Иди на:  
търсене   регистрация   чат   помощ   правила   влизане в сайта
Автор Съобщение

Аватар
Регистриран на:
28 Ное 2005 19:57
Мнения: 340
Местоположение: Armed Republic of Уестсайдско Село
Заглавие: Quake - реалност?
Публикувано на: 13 Сеп 2006 23:13


Действието на този разказ не се развива нито в близкото , нито в далечното бъдеще , а в съвсем друга вселена , където всичко е възможно!Не пиша този разказ , защото Quake много ме кефи , а защото искам да напиша разказ от някоя вселена , за която ВИЕ не сте писали!Знам , че в миналото съм имал не много сполучливи такива , но се надявам , че този e по-добър от всички тях , взети заедно!!

Здравейте.Името ми е Дейвид Андерсън.Ефрейтор Дейвид Адерсън от 314 взвод на американската армия , наричан още “Пепелянките”.На 23 съм и започнах военната си служба преди две години.
Беше същински ужас – особено в казармата , където , нашият “любим”(и за съжаление настоящ)сержант Уудс се държеше с нас , все едно сме някакви хлебарки , на които им щади живота нарочно.Но винаги си е така – почваш от “хлебарка” и се издигаш до “мухобийка”.Всеки божи ден беше ад.Не само заради гореспоменатата гадина , а и защото колегите обичаха да ме унижават и да ми се подиграват.Всеки път , когато съм слаб , те ме караха да меря дължината и ширината на стаята в кибритени клечки , да бръсна портретите на хората в казармата , или да им слугувам.Явно те така се забавляваха.С мен?Аз съм тяхното развлечение?
НЕ!В бъдеще не стана така!Веднъж , докато пиех уиски и се наслаждавах на самотата си , около мен се събраха четири-пет души и щяха да ме накарат да правя същите тези ужасни неща.Единият от тях ме потупа леко по рамото и се усмихна стил “куче”.Аз го погледнах и се стъжних(а неговата усмивка същевременно се увеличи).Но от тъжен и потиснат , аз се развеселих , защото му забих един толкова силен юмрук в лицето , че едновременно му разбих носа и два зъба.Оттогава никой от тях не посмя да ме докосне.И може би от този момент , аз си извоювах уважение сред колегите.Но въпреки това мъките не свършваха!Сержанта ни повиши във “въшки” и ни терореше всекидневно , както само американците знаят.
Все още помня , как той лично ме покани да си играем на Вилхелм Тел.Играта беше проста – аз си слагам ябълка на главата , а той я улучва от сто метра със снайпера си.Психологическият стрес беше голям , но Уудс(плюя на земята) е кораво копеле.А когато дойде моят ред , той ме настървяше и ме молеше , ако не мога , да не стрелям.Толкова пъти ми идеше да го гръмна , но все пак това е МОЯТА ГАДИНА , която въпреки всичко , което ми стори аз уважавам.Друго интересно нямам да споделям , но що годе целият ми престой там мина така.
Животът след казармата също не беше толкова хубав.Един ден , след като завърших , във щаба донесоха вестта , че в Афганистан другарите ни се нуждаят от помощ!Като се сещам какви изроди живеят там , ме побиха тръпки.Но никой не ни жалеше – “Пепелянките” бяха изпратени там за да се видят лице в лице със същинското зло...такова , каквото дори и големият брат на Сатаната не си е представял.
Всекидневието ни представляваше това – излизаме от палатките си , намираме си окоп или бункер и стреляме по терористите , които на всяка цена са готови да ни докопат.Да не говорим за камикадзетата.Тези надрусани изроди , които са облечени с динамит вместо с дрехи тичаха към нас и не им пукаше , дали някой ще ги помни след като умрат.Все още помня , че един такъв ни беше докопал и уби двадесет и седем души от взвода(заедно със себе си разбира се).Въпреки , че камикадзето е най-лесната за убиване единица на терористите , междувременно беше и най-опасната.Но най-големият терорист беше жегата.
В Афганистан си нямахме нищо – само храна/вода и палатки , ако можеха да се наречат така.Нямахме телевизия , компютри , жени , PLAYBOY , барове , дискотеки и прочие.Е... за жени не се оплаквам , защото си имам приятелка на 22 , която аз виждах от време на време , докато бях в казармата.Тя следва икономика и ще става финансистка.Аз обаче възнамерявам да продължа с кариера на военен.
Тя е умна и красива.Беше всичко за мен(с изключение на обичното ми семейство).Запознахме се на един панаир и може да се каже , че се влюбихме от пръв поглед.Тогава времето навън беше студено и ние двамата се скрихме в някаква шатра , за да се стоплим.Аз я заговорих и се запознахме.А от дума на дума...впоследствие се целунахме.Очаквах че ще стане по бавната процедура – цветя , вечеря ала бала , но както и да е.Просто стана.Ние се обичахме страшно много.Ако бяхме на световно по любов , сигурно щяхме да станем първи.Споделяхме си всичко и си говорихме свободно по всякакви теми.Все още помня , тя как реагира , когато и казах че трябва да отивам в Афганистан.Тя се намуси и се разплака.Реакцията си беше нормална.Дори и майка ми би реагирала така , защото там , където ме изпратиха , си беше ръба между живота и смъртта.Но длъжността ми повелява така.
И на мен ми беше тъжно , да се разделя с нея.Всеки ден си представях , как сме близо един до друг.Тя ми беше муза , единствената капка надежда , която ме крепеше жив , единственото нещо , което ме пълнеше с духовни и жизнени сили.
Може би единственото ни разнообразие беше , когато сержант Уудс(аз плюя на земята , когато казвам това име)ни каза , че някакви войници от друг екип са пленени , а ние като кандидат трупове трябваше да ги спасим!!Защо все на мен?Не може ли някой друг да си изшиба задника?Но въпросът така и нямаше отговор.Ние се намирахме в пустиня , а жегата допълнително ни изморяваше.
Така след няколко часа ходене по “лава” ние стигнахме до лагера на терористите.Чак сега разбрах , какво представлява “адът” и “демоните” живеещи в него.Може да се каже , че Афганистан е точно това.Бяхме разделени на няколко екипа от по десет души – единн екип снайперисти , единн екип картечари(да проникнат вътре) , един екип сапьори и екип за подтискащ огън.Аз(както винаги съдбата ми избира) бях в най-гадният екип – картечарите и целта ми беше да намеря локацията на заложниците.Тогава успях да вляза в базата на “демоните” и за пръв път да усетя истинската болка.Някакъв брадат чешит ме беше улучил в рамото и подскачаше от кеф.Аз си стиснах раната и друго не можах да направя по въпроса.Припаднах.
За радост побратимите “Пепелянки” ме спасиха и ме превързаха там , където съм ранен.Разказаха ми , че мисията е извършена успешно със “зрелищна заря”.Представих си , усмивката на сапьорите , след “фойeрверките”.После си мислех за сержант Уудс(като се изплюх на пода) и за приятелката си , с която можех да споделя всичко.Раната ми не беше особено лека и за да заздравее напълно ми бяха нужни поне пет-шест седмици.Така и стана – преместиха ме в някаква болница в САЩ , където по време на лечението ме посети семейството , някои бойни другари(включително този , на който бях разбил носа) и най-вече , жената , която е превзела сърцето ми.
Понякога наистина е толкова хубаво да има хора до тебе!!!
Но живота ми коренно се промени , когато правителството предложи на целият взвод да пази някакво строго секретно научно съоръжение на НАСА.Това се случи две години по-късно , когато свръхскоростните и плазмените системи тепърва прохождаха.Годината бе 2727 а аз тръгвах за поредният си работен ден като пазач на този център.Както винаги , още на входната врата ме посрещнаха двамата ми приятели Ърни и Стивън(двама , които работят там) и ме поздравиха с тъпият виц за учени:
“Какво харесват кучките най-много? Близалка от органични материали!”
Не знам , какво толкова смешно има в това , но другите перковци с бели престилки се късаха от смях , когато го чуят.Обаче най-много учените обичат вицове за блондинки.Те ги разбират най добре – нали все пак са “Големите мозъци”.
Научното съоръжение на външен вид изглеждаше скромно.Но на вътрешен вид не беше така.Това ,което хората виждат е само първият етаж , иначе има и подземие , което сигурно се равнява на небостъргач.Самата сграда си беше съвсем чиста и уютна.Човек преспокойно може и да си живее там.
Въпреки , че бях подписал договор , в който пише да не казвам какво става в научният център , все пак никъде не бе споменато че нямам право да знам.
Очилатковците в бели униформи работеха над нов модел кораби , който представлява хибрид между боен , колонизиращ и транспортен в едно.Има , и то стотици готови , но все още нетествани.
Моята задача на пръв поглед изглеждаше проста – да наглеждам ако стане някакъв гаф и да “поздравявам” ако е нужно.Учените са добри и особено кротки хора и просто няма какво лошо да сторят.Но през нощта , когато съдбата на всичко вътре зависи от мене , влизат джебчии и крадат.Не че има нещо интересно , но оборудването е скъпо.Веднъж спипах един крадец и му казах:
- Остави нещата , или си мъртъв!!!
Но копелето си мислеше , че сърце не ми дава да го убия и избяга с плячката си.Но аз му обещах и го застрелях.Беше младок , слаб , на около двайсет , но като не разбира от дума...
Така протичаше всичко.
И само след няколко дена , дойдоха ТЕ!
Алармите за натрапници се активираха и всичко засия в червено.Сигурно поредната атака на антиправителствените военни.Аз си заредих помпата SPAS 12 и щях да споделя куршумите си с всеки един от тях , а повярвайте ми – имам достатъчно за всеки.
Всичко беше евакуирано с изключение на мен и останалите пазачи.Ние претърсвахме всяка зала, за устройства с детонатори , а и за натрапници.На мен се падна честта да скитам из подземията.Затова извиках най-близкият асансьор.Не съм тъп...и то никак тъп , но откъде да знам , кое копче води към подземният етаж?Всички бяха еднакви!Но кой да забележи , че най-отдолу е скрит бутон , на който пише “underground”?
Антиправителствените бяха хитри.Те могат преспокойно да проникнат както отпред , така и отдолу и в средата.Но ние от 314 взвод не сме дървари и сме по-умни от тях.Асансьорът спря в някакво помещение , което се осветяваше с нощни лампи.Беше тъмно...а и признавам малко страшно.Алармата си виеше и не и пукаше , а звуците от чукоподобните машини допълнително принасяха за мрачната атмосфера.Изведнъж , някой или нещо проби стената зад мен и ме блъсна леко , но не паднах.Аз си свих ръката в юмрук и му набих едно здраво круше , което би нокаутирало нормален човек.
Но той издържа.Аз се обърнах и се стреснах.Беше висок около два метра и половина , изграден от органични материали и железа.Главата му беше наполовина метална , наполовина човешка , със зловеща усмивка и кървавочервени очи.Вместо ръце имаше гранатомет и огромен шиш.
Аз си отърках клепачите , за да се уверя , че просто халюцинирам , но образът си остана там.Бях втрещен.Какво за Бога е това?Бях виждал такъв изрод някъде , но къде?Къде?Quake?
Но Quake e само игра!!Как е възможно?
Нямах дълго време за мислене , защото гадината насочи лявата си ръка/гранатомета към мене и натисна спусъка!!

___________________________________
Новият ми личен сайт
Българският Soldat фенсайт


Профил WWW
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  

Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения

Търсене:
 
Иди на:  
cron
© 2009 PC Mania | Реклама | Контакти web by: ilyan.com