Смърт ме погледна многозначително.
-Слушай, хлапе, има неща, които не можеш да разбереш. Неща по-големи от мен и теб.
-Но.. - казах тихо аз
-Веднъж говорих с един много, много мъдър човек. Ще те даря с част от това, на което той ме научи

"Лъжи неизречени,
ние сме вечно обречени
да се лутаме, скитаме, търсим
и потайно тъгуваме
на чужди мечти рядко робуваме
и се лутаме, скитаме, търсим.
И не когато решим да спрем,
ние ще мигом умрем,
но смисълът вече се губи.
И в тъмна мъгла, недей търси светлина
а редки, безмислени, жадувани чувства
животът боли, но недей се плаши
и той, все някога свършва.
Стар съм аз вече, решен да умра
а после смъртта.."

-Но.. - пак проговорих аз
-Знам, че не разбираш. Предупредих те. Спри да търсиш смисъл във всичко, защото понякога ще останеш разочарован.
След това Смърт се обърна и подхвърли някакво листче, на което с едър, ръкописен шрифт пишеше:
"Трябваше да вземеш асансьора"

-Кажи ми, какво е щастието?
Смърт се обърна.
-Не се ли разбрахме повече да не ме притесняваш?
-Но..
-Добре де. Ще ти отговоря. Седни тук. - каза Смърт и погледна надясно, където в момента имаше два прекрасни кожени стола, явно току що появили се от нищото предвид празнотата на помещението, в което се намирахме.
-Щастието, приятелю, е сол. Нищо повече от пакетче сол обилно изтръскано върху живота ти.
Представи си - каза той и подаде ръката си напред. После пусна няколко камъчета в шепата си. - камъчетата са най-големите и важни неща в живота ти. Дори да нямаш нищо друго, ти имаш тях и на повечето хора са им достатъчни.
Тогава Смърт извади отнякъде каничка с вода и я наля върху камъчетата.
-Водата, стари приятелю, е сбора на малките неща в битието ти. И все пак.. без солта живота ти е просто вода с камъни. Липсва онзи тръпчив, красив вкус на това да очакваш неочакваното. Прав ще бъдеш, ако кажеш, че солта ни прави жадни.. жадни за приключения, за промяна. Защото без промяната неусетно ще остареем и ще разберем, че солта ни вече е свършила. Но ще бъде твърде късно..
Смърт се усмихна лекичко, обърна се и изчезна.