Въведение 02: Амарант *
фонова мелодия: Now The World
Вятър повя из поляните и разлюля стръковете трева в тази студена майска утрин. Слънцето почти не галеше с меките си, пролетни лъчи охладнялата земя; денят настъпваше лениво, почти неохотно. Небето беше още тъмно и имаше странен, зеленикав оттенък. Игривият повей все така накланяше връхчетата на тревата към юга. Един необичайно мразовит майски ден сред безкрайни поляни и хълмове, недокоснати от човешка ръка.
На западния склон на един от хълмовете лежеше момче. То не усещаше настъпващия ден, тъй като се бе обтегнал на неогрятата страна. Не го усещаше, но вероятно го подозираше, защото очите му току се стрелкаха към небето, към зеленикавото небе с изчезващи звезди. Момчето бе на около тринадесет години; буйната му кестенява коса падаше неудобно над светлокафявите, граничещи със зелени очи. Най-изненадваща беше млечнобялата му кожа, обсипана с лунички по лицето и раменете. Единствената дреха, която носеше, беше светъл ленен панталон, обвил подвитите му крака. В скута му лежеше малък бележник. Младежът изпълваше белите страници с дребен почерк. Малките, сиви думи излезли изпод молива му се множаха по редовете като гълъби по черни жици.
Беше писал цяла нощ и очите го боляха. Цялото му тяло тревожно молеше за сън. Не беше ял нищо и усещаше гърлото си като пустиня. Преглъщаше мъчително, с привкус на пясък, който раздираше стомаха му. Но не спря да реди дума след дума и тъй вече шейсета страница. Наближаващото утро го накара да се забърза и той запълни две страници за няколко минути. Знаеше, че е закъснял, че няма да успее да завърши замисленото. Започна да съкращава съдържанието, да пропуска описателните моменти. Имаше план за всяка дума, всяка запетая и вложена мисъл, затова редакцията беше бърза. През цялото време, докато изписваше машинално наизустените разсъждения, младежът си спомняше. Най-омразното. Миналия ден.
Вчера загина баща му, неговият създател и най-близък човек на света. Изгоря заедно с други прекрасни хора в театъра, подпален от неговите врагове. Баща му знаеше, че ще умре в театъра, но изгуби живота си с една успокояваща мисъл - че детето му е спасено на черните платна. Той грешеше и сега това тежеше на съвестта на момчето. Всичките му притежания бяха на кораба, но самият той не беше. Избяга за да остане до любимия човек и сега бе като по чудо жив.
Вече нямаше избор. Нямаше го баща му, заминаха черните платна. Стана жертва на любовта си; остана без нищо и никого и това бе причината, поради която не спеше в този късен час. Крепеше го мисълта за края, изгарящата представа за цялостта на мислите му, пренесени на хартия.
В следващият миг усети първия лъч върху рамото си. Утринта започваше. Небето придоби светъл синкаво-зелен оттенък. Момчето се претърколи надясно по корем и започна да пише трескаво. Почеркът му се разкриви и удебели от изтъпения молив, но краят беше толкова близо... На рамото му се образува огромна подутина, обградена от набръчкана изгорена кожа. Младежът не обръщаше внимание на болката; умът му беше преизпълнен с най-близкото до адреналин, до което можеше да достигне. Сянката на хълма изтъняваше с бавното настъпление на небесната огнена колесница. Лъчите докоснаха меко стъпалата на момчето и то закрещя; ходилата му припламнаха, овъглиха се за секунди и се разпръснаха на прах. Той прехапа устни и заскимтя от болка, но заби свободната си ръка в пръстта, стисна силно и продължи да пише. Ред след ред, докато огнените езици бавно овъгляваха плътта му, все по-високо и по-високо. Умът му бе угаснал. Сетивата му отказваха да уловят болката и само ръката му продължаваше да пише. Още няколко изречения... Слънцето достигаше кръста му. Назад стояха фини въглени, които доскоро бяха крака. Последно изречение... Три думи... две... една и... Лъч докосна сърцето му и то лумна в миг. Ръката замря. Очите на момчето се разшириха в последен миг на агония, след което главата му се отпусна меко в тревата. Моливът се бе спрял в края на изречението, поставил точка. Отпускащата се ръка продължи точката в линия, която пресече докрай листа. Раменете и главата му догоряха бавно, постепенно излагайки се на утринната светлина. Последна остана простряната му дясна ръка, която до края си стискаше молива. Когато и тя се превърна в пепел, моливът се търкули до бележника - свободен най-сетне. Вятърът, сякаш усетил, че никой не придържа страниците ги плъзна с невидимата си сила и се спря на първата. Не успя да повдигне корицата. Първата страница беше различна - съдържаше едно единствено изречение, изписано с едри букви. Посланието гласеше:
"Страннико, който четеш тези редове - готви се за голямата самота, изложена на белия лист..."
----
* амарант (поет.) - неувяхващо цвете
|
Лирическият герой е актьор или сценарист към театър? Също така пише, че това е първа част, да очакваме ли продължение?
Тогава обаче идва следващият въпрос - защо реши да го пуснеш на български? Вярно е, че тук е по-добре разказите да са на български (и което е по-добре според мен), защото е български форум, а и не всеки знае английски, но не е и задължително. В смисъл, просто за протокола, защо реши да го пуснеш на български? 
