|
Заглавие: The sleeping beauty or the nightmares of a Prince Публикувано на: 13 Юни 2006 19:09
Ще съм благодарен на всякакъв вид обоснованa критика по текста!
_____________________________________________________________________________________________
The Sleeping Beauty
Or the nightmares of a Prince
Краят дойде неочаквано, рязко и категорично, като всяко едно важно нещо, което се случва в живота на един човек. Повратна точка.
Тя си беше отишла и може би никога нямаше да се върне и да бъде отново до него.
Самото събитие беше обвито в мъгла и неясноти. Къде беше отишла? Защо? Тези въпроси за дълго се загнездваха в съзнанието му, но после леко и тихо се изпаряваха, неспособни да създадат здрави логически връзки, които да ги поддържат живи за дълго.
Надеждата обаче, тази красива функция на мозъка, която поддържа стабилността на разсъдъка, в отчаяните ситуации на живота, отново съживяваше въпросите от пепелта. И цикълът се повтаряше...
* * *
Любовта изкривява съзнанието. Дори простото влюбване на моменти най-нагло се набива като най-силното чувство, какво остава за по-силната му сестра обичта? Оковите на тази по-голяма сестрица стягат убийствено много и дори най-простият опит да се оттърсиш от тях, да ги премахнеш от съзнанието, да строшиш стягащия обръч около гръдния кош, предизвиква адска болка.
ВНИМАНИЕ !!!
ВОДИ ДО СИЛНО ПРИСТРАСТЯВАНЕ И ПСИХИЧЕСКА ЛАБИЛНОСТ. ОПИТА ДА СЕ СПРЕ СЛЕД ПРОДЪЛЖИТЕЛНА УПОТРЕБА МОЖЕ ДА ДОВЕДЕ ДО НЕПРЕДВИДИМИ ПОСЛЕДИЦИ.
ВНИМАНИЕ!!!
Ако продаваха любов на всяка упаковка трябваше да има по един такъв стикер.
* * *
Дори и след най-дългата нощ идва сутринта.
Когато се опомни вече нищо не беше същото. Принцът се оглежда дълго търсейки нещо познато от предишния му живот. Но всичко беше изчезнало заедно с нея или забравено на дъното на хилядите чаши алкохол.
Изминалите дни тънеха в мъгла. Между различните отломки на спомени рязко се открояваше един черен поток от чувства. Отчаяние, болка, психоза, лудост... Всичко смесено по възможно най-изкусния начин – преливащо едно в друго. Измамно разредено на места.
Мъката е като катран. Лепкава и гъста докато още бълбука. А когато изсине става толкова твърда, че е почти нежъзможно да се разгради и забрави.
Търсенето му започна почти веднага. За нея
Принцът искаше да намери отговори на въпросите си. Трябваше да разбере, да узнае, да научи. За нея
Той не можеше да си позволи да забрави или да се откаже.
Обикаляше и питаше всички в Кралството дали са чули или видяли. Дали знаят или могат да му кажат нещо. За нея
Дни наред не спря, убеден, не, и за момент не съмняващ се, в правотата на действията си. Нея я нямаше, а той не знаеше защо. Не знаеше кога си беше заминала. И това не беше редно. Това противорече на всичко, в което с радост бе вярвал. Той щеше да преобърне цялто Кралство ако трябва, щеше да слезе в Ада и да се качи в Рая, за да разбере. Щеше да убие всеки, дори и себе си. За нея
Никой не му отговори къде е тя. Повечето му казаха да я забрави или да си намери друга.
„В крайна сметка всички са еднакви!”-беше изхриптял, в отговор на неразбирането изписано на лицето на принца, един дебел богаташ, близък на Кралското семейство - целият отрупан в златни верижки, синджири и гривни. Човек отдавна продал душата, морала и съвестта си. Точно той ли щеше да разбере склонния към мечти принц...
***
Принцът се събуди от един сън, огледа се, не хареса реалността и заспа отново. Този път сънят беше кошмар.
***
Той си спомни нечии думи. Чии ли са бяха те?
„През девет езера в десетото – Езерото на отчаянието, ще намериш истината. Пий от водите му и ще я узнаеш, такава каквато е. Но те предупреждавам тя може да не ти хареса...”
Принцът оседла своя вран кон и тръгна да търси Езерото на отчаянието. Не беше казал на никой къде отива. Той беше луд за тях. И той беше луд, в увереността си.
Дълго пътува принца. Бреговете на девет езера прегазиха копитата на коня му и след много премеждия и схватки, той намери десетото - Езерото на отчаянието.
Наведе се принцът и отпи от мътните води.
Мрачни облаци обвиха ума му, по-мрачни от водите на езерото и по-дълбоки от страшните му глъбини. Безсилен се свлече принцът на земята. И там го заля истината, разкри му се и го ужаси.
...Той видя Нея. С цялата си прелест тя стоеше пред него и в ръка държеше сребърно огледало. В него принцът видя само себе си... Вината беше негова. Тя си беше заминала заради образа в огледалото. Заради това което принцът е. Или е бил?...
Дълги дни мисли на брега на езерото, принцът, дълго диша мъглите на безизходицата, които го задушаваха. Дните и нощите се преплитаха неусетно, без ред или порядък около него.
Отчаянието.
Чувството на безизходица, чувството на безсилие пред съдбата и нейните игри, започна да стяга гърлото на принца. Бавно, но все по-уверено с всеки изминал ден, тъмни облаци скриваха щастието от душата му. Беше се случвало белите му дробове да отказват да слушат първородния инстинкт на дишане, дори и при най-беглия спомен за нея.
Много неща си спомни. Много неща научи от спомените си. Много въпроси, обаче, останаха без отговори. Мина време и той все по често се отказваше от поредния въпрос и все по-рядко гледаше залеза, за да си спомни.
Един ден или една нощ, той смъкна доспехите си и потъна в Езерото на отчаянието...
***
Принцът се събуди от кошмара си и реши да заживее в реалността заедно със спомените и всичко, което те му причиняваха.
***
Дните бягаха по невидимите си пътеки около принца.
Заредиха се приеми, балове, военни походи, дипломатически пътувания. Всичко както преди. Но ефектът на езерната вода не отмина.
Мислите пак се връщаха при Нея. Спомените се сблъскаваха с Нея. Мечтите летяха около Нея.
Надеждата.
Нейните кълнове за дни растат и порастват в романтичната душа.
Прицът съумяваше да се справи с тези плевели на заблуждението, но те продължаваха да се връщат. Наркотичното им влияние над разума, продължаваше да му влияе. Кралят и кралицата се уплашиха за сина си и изпратиха вест по цялто кралство:
„Принцът е болен. Щедро ще бъде възнаграден онзи който го излекува от странната му болест.”
Заизредиха се лекари и знахари от близо и от далеч, но никой не успя да помогне.
Един ден пред портите на замъка спря дребна старица - лечителка. Никой не я беше виждал, никой не бе чувал за нея.
Пред краля тя се поклони и каза:
„Принцът не е болен. Езерните води не разболяват. Отчаянието му ще изчезне само ако той вземе оръжието и щита си и да се изправи срещу Великия змей. През девет планини в десетата трябва да търси принцът един ослепителен в своето златисто сияние люспест змей. Щом го убие, синът ти сам ще намери своя лек.”
И въпреки укорите на Краля и молбите на Кралицата принцът яхна своя вран кон и препусна, като не спря нито за миг. Той беше луд в увереността си.
Пред огромната пещера на змея той извади меча и щита си и влезе вътре, непоколебим в отчаянието си - което вече твърде дълго го задушаваше.
Великият змей се изправи пред принца в цялото си великолепие и заговори:
„Всяка ценност на нещата блести по мен. Всяка ценност е вече създадена и всяка създадена ценност - това съм аз. Тук и ще намериш себе си. Убий ме и извоювай свободата си или умри и бъди забравен заедно никому непотребната си мъка.”
Битката беше страшна. Три слънца и три луни огряха входа на пещерата, докато принцът вдигна меча си и го заби в сърцето на поваления змей.
Празнуващ закрещя той, празнуващ свободата си.
Принцът се върна в Кралството като победител. И кралството празнува.
Три дни и три нощи неспирно се весели народът.
Кралят устрои невиждан пир, на който биха завидяли всички крале, минали и бъдни. Всички празнуваха в името на победата на принца над Великия змей.
Старицата отказа всички дарове които й предложи краля и само каза на принца:
„Принце, ти искаш да разбереш, За нея? Ще я намериш в кулите на замъка, дълбоко заспала.”
После старата жена се обърна да си върви и както никой не я беше виждал преди, така и никой не я видя повече.
Принцът непоколебим и смел в търсенето си, сега се уплаши, застанал насаме с избора.
Търсенето му беше свършило и себе си намери той. Не нея
Разбра, узна и научи. Намери отговори на въпросите си. Не нея
Той преобърна света си. Слезе дълбоко в дебрите на Езерото на отчаянието и се качи високо в планината, за да убие Великия змей. Откри ценности. Не нея
***
Принцът бавно се качи по стълбите на кулата. Леко отвори вратата там където свършваха. Тихо влезе в стаята, където лежеше тя – побрала всичката прелест в нежния си сън. Внимателно се наведе над нея. С ням копнеж целуна само едната й устна – по-алена от кръвта и по-нежна от розов лист...
И сам събуди себе си от кошмара, който го бе довел при нея. И никога не забрави вкуса на последната целувка.
___________________________________
Еволюцията е конспирация!
|
След като всичко е минало... можех да го опиша...