Невероятната тежест,която изпитах след поредния ден в училище остави поредния душевен белег дълбоко в мен....
Несигурноста и театъра,който разигравах за да ме мислят че не ми пука ми беше дошъл до гуша,но това беше то неможех да го променя нито да го премахна.Изтощен физически и най-вече психически аз се спрях на вратата и се замислих.
Какво ще стане с мен?Какво ще бъде след училище?Пак ли ще се шегувам?Дали някой от пороците на човечеството ще ме достигне?
Мисълта за мъглявото ми бъдеще ме режеше като нож и душата ми бе разкъсана и от вълнение и от притеснение.Две чудовища се биеха дълбоко в мен за надмощие върху нестабилната ми в този момент душа и психика.Бях като моряк на загубен остров...Никой не ме разбираше,никой не ме изслушваше,никой не обръщаше внимание колко по-блед ставам с всеки изминал ден.Нямаше на кого да споделя,нямах сигурно рамо на което да се подпра.Дори да го споделях с някой той се изсмяваше в лицето ми и душевната болка се засилваше и засилваше докато стана непоносима.Само тишината ме разбираше,тя не ме прекъсваше можех да споделя всичко и макар без отговор беше по-добре отколкото да ти се изсмеят в лицето.Мудно влязох в банята.Пуснах водата и застанах под душа.Още при докосвавнето на първата капка до тялото ми аз я усетих като 100.Сякаш всички проблеми се вкопчиха в сърцето ми и започнаха да го смучат като пиявици ненаситни на кръв...
И смучеха безпощадно докато не го оставиха сухо и мъртво.Сякаш тонове паднаха върху душата ми и продължаваха да се трупат,докато не паднах на коленете си,докато не сломиха душата ми и аз останах без воля за живот,без да се интересувам какво ще се случи с мен.
Исках просто да умра,точно там под душа на пода.За мен това бе избавление от живота който не бе усмихнат спрямо мен.
Стотици капки почнаха да се стичат по мен.Аз проследявах някои през целия им път надолу по мен като си представях всяка че е един човешки живот.От върха съвсем до дъното.От младоста до старчеството.От славата до мизерията.От богатството до бедността.
От живота до смъртта,вихъра на живота....
Извъднъж се сетих за съучениците ми.Те ме считаха за страннен и се страниха от мен .Те не разбират..никой не разбрира.Те си мислят че могат да заблудят всички,но не е така.За мен те са прозрачни.Пределно ясни.Като духове в отвъдното незаинтересовани от нищо,само подмятат шеги и се бият и обиждат.Защо са толкова сляпи и немогат да проумеят че тези,които нараняват са самите те?
Проблясък в съзнанието ми напомни че вече стоя под душа 15 минути.Усетих как водата става ледена,но не мръднах аз останах да стоя под душа.Ужас ме обзе като и представих че това е студенината на моето бъдеще.Живот без бъдеще,живот без преспектива,живот без цел.
Живот,който се носи по течението и просто издържа набезите на живота.Спрях водата и си взех халата.Загледах се за няколко минути в замъгленото от парата огледало.Това ми напомняше за замъгленото ми и неясно бъдеще.Какво ли ме очакваше???
Излязох и неусетно се усмихнах.Усетех как тежеста в душата ми изчезна.Как битката между двете чудовища стихна,
Как сърцето ми започна отново да тупти с жажда за живот.
Усетех се обновен и щастлив.Спомних си въпроса "Какво ли ме очаква?" и си помислих.
Каквото и да е не е непреодолимо.Всичко ще се оправи.
P.P - Не се оплаквам от училище.....Просто така в свободното време.
/msg pc mania forum expecting comments
