гагаулски

Средата на лятото. Дъждовният период отдавна бе отстъпил мястото си на безкрайните горещини и суша. Въздухът трептеше, беше отвратително горещо и задушно. Лъчите на слънцето бяха толкова горещи, че можеха да убият и слон. В интерес на истината те наистина бяха убили един млад, неразумен слон, който въпреки предупрежденията на старата си сбръчкана баба бе излязъл да поиграе на криеница с най-добрият си приятел – един стар и глух мравояд на име Мравояд, който в интерес на истината не знаеше, че е най-добрия приятел на младия слон. Та този умрял слон, докато беше жив естествено, носеше звучното българско име Янаки. Също толкова естествено той нямаше от къде да знае, че името е българско, но това в момента не го интересуваше. Единственото, което занимаваше умрелите му с него мисли бе как да се разложи по-бързо и как да осмърди по-голяма територия.

Бабата на слона, която носеше не по-малко звучното българско име Бабата на Янаки, бе разтревожена от неколкодневната липса на внука си и нервно вдигна телефона, набра с неимоверни мъки 911, тъй като краката и бяха многократно по-дебели от дупките на шайбата на телефона, а старческият и мозък бе прекалено изсъхнал за да се сети да използва опашката за тази цел, и се заслуша в сигнала:
Телфон: Тъъът (пауза) тъъът (пауза) тъъът
Глас от другата страна: Спешен център, добър ден. (пауза) Ало? (пауза) Ало?? (пауза) АЛООООООООООООООО?!?!?!?!?!
Бабата на Янаки: Добър ден. Търся внука си.
Глас: Само спокойно, без паника. Обадихте ли се в моргата?
Янакиевата баба: Ъ-ъ-ъ. Не. Той излезе преди два дни и още не се е върнал.
Глас: Добре, без паника. В спешното търсихте ли го?
На Янаки баба му: Ъ-ъ-ъ. Не. Отиде да играе на криеница с най-добрия си приятел мравояда Мравояд.
Глас: Добре, без паника. Ще го потърсим и ще ви се обадим.
Бабата Янакиева: Благодаря, но имате ли ми телефона да ми съобщите резултатите?
Телефон: Тът, тът, тът, тът (няма паузи)…

Слонската баба пак се залуша в сигнала и скоро почна да припява рефрени от една стара слонска песен в ритъма на телефона. След половин час прекаран в това тя затвори слушалката, излезе на верандата, седна на люлеещия се слонски стол, произведен по поръчка и заспа вечен сън, понеже получи слънчев удар.

Историята, която искам да ви разкажа няма нищо общо с това слонско семейство, което и без това умря и стана безинтересно.

Истинският герой на историята живееше на другата страна на земното полукълбо. Не, не отгоре на полюсите, а пак на екватора, но в момента се намираше в тъмната половина на земята. Там бе настъпила екваториалната зима.

Чандрагупта изтри с ръка изпотеното стъкло на прозореца, потръпна от студ при гледката навън, закопча още едно копче от раздърпаната си карирана риза без ръкави, увеличи климатика на 46 градуса по Целзии и се облегна на люлеещият се стол. Историята на този стол бе невероятно интересна. При едно от последните пътувания на Чанграгупта до обратната страна на Земата, той го бе откраднал от един умрял сбръчкан слон, който незнайно защо бе излязъл да се пече на слънце в най-голямата жега и бе умрял от топлинен удар. Но както и да е, дебелобузестият негър отново потръпна, пресегна се и взе книгата, която бе чел до сега. Зачете се в нея и загуби представа за времето.

Няколко часа по-късно плешивият дебелобузест Чандрагупта стана, запъти се към хладилника (по-правилно би било да кажа топлилника, тъй като вътре бе около 60 градуса), отвори го и извади един пресен кокосов орех. След това с помощта на малката си дрелка и една пластмасова фуния, открадната от шкафа на същият онзи умрял сбръчкан слон, той наля солидно количество откраднато марково уиски (то не беше от слона) в ореха, ръгна една сламка и остави готовият тропически коктейл на масата, която бе откраднал от една разпродажба. Отиде отново до прозореца, но този път не погледът му не се рееше навън, а бе насочен към малка пластмасова кутийка, която бе оставена на перваза. Доволно потърквайки черните си космати ръце той внимателно я отвори. Уви, какъв бе ужасът му когато установи, че е празна. Дебелите му устни се свиха, бяха прехапани, пребледняха, след това пак почерняха. Налагаше се да излезе навън, на този ужасен студ, но нямаше друг избор.

Чандрагупта въздъхна жално, закопча още едно копче на ризата си и се запъти към вратата на къщата си. Отвори я и се огледа за зимните си сандали. Те бяха точно там, където ги беше оставил – върху килимчето за гости на което с избледнели черни букви пишеше “Частна собственост. Стрелям на месо”. Огромният плешив дебелобузест негър оголи ред бели като перли зъби (другият ред го нямаше) в нещо като усмивка, която би усмъртила стадо трицераптопси от километър и половина, нахлузи зимните сандали (те имаха с 1 каишка повече от летните) на огромните си мръсни ходила и се запъти към телената ограда, която се намираше на около 100 метра от къщата му.

Чандрагупта бе почетен гражданин на държавата Гагаулия. Всъщност той бе и неин единствен гражданин, понеже Гагаулия се разпростираше на площ от два квадратни километра. И пак всъщност тази незнайна страна всъщност бе малък остров, който го нямаше на нито една карта, било тя морска, земна, топографска, на суровините или за оцветяване. Предишният единствен обитател на острова бе един мравояд, който Гагаупта бе прокудил преди много години за вечни времена на другия край на Земята, където гъщият този мравояд стана най-добрия приятел на един слон, с който често играеше на криеница, макар и без да го знае. Интересното на Гагаулия бе това, че 90% от територията и бе заградена с ограда от тел, която имаше цел да запази това, което бе вътре в нея от престъпниците. Очевидно бе, че мозъкът на почетния гагаулец бе закърнял като шестия нокът на четирипръст летящ бозайник понеже на острова никога не бе стъпвал човешки крак. Е, освен този на Чандрагупта.

В заграденото пространство растеше трева. Но не каква да е, а специален сорт индийски коноп, чиито семена Чандрагупта бе “откраднал” от един потънал близо до острова кораб. След неколкомесечни опита да яде тези семена (казах вече за състоянието на мозъка му) негърът откри същата тази книга, която бе наръчник за отглеждане на този сорт коноп. Чандрагупта го бе прочел няколко пъти много внимателно и сега се радваше на обилна реколта. Също така бе разбрал от наръчника, че е най-добре това растение да бъде пушено, а не ядено. По тази причина Чандрагупта си бе измайсторил малката кутийка, която отиваше да напълни в момента, в която си сушеше реколтата.

Влачейки бавно невероятното си туловище, грозният огромен плешив дебелобузест негър едва се добра до единствената врата в телената ограда опасваща острова. Там бързо набра кода на електронната аларма, отвори вратата и вдиша изпълнения с аромат въздух през огромния си черен нос.
Ааа, ми аморе. – каза той на чист гагаулски и започна нежно да къса листа от най-близкия храст, подреждайки ги прилежно в малката абаносова кутийка (той си мислеше, че е от чист абанос, казвам пак за мозъка му).

Скоро кутийката бе пълна. Отново със същата скорост много грозният огромен плешив дебелобузест негър затвори вратата и се “втурна” към колибата си да се наслади на творението си. Веднъж влязъл вътре, като предварително си бе събул сандалите, Чандрагупта отиде до микровълновата (тя му бе подарък от покойния му чичо, умрял вследствие на удар по главата по време на обира на касата му), сложи кутийката вътре, включи на режим “изсушаване” и зачака. Минута по-късно микровълновата каза:
Дзвън!
Дзвън! – отговори и Чандрагупта, отвори вратичката и нежно пое в ръце топлата кутийка. Допря големите си черни джуки (б.п. – устни) до нея, което трябваше да символизира неизмерната му обич към кутийката и се запъти към дървеното бюро (което и той не помнеше от къде вече е откраднал). Отвори най-долното му чекмедже и извади от там навити на рулце листчета хартия. Идваше ред на любимото му занимание – свиването. С голямо усърдие и внимание в продължение на 10 минути Чандрагупта се занимаваше с това. Последва щракане на запалка:
Запалка: - Щрак – и стаята се изпълни с ориенталски аромат.Вик на радост се изтръгна от черните космати гърди на Чандрагупта и в тръс той се засили към уредбата, последен писък на модата (нея бе откраднал от дома на мравояда, който бе прокудил). В нея имаше един единствен диск, който Чандрагупта бе научил на изуст за последните 15 години, но все още обожаваше. Незабравимите хитове на Боб Марли.
Уредба: - No woman no cry…
Чандрагупта: - Но вомен но краииииии, ооооо
Уредба: - No woman no cry…
Чандрагупта: - Ооооууууу, но вомен но краи
Уредба: - No woman no cry…
НСБОП: - Полиция, замръзни на място!
Чандрагупта: - Но полиция но краи… ААААААА?!?!?!?!?!?!

Използвайки момента, когато Чандрагупта се бе разтанцувал дузина полицаи бяха разбили вратата на колибата и бяха влетели вътре, насочили смъртоносни огнестрелни оръжия към главата и туловището на Чандрагупта. (Историческа справка – огнестрелните оръжия са се появили за първи път през XV век в Европа. По-късно стават неизменна част от въоръжението на човечеството. Оръжията в ръцете на нахлулите в къщата на Чандрагупта полицаи представляваше последното подобрение на АК-47 с приспособление за нощно виждане и оптика, произведено в Казанлък, България.) Страшно грозният огромен плешив дебелобузест негър ги погледна със сините си като тюркоаз очи, пълни със сълзи, и получи нервен припадък.

Силен шамар го свести минути по-късно. Опита се да стане, но не успя. Ръцете му бяха закопчани с белезници зад гърба му, а над него облечен в черно човек с качулка само с прорези за очите и устата му говореше нещо за адвокат, справедлив процес и мълчание.

Дни по-късно, по време на процеса Чандрагупта разбра какво бе станало. (Държа да се извиня на читателите, че ги подведох, цялата история все пак имала нещо общо с Янаки, бабата на Янаки и мравояда.) Лелята и чичото на Янаки открили Янакиевата баба все така стара и сгърчена умряла на земята. Малко по-нататък открили и трупа на Янаки, полуразложен и полуизяден от глутница червени термити подвизаваща се под името “Дяволите от Ада”, но не открили люлеещия се стол на Бабата на Янаки, който бил изработен по специална поръчка. След обстойно претърсване и разпити се оказало, че мравояда Мравояд бил видял Чандрагупта да краде стола от умрелия стар слон и че същият този мравояд с най-голямо удоволствие разказал всичко на следователите.

След кратък, но справедлив процес (не и според Чандрагупта) негърът бил осъден да прекара 10 години в затвор, като бъде подложен на тежък физически труд и строга диета. Слоновете получили обратно злополучния люлеещ се стол, който за съжаление се счупил при пренасянето до обратната страна на Земята. А мравояда….

Уредба: - No woman no cry…
Мравояд с качак в лапа: - Но вомен но краииииии, ооооо
Уредба: - No woman no cry…
Мравояд опъвайки от качака: - Ооооууууу, но вомен но краи

Чък Норис го чете това. 'nuff said!