Проект сигурен живот
Проект “Сигурен живот” беше създаден под егидата на ООН в началото на 21 век. Двадесет години по-късно той представляваше най-големият научноизследователски център на Земята. Намираше се на отдалечен остров в Тихия океан, като точните координати се пазеха в тайна. Служителите наброяващи близо два милиона души се деляха на нива, но всички, дори тези от първо ниво, бяха каймака на световният научен елит. Тук те можеха да живеят и творят напълно необезпокоявани от хилядите опасности и проблеми съпътстващи живота обикновените хора. За обслужващата сфера и охраната се грижеха роботи-дроиди. Дроидите под ръководството на един човек-системният администратор, се считаха за много по-благонадеждни от нискоквалифициран персонал от хора, който би изпълнявал техните функции.
Макар и родена тук, мястото на Ейвълин в проекта не бе запазено до живот. Децата на служителите имаха право да останат и да се обучават до навършване на пълнолетието си. След това трябваше да положат цялостни изпити и тези, които не се справяха задоволително биваха изваждани от проекта. Като ученичка в дванадесети клас тя навлизаше именно в този критичен период, когато трябваше защити мястото си на острова. Опитваше да не мисли за ужасният свят извън проекта за, който бе слушала толкова много от по-възрастните. За да се ограничат вредните външни влияния, градът беше изолиран не само физически, но и информационно. Служителите не разполагаха с радио и телевизионни приемници или каквито и да било комуникации извън границите на проекта. Компютрите бяха свързани в локална мрежа, но нямаха връзка с интернет.
Ейвълин ходеше интензивно по улицата водеща към нейното училище. В този град всичко бе създадено с оглед абсолютната безопасност на служителите в него. Ето защо не се допускаха никакви превозни средства, дори велосипеди, считани за твърде опасни. За по-възрастните служители, бяха предвидени подвижни пътечки в средата на улиците, които ги отвеждаха до желаната дестинация. Всичко това караше хората да се чувстват наистина абсолютно защитени. За двадесет години история, в проекта не се беше случил нито един инцидент, при който да пострада човек.
С бърза крачка, Ейвълин скоро напусна уютното предградие, където се намираше къщата на родителите и, озовавайки се в центъра на града. Лекият ветрец си играеше с дългите и кестеняви коси, докато се движеше сред огромните стъклени фасади на централните сгради. Всички те бяха свързани помежду си със система от летящи коридори, така че служителите можеха да преминават от едно здание в друго без да трябва да излизат навън. Тя лично бе от малкото хора, които предпочитаха при всяка удобна възможност да излиза на открито, въпреки че всички говореха за това колко опасни могат да бъдат слънчевите UV лъчи. Тя погледна небето. Обичаше да го прави често. Понякога там се виждаха дирите оставени от реактивни самолети. Дали наистина светът извън проекта беше толкова лош колкото казваха? Изведнъж една мисъл я сепна и тя веднага погледна часовника си. Докато размишляваше неусетно бе забавила крачка и сега имаше опасност да закъснее за час. Не след дълго достигна училището. В него най-добрите учени работещи в проекта трябваше да отдават част от времето си за да преподават на младото поколение. Ейвълин влезе малко след като беше започнал часът по радиоизотопни техники. Мразеше да закъснява. Преподавателят я изгледа строго и тя навеждайки глава инстинктивно се насочи към най-задните редове. Чак когато седна и вдигна поглед забеляза нещо, което я накара да се втрещи...
Малкият реактивен самолет кацна на единственото летище на острова. От него слезе висок осемнадесет годишен младеж с видимо интелигентна физиономия. Джейк знаеше, че по всяка вероятност това е последното кацане в живота му. Поради гениалните му разработки в областта на протеинологията той бе приет в “Проект сигурен живот”. Въпреки, че беше толкова млад той се съгласи да зареже досегашният си живот и да се отдаде на науката. На другият ден след пристигането си трябваше да присъства на първият учебен час в новото си училище. Влезе малко преди да започне часът и без да обръща внимание на смаяните погледи седна най-отзад. Почти веднага след него влезе и преподавателя- едно от най-големите имена в биофизиката. Трудовете му се четяха в целият свят. За Джейк обаче урокът беше скучен, тъй като отдавна беше наясно с всичко за което се говореше в него. Защо въобще съществуваше това изискване все пак да завърши 12 клас. Сякаш имаше някакво значение за човек като него. Изведнъж вратата се отвори и в стаята влезе едно видимо притеснено момиче. Тя беше закъсняла и тихомълком се насочи към най-задния ред сядайки на първото място, което и попадна-точно до Джейк. Това привлече вниманието му. Намираше я за много привлекателна. Момичето вдигна глава и кафявите и очи срещнаха погледа му. Тя изглеждаше шокирана сякаш бе видяла извънземен. След няколко секунди на неловко мълчание двамата се извърнаха към преподавателя давайки си вид, че следят какво обяснява. Часът свърши и Джейк веднага се превърна в обект на всеобщото внимание. Всички от класа бяха родени в проекта и не бяха виждали човек на техните години идващ от външният свят. Те го отрупаха с въпроси, но той нямаше право да издава никаква информация. Пък и цялото това внимание не му беше особено приятно. Тъкмо мислеше да се оттегли когато сред тълпата си проправи път едно ниско русоляво момче, което го погледна със злобните си малки очички и каза:
-Разправят, че са те приели тук защото си бил голям гении, но знай едно един ден аз ще бъда най-висшия служител в проекта!-След тези думи момчето обърна гръб и излезе от стаята.
-Не се притеснявай, това е лудият Хари-каза един от учениците-Има болни амбиции. Родителите му са служители десето ниво, но той е бездарник и по всяка вероятност ще напусне проекта след края на училището.
Последният звънец би и всички ученици се запътиха към домовете си. Джейк също се насочи към новата си къща, в покрайнините на града. За негово най-голямо учудване беше настигнат от момичето, с което седяха заедно първият час.
-Не се запознахме, аз съм Ейвълин.-Каза му тя.
-Можеш да ми викаш Джейк
В следващите дни и седмици двамата се сближиха много и между тях пламна истинска любов. Джейк намираше Ейвълин за изключително красива и умна, а той я привличаше с интелекта си и най-вече с това, че бе дошъл от другият непознат и изпълнен с опасности свят...
Осем месеца по-късно дойде краят на учебната година. Всички завършващи, освен Джейк, полагаха серия от изпити, които щяха да решат съдбата им.
Той държеше ръката на Ейвълин докато тя нервно търсеше името си в списъкът от хората оставащи в проекта. Класирането беше по точки.
-Да! Оставам!-Извика тя когато най-сетне видя името си, след което се хвърли в прегръдките на Джейк.
-Да го отпразнуваме!-Предложи той и двамата напуснаха училището насочвайки се към брега на морето където обичаха да ходят сами. На изхода от центъра обаче бяха пресрещнати от група въоръжени дроиди от охраната. С учтив, но не търпящ възражение тон, роботизираната охрана им съобщи, че не могат да напуснат центъра. Целият град изглеждаше вдигнат под тревога. По улиците патрулираха отряди от дроиди. Те караха хората от домовете им в центъра. Площадите се изпълваха с народ, сградите също биваха опразвани от охраната. Никой не даваше обяснение за случващото се. Джейк се обърна с въпрос към Ейвълин:
-Това обичайна практика ли е тук?
-Не, досега не се е случвало нищо подобно.-Тя изглеждаше не по малко изумена. Въпреки всичко сред хората не настъпваше паника защото всички те знаеха, че се намират в “Проект Сигурен живот” и нищо не може да ги застраши. Много скоро обаче тази им вяра щеше да бъде разклатена. Всички бяха шокирани, когато на видеостената на централния площад се появи образът на Хари-съученикът на Ейвълин и Джейк.
-Поздрави на всички от вашият нов господар!-Започна той и в гласа му се долавяше нагла самоувереност.-След изпитите ми бе казано не съм за тук, че съм твърде тъп за вас! Е явно не съм чак толкова тъп, защото успях да проникна в кабинета на системния администратор, който беше въвел паролите за достъп и сега аз командвам това място. Вие бяхте гадни с мен и сега ще си платите. Във физическият институт разработвахте прототип на мощна неядрена бомба, която има потенциал да вдигне във въздуха целия град. Е аз активирах таймера и сега на всички ни остават шест часа живот!!!-Всичко това разбира се хвърли в ужас събралото се множество. Някои се опитаха да се бунтуват насочвайки се към централният офис на охраната, но в този момент дроидите откриха огън и първите неколцина бяха покосени. Това ужаси всички. Виждайки кръвта те осъзнаха, че нещата не са на шега.
-Ще умрем!-Промълви Ейвълин. Лицето и бе бледо като платно.
-Няма-Каза Джейк. Ейвълин го погледна с надежда.-Не забравяй, че идвам от “Външния свят”, изпадал съм и в по-тежки ситуации!-Той я хвана за ръка и я поведе през тълпата. Междувременно лудият Хари се забавляваше, като караше бившите си преподаватели да танцуват под ритъмът на автоматичните откоси изстрелвани от дроидите.
Двамата си проправяха път сред шокираните хора и скоро се добраха до края на тълпата. Там стояха подредени в една линия множество въоръжени дроиди. Джейк се огледа, нуждаеше се от оръжие. Той забеляза стърчащ над тълпата прозрачен чадър. Такива се използваха от хората тук за да се предпазват от UV лъчите, когато са на открито. Джейк се доближи до човека с чадъра и учтиво му го поиска.
-Е какво пък, така или иначе ще умрем!-Каза собственикът и му го преотстъпи.
-Какво си намислил?-Попита го Ейвълин.
-Можеш ли да тичаш бързо?
-Амии...
-Последвай ме!-Той се хвърли срещу двата дройда намиращи се пред него и с един замах на вече сгънатия чадър отсече изкуствените им глави. След това двамата с Ейвълин се впуснаха в бяг към съседната пресечка. Останалите дроиди се опитаха да реагират, и откриха огън с малките си автомати, но двамата успяха да се скрият зад ъгъла преди да бъдат уцелени. Те тичаха с все сили знаейки, че с тях е свършено ако бъдат настигнати. По петите им се втурнаха четири робота, а останалите продължиха да пазят тълпата. С помощта на чадъра, Джейк успя да разбие стъклената врата на една от сградите и двамата се вмъкнаха вътре. Те се притаиха чувайки механичните стъпки на роботите, които претърсваха околността. Скоро един от механичните бойци забеляза счупеното стъкло. В момента в който влезе в преддверието на сградата, Джейк му нанесе тежък удар разбивайки металната му глава.
-Вземи оръжието!-Извика Ейвълин.
-Вече почваш да схващаш идеята!-Отбеляза Джейк и взе малкият автомат, както и трите пълнителя закачени на колана на разбития дроид. В този момент от края на улицата се зададоха другите три робота. Джейк откри огън по тях. Въпреки цялото си съвършенство, дроидите все още не можеха да се сравняват с добре въоръжен човек и само числеността им можеше да се окаже проблем. Трите робота много скоро се оказаха на съставните си части, които изхвърляха електрически искри от остатъчно напрежение.
-Виж!-Извика Ейвълин посочвайки надписът във фоайето.-Намираме се в централният офис на охраната!
-Тъкмо няма да го търсим.-Отбеляза Джейк.
-Ти луд ли си!?! Та ние сме в гнездото на осите!
-Виж, единственият начин да спрем това безумие е като се качим в офисът на системният администратор и спрем компютъра. В противен случай където и да сме бомбата ще ни убие. Имаме няколко часа! Сега вземи и ти един от автоматите и да продължаваме.
-Н-н-но аз никога не съм стреляла!-Възпротиви се Ейвълин.
-По-лесно е от колкото изглежда.-Каза Джейк и скоро двамата продължиха напред по коридора към стълбището. Те решиха да не използват асансьорите защото бяха под контрола на главният компютър и можеха да се окажат капани. Междувременно системата докладва на Лудият Хари за проникване в сградата на централният офис. Той се приведе над компютъра и активира няколко команди:
-Хе-хе ще ми се правите на много смели, сега да ви видим!
От срещуположната страна на коридора, се появиха група от седем въоръжени дроиди, които веднага откриха огън. Джейк се прикри зад една от колоните, а Ейвълин приклекна зад масивна саксия в която вирееше нещо като фикус, чиито листа много бързо бяха обрулени от куршумите. Джейк се подаваше от време на време из зад колконата и стреляше с автомата си. Със всеки негов откос падаше по един роботизиран войн. Скоро обаче патроните в пълнителя му се свършиха и той трябваше да презареди. Виждайки, че в този момент никой не стреля роботите започнаха да се приближават.
-Стреляй!-Извика Джейк. Мобилизирайки цялата си воля Ейвълин се показа от прикритието си и без да спира да натиска спусъка успя да довърши оцелелите охранители. Двамата се изкачиха на вторият етаж на сградата, където трябваше да се справят с още няколко отряда от дроиди. Вече имаха опит и това не им се стори толкова трудно. В някои от помещенията на охраната те намериха и допълнителни оръжия, като гранати например. В една от стайте Джейк откри мощна карабина, с която замени малкият автомат, който ползваше до сега. На монитора си в контролната зала Хари следеше всичко случващо се в проекта и прогресът на Джейк и Ейвълин започна да го безпокои сериозно. Те се бяха изкачили вече на четвъртият етаж и механичните охранители, които той пращаше срещу тях се оказваха безпомощни. Ето защо реши да вкара в действие клонираните киборги. Това бяха специален род войски разработвани в проекта и представляваха войни с клонирано човешко тяло, но съзнанието им се контролираше от микрочип свързан с главният компютър. Киборгите бяха сравнително малко като численост, но успяха да затруднят Джейк и Ейвълин значително повече отколкото дроидите. Все пак след няколко тежки престрелки двамата успяха да се справят и с тях и вече се намираха на последният етаж. Само един коридор ги делеше от контролната зала. Тогава лудият Хари вкара в действие последното си оръжие. С натискането на един бутон той освободи от клетката му един от най-ужасяващите генетични експерименти правени някога в проекта. Това беше изкуствено създадено същество чиито гени бяха подбрани така, че да представлява съвършеният хищник. Беше високо около два метра и на външен вид приличаше на нещо средно между пантера и тиранозавър рекс. Ейвълин се ужаси при вида му, но Джейк запази кураж и успя да и вдъхне увереност. Двамата продължиха борбата и като вкараха в действие целият си арсенал, включително и всички гранати, най-сетне успяха да се справят с чудовището. Коридорът и съседните помещения бяха напълно опустошени. Ейвълин за първи път в живота си ставаше свидетел на такава разруха и то причинена с нейно участие. Двамата продължиха напред по коридора и в дъното пред вратата на командната зала те откриха системният администратор, който лежеше на земята със запушена уста и вързан ръце и крака. Джейк му отпуши устата:
-Онова лудо хлапе е в залата, спрете го!-Извика той.
-Нали за това дойдохме.-Отговори Джейк и двамата с Ейвълин нахлуха в залата...
След като всичко свърши Джейк и Ейвълин седяха прегърнати на брега на морето. Джейк беше щастлив, но Ейвълин изглеждаше угрижена.
-След всичко което се случи, казват че временно проекта ще бъде закрит докато се отстранят пропуските в сигурността!-Каза тя.
-Е какво толкова, хора като нас ще бъдат приети навсякъде!-Отговори Джейк с присъщата си самоувереност.
-Ти не разбираш, това навсякъде не е тук! Външният свят е толкова несигурен и опасен! Не знам дали въобще ще оцелея!!!
-По опасен от това което преживяхме? Едва ли!
-Но нали каза че си изпадал “и в по-тежки ситуации”?-Еивълин го погледна с недоверие.
-Е...-Джейк се замисли-Да кажем, че тогава малко преувеличих...
-Ах ти!-Ейвълин му се нахвърли налагайки го с юмруци по рамото докато той се свиваше и молеше за пощада.
КРАЙ
Това произведение е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivs 2.5 лиценз. За да видите копие на лиценза, посетете
http://creativecommons.org/licenses/by-nc-nd/2.5/ или изпратете писмо до Криейтив Комънс на адрес: Creative Commons, 543 Howard Street, 5th Floor, San Francisco, California, 94105, USA.
продължавай все така...
