Здравейте
Не мислех, че първият ми разказ, който показвам тук, няма да е мой. Той е на един мой много добър приятел, който обаче няма смелостта да покаже творбите си. Затова бях решил да покажа първата, която се озове някак на компютъра ми. Е, това, което съм постнал тук, хич не е зле. Пожелавам ви приятно четене 
----------------
Есента на 6358 година.
По прашния път, водещ към едно малко селце на Континента, вървяха трима души. Двамата от тях бяха високи и под дългите тъмни роби изглеждаха силни. Тъмните им кожи ги издаваха, че са от остров Атхана, островът на магьосниците, и най – вероятно, съдейки по телосложението им, бяха Пазители. В ръцете си държаха по една здрава, добре одялкана тояга за из път, а по лицата им бяха татуирани множество точки, подредени в линия по продължението на носа и завиващи над веждите, като описваха лека дъга над тях. Изглеждаха почти дивашки, но спокойните изражения на лицата им и доловимият душевен мир в очите им не можеха да бъдат признаци на жестокост. Спътникът им беше нисичък и на пръв поглед много слаб, облечен в наситено синя дреха с качулка, която закриваше лицето му. Първоначално всеки би си помислил, че това е дете, но ръката, която държеше тоягата, беше най – малкото на млад мъж. Тоягата вероятно му помагаше да намира пътя, защото с единия и край потупваше праха пред себе си.
Времето все още беше топло, очевидно лятото все още не искаше да напусне. Листата на дърветата обаче вече бяха обагрени в червено, жълто и кафяво и от време на време се чуваше тихият шум от падането им върху тревата. В продължение на много часове нямаше друг звук освен стъпките на пътниците и хрущенето на камъчетата под краката им.
- Господарю? – Тишината бе нарушена от един от воините. Гласът му беше неуверен, сякаш се чудеше дали е редно да заговаря. Изкашля се неспокойно.
- Кажи, Р’Ват. – Гласът беше плътен и идваше от дребната закачулена фигура, която вървеше на метър пред останалите.
Онзи се изкашля още веднъж и когато заговори, гласът му беше малко по – спокоен.
- Питах се...вървим толкова време...
Другият мъж, останал смълчан през цялото пътуване, вдигна поглед от пътя и го извърна към другаря си. Това беше достатъчно.
- Аз...простете, господарю Феалин! – Запелтечи Р’ват и наведе виновно глава. – Аз не...
- Няма нищо, Р’ват. – Мъжът отряза всякакви възможности на Пазителя да започне с извиненията си.
Последва кратка неловка тишина, която този път прекъсна Феалин.
- Няма нужда да се извинявате, защото пътят ни бе дълъг. И аз съм изморен, също като вас. Но скоро пристигаме и ще останем известно време. Почивката ще бъде достатъчна.
Мълчаливият погледна още веднъж из косо Р’ват и с това въпросът се приключи.
Вече две седмици бяха минали откакто тримата бяха напуснали Каменния път и се бяха насочили все на юг. Само веднъж бяха нощували под покрив и това беше при слизането им от кораба от остров Атхана до град Алендейл – най – големият град по източното крайбрежие. Като всички крайморски градове и този миришеше на силни подправки, алкохол и риба. Повечето сгради бяха двуетажни, построени толкова близо една до друга, че стопаните можеха да си говорят без да извисяват изобщо глас. Имаше безброй малки и тесни улички и още толкова крадци, които дебнеха изгоден случай да понапълнят изпразнената кесия. Градът имаше един голям площад, където търговците от различните краища на континента продаваха или разменяха стоките си, след което продължаваха пътя си. Хановете бяха може би най – често срещаните постройки в Алендейл. В зависимост от средствата, с които разполагаше пътникът, те варираха от обикновени дупки, където мазилката по стените отдавна беше паднала, масите бяха мръсни и никой никога не би отгатнал къде е била храната преди малко, до просторни, светли заведения, където бирата винаги беше студена, а стаите – чисти. Обаче едно нещо като че ли никога не се променяше и това бяха ханджиите. Те винаги бяха пълни мъже, с мазна коса и усмивка, която се разтегляше от ухо до ухо при звука от подрънкващите монети. Такъв беше и човекът, който посрещна групата на Феалин. Младежът не беше учуден, когато усети погледите, които му хвърляха хората. Не се трогна особено и когато чу предложението на ханджията, продиктувано, както той сам се изрази, от доброто му възпитание – а именно, съгласи се да ги пусне да спят в неговото заведение, само при условие, че веднага се качат в стаята, която той щеше да приготви за тях и платят двойно на това, което обикновено струваха преспиването и топлата вечеря. Заради дискомфорта, който евентуално биха причинили на скъпите гости на неговият скромен хан, каза той. По – късно в стаята, която представляваше малко помещение с едно легло и малко прозорче, от което влизаше влага, Р’ват се изказа по негов адрес доста горчиво. И все пак отношението на дебеланкото не беше нищо ново. Видеха ли кораб от Атхана, всички бягаха далеч, страхувайки се от проклятието, което могат да си довлекат. Какво ли оставаше за един обикновен гражданин да попадне лице в лице с някой от тези зли магьосници с нечисти помисли?
Разбира се това бяха глупости. “Островът на вещерите” и “прокълнатото място” бяха само част от имената, с които се бе сдобил Атхана. Всъщност това бе място, където монасите намираха душевен покой, а някои от тях развиваха силите, заложени във всеки един човек – а именно силата на Земята, на Водата, на Огъня и на Въздуха – четирите начала, както ги наричаха някои. Имаше четири храма, разположени в четирите края на острова. Всеки от тях възпитаваше учениците си на силата на Бога, към когото отправяше молитвите си. Феалин беше от Белият храм – храмът на Марал. Не се бе научила да управлява вятъра, но бе развил друга способност. Мразеше обстоятелствата, при които я бе получил. Очите му бяха ослепели и последното нещо, което бе видял, беше смъртта на родителите му. След това светът изгуби светлината си. От този ден мълчаливият Пазител бе неотлъчно до него. Фелаин така и не беше видял лицето му, но можеше да познае тихите му стъпки навсякъде. Казваше се Кудрет. Р’ват се бе появил по – късно в живота на Феалин, всъщност преди две години. Беше от хората, които трудно мълчаха, но ако трябваше да се свърши нещо важно, той винаги беше пръв в редиците с желаещите. Р’ват беше може би на 19, с няколко години по – млад от монаха, но се извисяваше високо над него. Човек със сигурност би помислил два пъти преди да реши да нападне когото и да било с компания като двамата Пазители...
Селото се казваше Голям шип и се намираше на около седмица път югоисточно от планините Зулка. Беше малко селце, произвеждащо предимно вино. Точно днес хората празнуваха Фиенна или казано по друг начин – официалното начало на гроздобера. Още в ранни зори млади и стари излизаха в лозята и започваха беритбата под веселите звуци на флейти, акордеони и други музикални инструменти, които правеха работата по – приятна.
Вечерта щеше да има тържество, на което ценителите на доброто вино щяха наистина да имат повод за празнуване.
Дебел мъж надхвърлил петдесетте се разхождаше из лозята. Голото му теме лъщеше на слънчевата светлина и той често-често го избърсваше с бяла кърпичка. Беше облечен с бяла риза и синьо елече, чиито копчета заплашваха да се разхвърчат на всички посоки под напрежението на всяко вдишване. Носеше черен панталон, който също имаше вероятност да не издържи много дълго. Той се доближи до млада жена и едно момченце, което я молеше да му подаде косера, за да поработи и то.
- За пореден път ти казвам, Даниел, гледай си кошницата. – Жената очевидно му беше майка и още по-очевидно се изнервяше от мрънкането на сина си, което сигурно продължаваше от часове.
- Ама ти никога нищо не ми даваш!
Майката не каза нищо повече и продължи да отделя тежките зрели гроздове и да ги слага в кошницата.
- Лара, трябва да си наистина щастлива, че имаш такова работливо дете. Ще стане чудесен мъж един ден. – Дебелакът се беше ухилил широко, когато заговори. Наистина му беше забавно да се заяжда с нея, макар и не със злоба.
- А, Лукас, здравей! – поздрави жената сърдечно и му хвърли един осъдителен поглед. Старчето беше ханджия в единственото такова заведение в Голям шип. Изкарваше добри пари особено от минаващите през селцето пътници, които често се застояваха повече от предвиденото и си тръгваха с мъка. Не защото мястото беше чак такава прелест, напротив – беше на два етажа, като на първия имаше няколко маси и бар, а на втория се намираха стаите за почивка. Не можеха да си тръгнат заради махмурлука, който обикновено беше тежък.
- Защо не дадеш на момчето да поработи?
- Лукас, май Моли те търсеше... И не изглеждаше особено щастлива. Какво си направил? – нямаше друг начин да разкара старчето, освен да го излъже, че жена му го е викала. Ако имаше нещо, от което той да се страхува истински, то това беше Моли.
И този път резултатът не закъсня. Мъжът започна да се оглежда притеснено насам-натам и отново попи темето и врата си.
- Ами...мерси, че ми каза...Аз по – добре да тръгвам, а? – И без да дочака отговор се запъти нанякъде.
Постояха известно време в мълчание, след което момченцето се ухили хитро.
- Ако не ми дадеш косера, ще кажа, че не харесваш Лукас.
Майка му се вторачи в него. Отначало го гледаше учудено, след това гневно. Понечи да каже нещо, за да нахока сина си за нахалството и наглостта, но си замълча. “Чудесен мъж, а?”- помисли си Лара и се подсмихна. Детето й беше само на 5, а вече правеше първите си опити да изнудва.
- От мен няма да получиш нищо, момченце! И ако не искаш да останеш в стаята си до края на зимата, спри да протестираш!
- Ама...
- Никакво “ама”!
Даниел се нацупи и не каза нищо по въпроса с претенциите си за косера до края на деня. Всъщност десет минути по – късно беше забравил напълно за тях, защото се видя с Били – момче на неговата възраст, достатъчно глупаво да го следва навсякъде. Миналият месец едва не се бяха удавили в онази безименна река, водеща началото си от планините Зулка. След като родителите им се увериха, че са добре, ги прибраха вкъщи, накиснаха краката им в топла вода и им дадоха чай, за да не настинат. През това време им се бяха накарали, а Дани не беше излизал за няколко седмици от дома си без надзор. Наистина досадно, мислеше си момчето. Защо просто не забравеха за случилото се? Нали никой не беше пострадал? От този ден майка му не му се доверяваше за абсолютно нищо.
Сега Били и Даниел се разхождаха и водеха безгрижен детски разговор. В главите им нямаше място за лоши спомени и момчетата просто се наслаждаваха на прекрасния ден. По – късно може би щяха да измислят още някоя пакост, за която да бъдат наказани.
Красива млада жена тъкмо се изправи, след като беше напълнила малката си кошничка с грозде. Косата й беше руса и сплетена на плитка, която стоеше на едното й рамо. Беше облечена в семпла рокля на цветя. Очите й искряха със зеленикав отенък, когато тя вдигна ръката си, за да избърше челото си, по което бяха избили капчици пот.
- Сета, какво правиш пък ти тук?Не трябва ли да си почиваш? – Усети нечии очи да се плъзгат върху издутият й корем.
Гласът принадлежеше на селската лечителка, която сигурно също се беше включила в работата. Беше жена на средна възраст, макар че сребристите й коси казваха друго. Но лицето й беше младежко, а най – вече очите й, които искряха все едно е някое момиче. И въпреки милото си изражение, тя беше сурова жена що се отнасяше до пациентите й.
- Нима очакваш да си седя в къщи при такъв хубав ден? – Усмихна се леко Сета. – А и на малкият му харесва.
Лечителката много се съмняваше в това дали е “малкият”, а не “малките”. Момичето имаше прекалено голям корем, за да бъде само едно дете. Беше израждала доста бебета, за да разбере кога има близнаци.
- Поне стой на сянка – посъветва я тя и плъзна още веднъж загрижен поглед към корема й. – Трябва да почиваш. Остава много малко време до раждането...
- Да, знам, знам...Говорили сме много пъти, лельо Ана. Няма да си почивам, когато искам да работя. Тези последни месеци са направо ужасни. Лара е взела абсолютен контрол над пекарната и не ме допуска да пристъпя на прага дори! Било прекалено горещо!
- Лара е мъдра жена и има повече опит от теб! Все пак има дете, в името на Боговете!
- Да, разбира се... – Сета се усмихна мило и целуна леля Ана по бузата. – Ще се видим пак.
Лечителката въздъхна тежко и проследи момичето с поглед, докато не изчезна сред множеството хора. Наистина не одобряваше поведението й, но беше абсурдно да й се говори какво е редно и какво не е. Сета изглеждаше крехка заради дребния си ръст, но в действителност беше силна и упорита жена. Обичаше да бъде заета и да се справя с всичко сама. Инстинктивно винаги намираше правилното решение и изглежда го съзнаваше, защото не допускаше никой да й се налага. Ана поклати глава и се зае с гроздето. Беше добра година за селяните, без съмнение...
Сета вървеше напред, леко усмихната. Всички бяха толкова загрижени за детето й и за нея. Това я караше да се чувства щастлива и обичана. Бременността само я караше да се чувства още по – добре, защото знаеше, че когато мъжът й се завърне от Рае, ще намери детето...тяхното дете. Майк беше строител. Трудна, но почтена работа. Печелеше се добре, стига да попаднеш на подходящото място. А Рае беше идеален. Беше нов град, може би на 3 или 4 години. За това кратко време се беше превърнал в столица на целия Континент, макар че все още имаше доста недоволни. Но никой нямаше да посмее да направи каквото и да било срещу волята на онези от онова място – Атхана. Рае беше под опеката на четирите Храма и те лично се бяха заели с финансирането на мероприятията по развиването му. Говореше се, че имало замък, построен върху водопад, затискайки падащата водна стена под дебело стъкло. Беше трудно да се повярва. Но в представите на Сета определено беше красиво. Понякога си мечтаеше да живее в един такъв замък, заедно с Майк и детето им и разни слуги да задоволяват всяка тяхна прищявка... Красиво...и убийствено скучно, както го виждаше. Определено не би се доверила на някой друг да сготви яденето или пък да изчисти къщата. Майка й я беше научила да не оставя работата на друг и това се беше превърнало в нещо като дишането за нея.
И изведнъж нещо я накара да прекрати мислите си и да се съсредоточи. Трима души вървяха по пътя към селото. Двамата бяха високи и мургави, а третият беше със спусната ниско над лицето качулка, която прикриваше каквито и да е черти. Имаше нещо странно в тях...не бяха обикновени минувачи. Не бяха просто пътници... Сета не бе виждала монаси през живота си, но сега беше повече от сигурна, че тези тримата са точно такива. Мисълта я жегна. “Магьосници?”-каза на себе си тя. Изведнъж двамата високи мъже извърнаха главите си към множеството хора в лозето. Тя усети ясно погледът им върху себе си. Беше само за секунди, след което те продължиха да гледат напред. “Гледаха...мен?”- неразбиращо зададе тя въпрос. “Не ставай глупава! Че за какво им е да гледат теб? Ти си една селянка! Не се различаваш с нищо от другите!” – скастри се тя мислено и продължи пътя си към голямото дървено корито, където се събираше гроздето. Опитваше се да запази спокойствие, но присъствието на тези не й даваше мира. Какво ли търсеха тук все пак?
Феалин усети ясно присъствието й. Не я виждаше, но можеше да каже без капка съмнение къде се намира в момента.
- Виждате ли я? – промълви той и чу тихото изшомоляване на дрехите на Пазителите си, когато обърнаха главите си към лозята.
Кудрет я видя. Беше красива и имаше излъчване, за което много владетелки можеха да й завидят. Личеше си, че е притеснена. Дори и от това разстояние можеше да види тревогата в очите й. След като извърна отново глава към пътя си, Пазителят беше сигурен, че тя си е тръгнала.
- Трябва да говоря с нея. След това задачата ни е приключена и ще можем да идем в Рае, за да видим какво правят нашите братя. Предчувствам, че ще останем там по – дълго от предвитеното.
Р’ват погледна неразбиращо първо Феалин, а след това и Кудрет, но и двамата не даваха признаци, че ще проговорят скоро. Той също реши да запази мълчанието и потъна в собсвтените си мисли. Стомахът му изръмжа като тяхно огледало и той измърмори нещо смутено.
Вечерта бавно започваше да се спуска, но въпреки това навсякъде беше светло като ден. Фенери бяха закачени на дълги прътове, увити с бели и розови ленти. Музикантите се бяха преместили при голямото корито, където щеше да се извърши последната част от ритуала на Фиенна.
Гласовете на хората от Голям шип създаваха усещането за огромен кошер, бръмчащ весело под звуците на вятъра.
- Скъпи приятели! – Гласът беше басов и веднага въдвори тишина сред кошера. Принадлежеше на висок мъж с къдрава черна коса и черни като бръмбари очи. Имаше стойка като на човек, прекарал по – голяма част от живота си върху седло. Беше облечен с червено елече и черен панталон.
- Благодаря ви за здравия труд, който положихме всички днес! – Продължи мъжът. - Надявам се тази година виното ни да стане също тъй хубаво, както бе и миналата година!
- Че и по – хубаво! – Провикна се някой от тълпата и това предизвика смях и одобрителни викове.
- Аз, като кмет на това малко селце, каня всички дами да се съберат около мен.
Кметът разпери двете си ръце и се усмихна топло. Тъкмо беше изрекъл тези думи и от тълпата селяни заискачаха малки момиченца на по 6-7 години, облечени все още с лятни рокли. След тях дойдоха и младите момичета, както и по – възрастни жени. Всички се събраха около кмета, хихикаха и гледаха с надежда мъжете.
Фиенна беше празник, в който се събираха двойки. Беше особено важен ден за младите жени, които все още бяха сами и си търсеха съпруг. Мъжете щяха да дойдат при своите избраници щяха да им помогнат да се качат в коритото, където дамитя щяха да се заемат гроздето.
И ето че първите младежи пристъпиха напред. Движенията им бяха в ритъм с веселата музика, която продължаваше да изпълва Голям шип.
- Хайде бе, Били, ела с мен! – Извика детско гласче някъде отстрани.
- Как пък не! – Отговори момчето и изгледа приятеля си с укор. Двамата с Дани бяха чакали цял ден точно този момент и до сега се бяха спотаили зад ъгъла на една от близките къщи. – Върви си сам! Аз няма да дойда с теб!
- Хайде де! Цял ден само приказваш! – Даниел хвана ръката на приятеля си и се опита да го издърпа от скривалището, но другото момче се дръпна назад. – Какво? Да не те е страх?
- Не ме е страх!
- Тогава ела с мен!
- Няма! Махни се! – Били още веднъж се изплъзна от хватката на приятелчето си, погледна го недоверчиво и побягна нанякъде.
Дани се изплю след него, след което се обърна към множеството. Тя беше там. Беше сигурен, че това е любовта на живота му и щеше да я спечели още сега! Приглади косата си, изглади с ръка гънките по ризата си и тръгна напред с цялото си достойнство.
Вървеше, вперил очи в своята избраница. Често си беше представял как когато двамата порастнат ще си имат куп деца и собствено лозе. Може пък и да се преместят в Рае, където той щеше да я обсипва с всички необходими неща, за да я направи щастлива... Момчето въздъхна нервно, прокашля се и спря пред малко момиченце. Беше с две години по – голяма от него и се казваше Емили. До сега не бе разменил и една дума с нея, но я беше наблюдавал. Знаеше, че това е Тя. Сега беше облечена в синя рокличка, с малко дантелено коланче. Нямаше обувки, но като се замислиш, малко деца в Голям шип носеха. Косата й беше кестенява и се спускаше на вълни по рамената й.
- Ъм...ъъъ... – Изобщо не започна добре. Прочете го и на лицето на Емили.
- Да? Кажи? – Попита момичето, гледайки го странно. Едва ли точно това беше мечтаният от нея човек, който да я покани.
- Ами... – Дани беше загубил абсолютно дар слово. Не беше предполагал, че ще е чак толкова трудно! А и тези възрастни! Изобщо не му помагаха, като се смееха така!
- Аз...исках да...
- Ако търсиш майка си, тя е ей там – момичето посочи с показалец някъде зад хлапето.
Естествено, че не търсеше майка си! Наистина ли изглеждаше толкова глупаво? Даниел се прокашля и видимо се стегна. След което се наведе към лицето на Емили и заговори нещо тихо на ухото й. Момичето първоначално се сепна, след което придоби по – меко изражение и леко се изчерви. След като той се отдръпна от нея, върху изчервеното му лице бяха паднали тъмните му къдрици, а очите му гледаха с въпрос. Отговорът беше протегнатата ръка на Емили. Беше успял!
- Имаш ли представа какво й каза? – Сета беше седнала на един от столовете, заобикалящи една от петте дълги маси на площада.
- Мне... – беше отговорът на дългогодишната й приятелка. Изражението й беше такова, все едно току- що беше изгубила нещо ценно.
- Стига де, Лара. Момчето просто съзрява по – бързо.
- Не ме успокояваш.
Този разговор определено се струваше забавен на бременната жена. Сдържаше смеха си, само за да не обиди приятелката си. И тогава отново ги видя. За втори път усети погледа на тримата монаси върху себе си и този път беше сигурна, че той е насочен точно към нея.
От коритото се чу весел писък, после още един. Сета се обърна натам и видя как момичетата скачат при гроздето и започват да го мачкат с крака. Сега всички бяха насочили вниманието си натам, така че тя имаше възможност да види какво искат тези хора.
- Ще ида да се поразходя. – Съобщи тя на Лара.
- Добре ли си?
- Да, да...Искам само да се поразтъпча малко.
Казвайки това, младата жена побърза да се отдалечи.
Огледа се наоколо и отново ги видя. Отначало застана на място, несигурна дали е правилно да се изправи лице в лице с такива хора. Дали пък нямаше да наранят бебето й? Поклати глава, придоби решителен вид и се насочи към тримата мъже. Седяха на една пейка, в сянката на дърво, останало почти без листата си.
- Добър ден. – Поздрави тя, сякаш да виждаш в селото си магьосници беше нещо съвсем обикновено.
- Добър ден, жено. – Проговори дребната закачулена фигура, седяща между двамата яки мъже. – Бях започнал да мисля, че няма да се решиш да дойдеш.
- Кои сте вие? – Изражението и гласът й в този момент издаваха желанието й да получи отговор веднага. С едната си ръка леко мачкаше една гънка на роклята си.
- Не трябва да се страхуваш от нас, жено. – Проговори по – младият от двамата мургави мъже. – Не сме дошли да те нараним.
Онзи в средата се изправи, облягайки се на тоягата си. Сета отстъпи крачка назад.
- Какво искате?! Ако мислите да нараните бебето ми...
- Успкой се, жено. - Нисичкият, облечен в наситено синьо монах, протегна помирително ръката си. – Не сме дошли да нараним детето ти, а да му помогнем.
- Да му помогнете? – Сета придобиваше все по – недоверчиво изражение с всяка секунда. – Не ме смятай за глупачка, магьоснико! Няма да взема нищичко от тебе!
- Знаех си, че ще бъде трудно... – промърмори младият Пазител. По – възрастният го стрелна с един от онези свои погледи и младежът млъкна.
- Жено... Детето ти ще има зла съдба, ако сега не... – Гласът на Феалин беше умолителен.
- Заплашваш детето ми ли?! – Ярост се надигаше в гърдите на Сета. Нямаше да позволи на никого да нарани нейното бебе. Щеше да направи каквото е нужно, за да го защити.
Дребният монах бръкна някъде в робата си и извади дебела сребърна верижка, на която висеше странен медальон. Представляваше увита около меч змия, с едно птиче и едно драконово крило. Влечугото бе отворило страшно устата си и се виждаха двата му остри зъба, а очите бяха направени с някакъв бял камък.
- Вземи това, жено. И когато синът ти се роди, сложи го на врата му. Не позволявай дори за миг да го сваля, инак го очаква зла съдба.
Сета погледна протегнатата тънка ръка на магьосника и висящата от нея верижка. После заговори без да откъсва очи от тях.
- Говориш все за зла съдба... Искам да знам.
- Просто приеми медальона. Сякаш е подарък за рождението на детето ти. Кълна се в дарбата си, че не ще направя нищо, което би наранило създанието в отробата ти.
Думите му бяха сякаш искрени. Поне искрени звучаха в ушите на Сета. И все пак се подвоуми преди да вземе медальона.
- Синът ти ще се роди сръчен. Не го спирай в това, което иска да върши, макар да ти се струва недобро. – Феалин спря за секунда, за да види реакцията на жената, но тя не направи нищо, освен да се заслуша по – внимателно. – Ние с теб не ще се видим повече. Но вечно ще помня срещата с теб, жено. Бъди внимателна и се грижи за сина си. И не позволявай да сваля медальона дори и за миг.
След което тримата се обърнаха и закрачиха бавно. Оставиха Сета с много въпроси, които вероятно не би задала, дори и да бяха останали. Сега жената стискаше между пръстите си дебелата верижка. Продължи да гледа след нисичкия закачулен монах докато не се изгуби от погледа й. След това прибра медальона на сигурно място и нежно постави длан върху корема си.
- Няма да позволя на никого да те нарани.
,
Значи иска да я... погалят?
