Всички около него. Всички бяха мъртви. Единствен Той бе оцелял след последното нападение. Битката беше изгубена преди да е започнала. Кръв бе засъхнала по ръждясалите му от дъжда доспехи. Сега съжаляваше че не бе неговата. Толкова много смърт, а го бяха пропуснали. Всичките му приятели се пренесоха в тъмния свят. Чудеше се, опитваше се да мисли трезво, но не проумя как всички стрели, остриета, камъни и заклинания го пропуснаха. Чист късмет ли беше? Знак на съдбата? Божия намеса? Наказваха го. Някой го наказваше за греховете му. Бе негов ред да страда. Но ако никой не е безгрешен, защо само той беше наказан толкова жестоко? Нима той е най-грешен от всички? Въпроси, въпроси и пак въпроси. Няма смисъл от тях, помисли си. “Жив съм, защото мога да променя нещо…Трябва да променя нещо!”. Ордите от изчадия се бяха изтеглили за известно време, въпреки че нищо не ги спираше да опожарят града. Това не бе случайно. Някой му даваше време да действа. Време, което той прахосваше в самосъжаление и умуване над приумиците на висши сили, за които дори не бе сигурен дали съществуват. Лежеше сред труповете на най-близките си хора. Почувства се много самотен, почувства се виновен за смъртта им, почувства страх…
Запълзя по корем между труповете. Доспехите му скърцаха ужасно. Не можеше да се скрие, обхвана го паника. Опита се да свали ръждивата ризница, но в паниката не можеше да я откопчее. “Стегни се кретен такъв!” – повтаряше си, но продължаваше да потъва в капана на собствения си страх. “Ако сега те видят, ще провалиш шанса си глупако! Да не мислиш че проклетите зъбати изроди ще дойдат и ще ти кажат Добра среща с усмивка на лице?” – погледът му срещна побелелите безжизнени очи на Мия. Това го накара да се съвземе. Престана да напъва ремъка на ризницата си. Щеше да му потрябва. Погледът му се изпълни с решителност. Грабна най-близкия меч, който видя и се изправи. Огледа се наоколо. Не се виждаше нито един гад. “Отново късмет?” – Осъзна че това не го интересува. Бе обзет от желание за мъст. Трябваше да я намери и да я накаже за всичко. Знаеше че тя бе виновна за кървавата баня тук. Огледа се наоколо, градът все още беше цял макар и не в най-цветущо състояние. Отпред бе лагерът на армията й. Той бе сигурен че ще я намери там. Познаваше я отлично. Веднъж тя му се бе заклела никога да не го предаде, но наруши клетвата си. Не му пукаше за това – искаше само да отмъсти за другарите си. Закрачи към лагера на гнусните твари, които я почитаха като богиня. Скоро изгуби представа колко време е вървял. Пред него се откри върха на червената шатра, в която тя сигурно пируваше. Наоколо се виждаха свирепите демони. Бяха навсякъде, но нито една не го забеляза – “Благодаря ти за подкрепата, който и да си.” – промълви той с поглед вдигнат към небето и продължи напред без да се оглежда или прикрива. Вървеше право към шатрата, но целеустремеността му бе спряна на петнадесетина метра от нея. Една от познатите противни лапи едва не отнесе главата му. Без дори да се замисля, той инстинктивно се наведе и прониза съществото в корема, със скорост непозната му досега. След като всички го видяха, тварите заприиждаха към него с десетки. Числеността на врага не го разколеба и за миг. Минаваше през тях бързо, като вятър, но въпреки това петнадесетте метра, делящи го от целта, му се сториха като километри. В тези петнадесет метра той се почувства безсмъртен. Страхът го напусна, никой не можеше дори да го одраска, докато той поваляше враг след враг. Беше неуязвим…Но когато влезе вътре…стори му се че това е друг свят. Много странен свят. Нямаше горе и долу, нямаше ляво и дясно. Всичко се сливаше и едновременно се размиваше. Отново се почувства слаб, отново го обзе паника, но си спомни че това бяха нейните трикове. Бе му ги прилагала и друг път. “Умри вещице!” изкрещя той и посече с оръжието си някакъв въображаем силует. Странният свят около него изчезна. Беше в шатрата. Сега усети болката. Погледна се. Приличаше на кървав игленик, от който току що са извадили всички игли. Вдигна поглед към нея, но нея я нямаше. “Ти се провали.” каза му тих мъртвешки глас. “Знам” отговори редника “Отведи ме при тях!” помоли го той. “Затова съм тук. Нека душата ти намери покой!” Но душата му нямаше да намери покой. Той се бе провалил и мрачния силует го знаеше. Все пак това беше част от работата му, да знае всичко, което става. Знаеше миналото, настоящето и отчасти бъдещето, колкото и трудно да беше то за предсказване.
Безименният боец затвори очи и самотата го погълна, а историята му потъна в забрава...
Ами...коментирай народе
Но хората са казали че от третия път винаги става. 