Да приемам, че е толкова зле, че даже не Ви дава сърце да го коментирате...
| Форум на PC Mania https://forum.pcmania.bg/phpbb3/ |
|
| „Безценни бисери измежду фалшивата корона.” https://forum.pcmania.bg/phpbb3/viewtopic.php?f=3&t=43009 |
Страница 1 от 1 |
| Автор: | Koksuel [ 07 Юни 2006 18:57 ] |
| Заглавие: | „Безценни бисери измежду фалшивата корона.” |
Предварително се извинявам за допуснатите грешки - имам навика като пиша бързо да размествам някои и други букви... а и не претендирам, че е кой знае какво, като се има в предвид, че няма ясен смисъл... Беше от ония пролетни сутрини, в които човек лесно можеше да сбърка земята с райската градина. Песните на птиците се лееха по – красиви и силни от обичайното, цветята в малките спретнати дворове изглеждаха по – истински от всякога, сякаш до сега са били просто черно – бели, а през нощта някой невидим художник им бе вдъхнал повече живот с разноцветните си бои. Във въздуха се носеше едно ухание, което бе по – приятно дори миризмата, която предвещаваха летните бури. Сякаш всичко се бе избистрило и едва сега показваше истинската си същност пред света. Да, имаше няколко такива дни в края на всяка пролет, точно преди началото на лятото. Няколко точно такива дни, заредени с една неописуема енергия, която преливаше измежду всичко живо. „Безценни бисери измежду фалшивата корона.” Така ги наричаше г – н Пейс, отдавна побелелия старец, който прекарваше по няколко часа седнал в люлеещалкатд веранда палЄтц прерарраШеред къщата си. И за г – н Пейс всеки ден от годината приличаше на малко брилянтче или по – скоро нищо и никакво стъкълце, но тези дни... те бяха нещо съвсем различно, съвсем друг карат. Цялата земя сякаш се бе разнежила от нечия божествена милувка и точно тези дни го караха да мисли, че там някъде, горе в безкрайната синева и дори много над нея имаше някой. Цяла сутрин прекара той, захапал крайчето на лулата си, люлеейки се в стола си и осъзнавайки, че днес дори тютюнът имаше един по – сладък вкус от обичайното, че сякаш за първи път вижда света в цветове, макар че зрението му вече хич го нямаше и че за пръв път чуваше звуците истински и кристални, а бе забравил да вземе слуховия си апарат тази сутрин. Единственото, което обаче се мъчеше да помрачи деня беше упористта на всички наоколо да си затворят очите за тази красота, която виждаше той. Дебелакът, който живееше отсреща и караше луксозната червена кола, типично превозно средство за бизнесмените, изглеждаше нервен както винаги и както правеше всяка сутрин бясно ритна една от кофите за боклук на излизане от двора си. Качи се в автомобила си пуфтящ като разгневен хипопотам, както обича да се изразява старецът, и потегли, вдигайки облаче пепел, което обаче бързо се разсея, все едно някой отново се беше намесил. Истеричната г – ца, която живееше няколко къщи по – надолу и днес мина забързано край двора на г – н Пейс и когато той я поздрави от учтивост – нещо, което правеше всяка сутрин - тя му отвърна с обичайното „изкуфял дъртак” смънкано под големия й крив нос, а после измърмори нещо и по случай врявата на проклетите птици и как всички трябвало да бъдат изпогърмяни с пушка, за да се възцари спокойствие в това проклето място. След това отмина както всеки друг път. Г – н Пейс се изненада, че даже старчето от съседната къща, с което обичаха да играят табла следобед не забеляза промяната във въздуха. А на промяна миришеше толкова силно, че дори някой със запушен нос би я усетил. Само че приятелят му по табла не усети никаква разлика спрямо вчерашния ден, а когато г – н Пейс се опита да подхвърли въпроса той го изгледа много значително и измънка, че всичко си е просто обичайното, а после му заяви, че днес няма да може да дойде за играта на табла. С напредването на часовете обаче красотата на деня разцъфна като цвете докоснато от слънчевите лъчи. И да, слънчевите лъчи гальовно милваха земята, вплитаха се в дантелените корони на дърветата и хвърляха пъстри сенки под тях. Г – н Пейс остана на верандата по – дълго от обикновено, само когато по обяд усети глад малко се размърда като змия на припек, която се преместваше, за да се напече и другата и страна, изправи се и закуцука към вратата. Хлътна в малката кухничка, където се бави само няколко минути и отново излезе навън с един измайсторен сандвич с фъстъчено масло и пак се настани в стола си. Беззъбата му уста бавно погълна филиите намазани с маслото, което днес нямаше такъв отвратителен вкус. Стоя отвън и целия следобед, когато учениците се връщаха от училище, носещи толкова големи раници на гърбовете си, че г – н Пейс бе почти сигурен, че тежат повече от самите тях. Не, не беше просто сигурен, можеше да заложи главата си на това. Само няколко секунди по – късно, когато слънцето се бе спуснало значително ниско той почти бе склонен да благодари, че днес няма да играе табла. Обявлението на приятелят му отначало го натъжи, но сега беше доволен и благодарен, че нищо няма да наруши гледката днес, а една игра на табла определено щеше да го разсее да види всичко, което му се разкриваше пред очите. Защото картината се менеше с всяка изминала секунда и колкото по – убеден беше старецът, че не може да стане по – хубаво от сега, нещо леко помръдваше или просто трепваше и доизкусоряваше облика на земята. След няколко часа слънцето почти бе готово да се скрие зад почервенелите хълмове в далечината. Последните му лъчи целуваха дърветата, цветята, тревата, все едно утре нямаше да изгрее. И г – н Пейс знаеше, че утре нищо няма да изглежда така както бе днес – утре щеше да е един от онези обичайни и досадни дни, с които обикновено се пълнеше животът му. Беше живял почти цял век, а дни като днешния бяха сред малкото видени... Слънцето потъна далеч зад хоризонта, червените хълмове потъмняха и се оцветиха в тъмно шоколадово, а някъде високо в притъмнялото небе заблещукаха нанизи от седефено бели звезди. О, да, там горе определено имаше някой, който да рисува тази красота и туко – що приключилия ден вероятно бе един от добрите му моменти за изкуство. - Чудесен ден да ти бъде последен, нали старче?! – прозвуча нечии глас дълбоко в него. Да, да... той определено искаше така да запомни земята – красива и чувствена. Да, не би имало по – хубав ден, с който да се раздели с лика на този свят... Сутринта слънцето се показа и освети г – н Пейс, който леко се полюшваше в стола си. Завари го там, отпуснат на мястото си, от което не бе ставал цяла вечер, на лицето му се мъдреше една беззъба усмивка - някак спокойна или по – скоро доволна, сияеща, а очите му бяха затворени. Когато по – късно пощальона дойде да донесе редовната поща състояща се от няколко вестника и две писма за сметките през този месец намери стареца задрямал. Или поне така си мислеше, докато не отиде да го събуди, но когато стисна ледено студената му ръка ясно разбра, че не спеше. Беше съвсем изстинал, направо вкочанен... Да, вчера бе чудесен ден да ти бъде последен... |
|
| Автор: | Koksuel [ 09 Юни 2006 18:39 ] |
| Заглавие: | |
Да приемам, че е толкова зле, че даже не Ви дава сърце да го коментирате...
|
|
| Автор: | MetalGearRex [ 10 Юни 2006 19:18 ] |
| Заглавие: | |
Не, по-зле е!
Шегата настрана, приятно разказче, което (предполагам) цели да ни покаже, че улисани в ежедневнието ни и съпътстващите го проблеми, често не забелязваме красотата, която ни заобикаля. Тъжното е, че точно тя може да ни направи настроението добро, да ни отпусне и освободи от натрупаната негативна енергия и да ни зареди с положителна такава. Тъжно наистина. Тук обаче ми се иска да вметна и една от причините да е така - не само, че от ден на ден ежедневието на съвременния човек става все по-натоварено и по-натоварено, но според мен голямата пречка да забележим това е, чеживеем в блокове! Да, точно това уж "не толкова важно нещо". Защо ли? Ами защото аз (като живущ в блок) нямам къде и как да изляза навън, да седна и просто да се наслаждавам на красотата на прирорадата в някой хубав слънчев ден. Още повече - в тази бетонна джунгла, в която живеем все по-малко и по-малко, ако не и въобще не останаха затревени зелени пространства, където да се почувстваш, макар и лъжовно, "сред природата". Живея в Сливен и мога да ви кажа, че в скромния ми град (който между другото не е чак толкова малък - 8-ми по големина в страната!) има май точно няколко зелени места, а по-голямо по-размери има дори само едно - малката ни градска градина. Това наистина много ме натъжава, защото понякога наистина ти се иска просто да седнеш на една пейка и да подидаш чист въздух и да погледаш малко зеления цвят на растенията. Дори още по-лошо нещо се сетих - във връзка с абитурентския ми бал наскоро бях в прословутия ни курортен град Слънчев бряг, където мога да заявя, че нямаше една пуста пейка със зелен храст до нея, където да можеш да седнеш! Каква почивка ще правиш там? Аз лично не знам... Лично според мен много ще се спечели ако се създадат или най-малкото запазят сега съществуващите зелени площадки. Уви, едва ли някой ще ме чуе - за всекиго е важно да се прибере някой лев в повече от предприемчивия строител на ново заведение... Наистина жалко! Колкото до написаното - добре беше. Хареса ми описанието ти в началото - не прекалено дълго (както бих го направил аз  ), но много приятно за четене - точно като картината, която рисуваше. Няколкото мотива в разказчето бяха добре сложени.  Само не можах да разбера защо беше нужно героят да умира, но и това си има някои не лоши отговори. Както и да е.
По техническата част имам само една забележка - правописните грешки. Знам, че се извини предварително, ако му удариш една редакция след като го напишеш, ще стане много по-добро! Точно като в разказа ти, липсата на правописните грешки е това нещо, което се доизкусурява в пищната картина, точно когато си си мислил, че не може да е по-добре. Сещаш се, нали! 
Добре написано и може би трябва да пробваш да напишеш още нещо. Само не продължавай дълго да робуваш на стила "кратък разказ, разискващ до болка познати теми".
|
|
| Автор: | Koksuel [ 10 Юни 2006 21:06 ] |
| Заглавие: | |
Мерси за мнението ти... аз някои грешки поправих, но чесно казано не обичам да си препрочитам нещата, защото като видя началото на думата и знам цялото изречение нататък и го препускам през погледа си - така че файда от препрочит няма... Но ще се постарая, знам че тази част е страшно зле... Писала съм още няколко неща, но на хартия и трябва да ги набирам, но ще пусна обещавам... |
|
| Автор: | Silly Wizard [ 10 Юни 2006 22:50 ] |
| Заглавие: | |
Хей, много е добро, няма да направя толкова подробен анализ на произведението като колегата, не смятам и да задълбавам в идеи, просто отбелязвам, че съм го прочел и че ми харесва. Предполагам липсата на коментари е поради липсата на време да се прочете разказът, дори от липсата на време да се прочете. Въпреки това ще намеря време да прочета и други твои неща, ако пуснеш такива. |
|
| Автор: | Koksuel [ 04 Юли 2006 11:19 ] |
| Заглавие: | |
Без определени заглавия... Зад маска, дантели, кринолина, чужди мисли уловени в рима, основна роля сред декора внася цвят, живот сред сбора от анонимни вещи, плат картон, там спектакълът дири заслон, там, където се сливат в актьора душите, където истините се съобразяват с лъжите. Дори и пристегнала душата в корсет, дори и различна, с говор превзет, света на сцената откривам този ден, щом не открих до днес света в мен. Щом маската дари ме със свойта свобода ще се разкрия в актьорска игра. ~~~ Пътя уж все прокарваме, за стигнем любовта... къс земя с грижи обграждаме, уж е рай, но все пак земя... Отделен от света и от хората, своят ангел там пазиш ти... далеч от водата и огъня, но далеч от онез райски врати... Парцел в теб инсталиран, късче от любовна мъгла... но защо ли тогава намирам, гробница за сърца? И пак си сама. И пак съм сама... ~~~ Тръгвам си. Из локвите крача. Гръб iм обърнах-вече нищо не значат. В ума ми изникват измислени думи, под краката ми сменят се пловдiвски друми. И аз съм клише. До болка клиширана. Няма смисъл, все пак съм банално дублирана. Отварям врата към миг тъй просторен и с мен уж си там, но в мен си затворен. Измисля си всеки илюзорен свят, в който аз съм щастлива. За всеки различна - по форма и цвят. "Много сладка", но не и "красива". Тръгвам си. Из пътя се лутам. Дали ще пропадна или ще я избутам? В ума ми изникват правила и закони… А пътят е прашен, а локвите - спомен. |
|
| Автор: | SneakyDude [ 04 Юли 2006 14:00 ] |
| Заглавие: | |
Първото стихотворение е изключително. Имам малко забележки към ритъма, но идеята е интересна и добре развита. Другите две са малко по-посредствени, може би защото използват по-изтъркани и обезсмислени мотиви. Разказът също е интригуващ, макар да не успя наистина да ме докосне. Може би твърде отвлечен, по скоро поредица от картини, отколкото случка. Такава е била и идеята ти, получило се е. |
|
| Автор: | Koksuel [ 05 Юли 2006 12:49 ] |
| Заглавие: | |
Вглеждам се в себе си с лупа, и с мастило изписвам резултатите. На лудата, вечно духаща супа, пласирам безплатно цитатите... Кретенизъм в бутилка, усмивки на блистер, в станиолче от "Милка" свивам нотен регистър... И съм вероятностно дива, макар твърдя - добро дете, невъобръзимо красива през дъно на бездънно шише... ~~~ Улицата с влажните павета, в моят дом ще отведе без липи, но с две дървета а лелката край тях мете. С каравана, с няколко коли, с пейка чакаща пред входа някой да се приюти да сподели има ли тревога. Със стълби, лампа, слънце, перила с усмихната лелка напета, всичко си има, не ти трябват крила по улица с влажни павета. |
|
| Страница 1 от 1 | Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ Лятно време ] |
| Powered by phpBB © 2000, 2002, 2005, 2007 phpBB Group http://www.phpbb.com/ |
|