Форум на PC Mania
https://forum.pcmania.bg/phpbb3/

Quake - реалност?
https://forum.pcmania.bg/phpbb3/viewtopic.php?f=3&t=45110		 Страница 1 от 1
Автор:  Sashakiss® [ 13 Сеп 2006 23:13 ]
Заглавие:  Quake - реалност?
Действието на този разказ не се развива нито в близкото , нито в далечното бъдеще , а в съвсем друга вселена , където всичко е възможно!Не пиша този разказ , защото Quake много ме кефи , а защото искам да напиша разказ от някоя вселена , за която ВИЕ не сте писали!Знам , че в миналото съм имал не много сполучливи такива , но се надявам , че този e по-добър от всички тях , взети заедно!!

Здравейте.Името ми е Дейвид Андерсън.Ефрейтор Дейвид Адерсън от 314 взвод на американската армия , наричан още “Пепелянките”.На 23 съм и започнах военната си служба преди две години.
Беше същински ужас – особено в казармата , където , нашият “любим”(и за съжаление настоящ)сержант Уудс се държеше с нас , все едно сме някакви хлебарки , на които им щади живота нарочно.Но винаги си е така – почваш от “хлебарка” и се издигаш до “мухобийка”.Всеки божи ден беше ад.Не само заради гореспоменатата гадина , а и защото колегите обичаха да ме унижават и да ми се подиграват.Всеки път , когато съм слаб , те ме караха да меря дължината и ширината на стаята в кибритени клечки , да бръсна портретите на хората в казармата , или да им слугувам.Явно те така се забавляваха.С мен?Аз съм тяхното развлечение?
НЕ!В бъдеще не стана така!Веднъж , докато пиех уиски и се наслаждавах на самотата си , около мен се събраха четири-пет души и щяха да ме накарат да правя същите тези ужасни неща.Единият от тях ме потупа леко по рамото и се усмихна стил “куче”.Аз го погледнах и се стъжних(а неговата усмивка същевременно се увеличи).Но от тъжен и потиснат , аз се развеселих , защото му забих един толкова силен юмрук в лицето , че едновременно му разбих носа и два зъба.Оттогава никой от тях не посмя да ме докосне.И може би от този момент , аз си извоювах уважение сред колегите.Но въпреки това мъките не свършваха!Сержанта ни повиши във “въшки” и ни терореше всекидневно , както само американците знаят.
Все още помня , как той лично ме покани да си играем на Вилхелм Тел.Играта беше проста – аз си слагам ябълка на главата , а той я улучва от сто метра със снайпера си.Психологическият стрес беше голям , но Уудс(плюя на земята) е кораво копеле.А когато дойде моят ред , той ме настървяше и ме молеше , ако не мога , да не стрелям.Толкова пъти ми идеше да го гръмна , но все пак това е МОЯТА ГАДИНА , която въпреки всичко , което ми стори аз уважавам.Друго интересно нямам да споделям , но що годе целият ми престой там мина така.
Животът след казармата също не беше толкова хубав.Един ден , след като завърших , във щаба донесоха вестта , че в Афганистан другарите ни се нуждаят от помощ!Като се сещам какви изроди живеят там , ме побиха тръпки.Но никой не ни жалеше – “Пепелянките” бяха изпратени там за да се видят лице в лице със същинското зло...такова , каквото дори и големият брат на Сатаната не си е представял.
Всекидневието ни представляваше това – излизаме от палатките си , намираме си окоп или бункер и стреляме по терористите , които на всяка цена са готови да ни докопат.Да не говорим за камикадзетата.Тези надрусани изроди , които са облечени с динамит вместо с дрехи тичаха към нас и не им пукаше , дали някой ще ги помни след като умрат.Все още помня , че един такъв ни беше докопал и уби двадесет и седем души от взвода(заедно със себе си разбира се).Въпреки , че камикадзето е най-лесната за убиване единица на терористите , междувременно беше и най-опасната.Но най-големият терорист беше жегата.
В Афганистан си нямахме нищо – само храна/вода и палатки , ако можеха да се наречат така.Нямахме телевизия , компютри , жени , PLAYBOY , барове , дискотеки и прочие.Е... за жени не се оплаквам , защото си имам приятелка на 22 , която аз виждах от време на време , докато бях в казармата.Тя следва икономика и ще става финансистка.Аз обаче възнамерявам да продължа с кариера на военен.
Тя е умна и красива.Беше всичко за мен(с изключение на обичното ми семейство).Запознахме се на един панаир и може да се каже , че се влюбихме от пръв поглед.Тогава времето навън беше студено и ние двамата се скрихме в някаква шатра , за да се стоплим.Аз я заговорих и се запознахме.А от дума на дума...впоследствие се целунахме.Очаквах че ще стане по бавната процедура – цветя , вечеря ала бала , но както и да е.Просто стана.Ние се обичахме страшно много.Ако бяхме на световно по любов , сигурно щяхме да станем първи.Споделяхме си всичко и си говорихме свободно по всякакви теми.Все още помня , тя как реагира , когато и казах че трябва да отивам в Афганистан.Тя се намуси и се разплака.Реакцията си беше нормална.Дори и майка ми би реагирала така , защото там , където ме изпратиха , си беше ръба между живота и смъртта.Но длъжността ми повелява така.
И на мен ми беше тъжно , да се разделя с нея.Всеки ден си представях , как сме близо един до друг.Тя ми беше муза , единствената капка надежда , която ме крепеше жив , единственото нещо , което ме пълнеше с духовни и жизнени сили.
Може би единственото ни разнообразие беше , когато сержант Уудс(аз плюя на земята , когато казвам това име)ни каза , че някакви войници от друг екип са пленени , а ние като кандидат трупове трябваше да ги спасим!!Защо все на мен?Не може ли някой друг да си изшиба задника?Но въпросът така и нямаше отговор.Ние се намирахме в пустиня , а жегата допълнително ни изморяваше.
Така след няколко часа ходене по “лава” ние стигнахме до лагера на терористите.Чак сега разбрах , какво представлява “адът” и “демоните” живеещи в него.Може да се каже , че Афганистан е точно това.Бяхме разделени на няколко екипа от по десет души – единн екип снайперисти , единн екип картечари(да проникнат вътре) , един екип сапьори и екип за подтискащ огън.Аз(както винаги съдбата ми избира) бях в най-гадният екип – картечарите и целта ми беше да намеря локацията на заложниците.Тогава успях да вляза в базата на “демоните” и за пръв път да усетя истинската болка.Някакъв брадат чешит ме беше улучил в рамото и подскачаше от кеф.Аз си стиснах раната и друго не можах да направя по въпроса.Припаднах.
За радост побратимите “Пепелянки” ме спасиха и ме превързаха там , където съм ранен.Разказаха ми , че мисията е извършена успешно със “зрелищна заря”.Представих си , усмивката на сапьорите , след “фойeрверките”.После си мислех за сержант Уудс(като се изплюх на пода) и за приятелката си , с която можех да споделя всичко.Раната ми не беше особено лека и за да заздравее напълно ми бяха нужни поне пет-шест седмици.Така и стана – преместиха ме в някаква болница в САЩ , където по време на лечението ме посети семейството , някои бойни другари(включително този , на който бях разбил носа) и най-вече , жената , която е превзела сърцето ми.
Понякога наистина е толкова хубаво да има хора до тебе!!!
Но живота ми коренно се промени , когато правителството предложи на целият взвод да пази някакво строго секретно научно съоръжение на НАСА.Това се случи две години по-късно , когато свръхскоростните и плазмените системи тепърва прохождаха.Годината бе 2727 а аз тръгвах за поредният си работен ден като пазач на този център.Както винаги , още на входната врата ме посрещнаха двамата ми приятели Ърни и Стивън(двама , които работят там) и ме поздравиха с тъпият виц за учени:
“Какво харесват кучките най-много? Близалка от органични материали!”
Не знам , какво толкова смешно има в това , но другите перковци с бели престилки се късаха от смях , когато го чуят.Обаче най-много учените обичат вицове за блондинки.Те ги разбират най добре – нали все пак са “Големите мозъци”.
Научното съоръжение на външен вид изглеждаше скромно.Но на вътрешен вид не беше така.Това ,което хората виждат е само първият етаж , иначе има и подземие , което сигурно се равнява на небостъргач.Самата сграда си беше съвсем чиста и уютна.Човек преспокойно може и да си живее там.
Въпреки , че бях подписал договор , в който пише да не казвам какво става в научният център , все пак никъде не бе споменато че нямам право да знам.
Очилатковците в бели униформи работеха над нов модел кораби , който представлява хибрид между боен , колонизиращ и транспортен в едно.Има , и то стотици готови , но все още нетествани.
Моята задача на пръв поглед изглеждаше проста – да наглеждам ако стане някакъв гаф и да “поздравявам” ако е нужно.Учените са добри и особено кротки хора и просто няма какво лошо да сторят.Но през нощта , когато съдбата на всичко вътре зависи от мене , влизат джебчии и крадат.Не че има нещо интересно , но оборудването е скъпо.Веднъж спипах един крадец и му казах:
- Остави нещата , или си мъртъв!!!
Но копелето си мислеше , че сърце не ми дава да го убия и избяга с плячката си.Но аз му обещах и го застрелях.Беше младок , слаб , на около двайсет , но като не разбира от дума...
Така протичаше всичко.
И само след няколко дена , дойдоха ТЕ!
Алармите за натрапници се активираха и всичко засия в червено.Сигурно поредната атака на антиправителствените военни.Аз си заредих помпата SPAS 12 и щях да споделя куршумите си с всеки един от тях , а повярвайте ми – имам достатъчно за всеки.
Всичко беше евакуирано с изключение на мен и останалите пазачи.Ние претърсвахме всяка зала, за устройства с детонатори , а и за натрапници.На мен се падна честта да скитам из подземията.Затова извиках най-близкият асансьор.Не съм тъп...и то никак тъп , но откъде да знам , кое копче води към подземният етаж?Всички бяха еднакви!Но кой да забележи , че най-отдолу е скрит бутон , на който пише “underground”?
Антиправителствените бяха хитри.Те могат преспокойно да проникнат както отпред , така и отдолу и в средата.Но ние от 314 взвод не сме дървари и сме по-умни от тях.Асансьорът спря в някакво помещение , което се осветяваше с нощни лампи.Беше тъмно...а и признавам малко страшно.Алармата си виеше и не и пукаше , а звуците от чукоподобните машини допълнително принасяха за мрачната атмосфера.Изведнъж , някой или нещо проби стената зад мен и ме блъсна леко , но не паднах.Аз си свих ръката в юмрук и му набих едно здраво круше , което би нокаутирало нормален човек.
Но той издържа.Аз се обърнах и се стреснах.Беше висок около два метра и половина , изграден от органични материали и железа.Главата му беше наполовина метална , наполовина човешка , със зловеща усмивка и кървавочервени очи.Вместо ръце имаше гранатомет и огромен шиш.
Аз си отърках клепачите , за да се уверя , че просто халюцинирам , но образът си остана там.Бях втрещен.Какво за Бога е това?Бях виждал такъв изрод някъде , но къде?Къде?Quake?
Но Quake e само игра!!Как е възможно?
Нямах дълго време за мислене , защото гадината насочи лявата си ръка/гранатомета към мене и натисна спусъка!!
Страница 1 от 1 Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ Лятно време ]
Powered by phpBB © 2000, 2002, 2005, 2007 phpBB Group
http://www.phpbb.com/