Лежах на пода, а лицето ми бе мокро от сълзи. Бях превъзбудена. Нищо, поне следващите 24 часа няма да мога да спя. Погледнах часовника ми 03:47 стандартно време. Значи бях спала само 15 минути. Е, от месеци това бе най-дългият ми сън. Седнах и загледах в тъмнината. бях преуморена. Очите ми вече почти не издържаха на светлината. Организма ми нямаше да понесе още кой знае колко такива конски дози преди да откаже най-малкото сърцето. Истеричен смях ме напуши. Смях се докато почти не прегракнах. В цялата галактика, нито познавах някой, който може да ми помогне, нито имаше лекар, който да може да намери или направи дубликат на органите ми. Обзе ме познатата паника, но до изгрева оставаха по-малко от 20 минути. Нямах къде да излеза. За щастие, деня бе само 4 стандартни часа, за това си харесах този свят. 30 стандартни часа нощ, през която, необезпокоявана от нищо, можех да търся изход.
Бе гадно. Не знаех дали има друг като мен или поне сходен. Бях се родила по погрешка. А се и оказа, че родителите ми - изложени на радиация и вредни елементи от околната среда - са умрели доста преди аз да се родя. Радиацията, отровните газове и един Бог знае какво още, плюс дарбите на двамата мъртви, ме бяха превърнали в нещо уникално и неповторимо, но и ме бяха обрекли на вечна самота.
Денят дойде. Въпреки спуснатите пердета на прозорците, светлината, която проникваше вътре, само за няколко минути успя да ми докара страшно главоболие. Станах. Отидох до шкафа, където от едното чекмедже извадих специално пригодена лента. Завързах я през очите си, за ад ги предпазя от светлината. Е, имах 4 часа да стоя преди да мога да излезна на поредната обиколко в търсене на и аз не знам какво. Седнах по турски на пода и изпаднах в нещо като транс. Като не можех да се разхождам тук, щях да мога да пообиколя Там. След секунда се бях отделила от тялото си. Погледнах на долу и го видях да седи. Някога шоколадовия ми тен, сега водеше спор с млякото - кое е по-бяло. Синкави вени се виждаха по ръцете ми. Лицете ми съвсем се бе издължило, бузите бяха хлътнали и приличах на мъртвец. Никога не съм било слаба, напртови - даже бях по-скоро закръглена. Но непсането, кофеиновите таблетки, почти пълната липса на храна си казваха думата. Бях свалила 20 килограма, и със свойте 50 приличах на жив скелет. Погледах се още малко. Първоначалното чувство на съжаление бе заместено с погнуса. Извърнах очи и се отправих към отворилият се пред мен коридор на алтернативата. Там, както винаги, нямаше никой друг освен мен, но аз продължавах да се надявам и да търся сходна душа, а може би и някой, който да ми помогне. Знаех, че съм сама. За половин година не намерих никой друг тук. Но продължавах да търся. От една страна, защото само надеждата ме крепеше, от друга - защото тялото, макар и малко, успяваше да си почине.
Писна ми да стоя тук. Премигах. Огледах се. Обстановката се бе сменила. Гората нежно шумолеше. Отново нямаше никой, но вече бях свикнала, или просто не ми пукаше особено много. Станах да се разходя. Птичките пеехе. Някъде в далечината им пригласяше и водопадче. След 30 минути разходки ми писна, а и сигурно нощта бе паднала вече. Поех си дълбоко дъх. Изпуснах го. Огледах се за последно, не толкова, че очаквах да видя нещо, колкото по навик. Гледката започна да трепти и избледнява. В момента малко преди да се размие реалността видях нещо да се движи. Опитах се да я задържа, за да видя кавко мърда. Уви, не можах. Чух само как някой ме извика по име. При други обстоятелство бих се стъписала, защото освен мен, никой друг не знаеше истинското ми име, но тук нещата стояха малко по-инак.
Бях отново в стаята. Реших да рискувам. Свалих лентата от очите си и я пробрах във вътрешния си джоб. За всеки случай, ако случайно ме хване деня. Опитах се да стана, но тялото ми отказа. Истеричния смях заплашваше да ме обземе. Потиснах го. Събрах сили и повече воля и се насилих да стана. Олюлях се, бях схваната, изморена до краен предел и вече почти нямах желание да продължа напред. Облякох си шлифера и излязох. Започнах да обикалям затънтените улички на града в търсене на нещо. Хората ме гледаха странно заради слънчевите очила, но вече и това нито ми пречеше, нито ме забавляваше.
Реших да вляза, за да си намокря гърлото с нещо огнено. Напъхах се в първия бар, изпречил се на пътя ми. Беше пълно с хора, но музиката все още не беше натрапчиво силна. Докопах се до бара и си поръчах една Зелена магия. Взех чашата и се огледах за място, където да си изпия питието на спокойствие. Тамън тръгнах и нешо ме сграбчи за свободната ръка. Извърнах се, а някакъв бабаит ме гледаше доволно ухилен.
- Пусни ме! - изсъсках през зъби.
- О-о, госпожичката е много наперена. А ако не те пусна, тогава какво? - той явно не знаеше с кой си има работа. Погледнах със съжаление чашата. Пуснах я и се извих, като с крак го ритнах в гърдите, което го принуди да ме пусне. Очуден и озлобен, се втренчи в мен.
- Такова - обърнах се към бара, за да си взема друга чаша.
- Ах ти... - усетих ръка на рамото си. По дяволите, как не ми се занимаваше с този. Стегнах китка и изпънах пръсти. Съсредоточих се. Модифицирах и издължих ноктите си. Сега представляваха десет сантиметрови стоманени остриета. Металът бе мое творение и на практика бе твърд и не можеше да се строши или стопи. Стегнах дясната ръка, извърнах се и го намушках в рамото, след което със свободната ръка ми ударих плесник и го хвърлих на пода. От усилието и напрежението ми причерня. Почти нямах енергия. Онзи се изправи. Докопах първата бутилка и му е строших в главата. Отървах се от него, и реших, че всичко е вече наред. За пореден път се обърнах към бара, защото сега бе животоспасяващо да вкарам някакви калории в организма си. Исведнъж усетих удар по главата и нещо горещо да се стича по врата и лицето ми. Причерня ми и припаднах.
Приемат се идеи за заглавие
