Всичко започна в началото на пролетта,в онзи шеметен,бездихателен период,в който случайността или съдбата променят живота ни.И хората започват да правят неща,които са смятали за непосилни преди това.В един такъв пролетен ден,не много отдавна,колелото на живота ни се завъртя по възможно най-мистериозния начин.Аз седях на двора и се люлеех в люлката,коядо дядо ми беше направил като бях малка,не че сега не бях,но по това време 15-годишните бяха гледани с други очи.Във въздуха от седмици насам се носеше аромата на промяната.Въпросът беше само кога.С всеки изминал ден чувството за нещо неочаквано се засилваше.Смело постигах нещо,за което не бях сигурна,че съм готова.
По онова време живеех заключена в семейните порядки,един затвор без прозорци или малки вратички от където би могъл да се измъкнеш.Навсякъде около мен имаше само еднообразие,живот на карта и всеки един миг бе планиран предварително от родителите ми.Това бе скривалището на самотата...А зад решетките на този измислен затвор се криеше един свят,толкова необятен и мистериозен ,колкото може да бъде само любовта.Не исках да ида много надалеч,просто да прескоча оградата.
И една вечер всичко сякаш беше объркано,просто вратата на моята 'килия' сякаш нарочно бе оставена открехната и ме канеше да излезна...Няма как поддадох се...излязох...И там беше толкова огромно,безкрайно,необятно,нямаше еднакво кътче,дори и луната светеше различно.Всичко беше толкова различно от познатия свят.И там от нищото изскочи едно момче.Високо ,стройно,направо красавец.Погледна ме с зелени си очи и ме попита :
-Коя си ти?
-Никоя.
-А аз съм Приятел,приятно ми е да те срещна Никоя.Къде си се запътила в тази топла нощ?
-Бягам.
-От какво?-попита Приятеля.
-От себе си.
-И защо го правиш?
-Не знам.
Момчето се усмихна,хвана ме за ръка и прошепна:
-Тогава нека бягаме от теб заедно.
От този момент те бяха заедно.Скоро след случката започнах да губя представа за времето.Колко ли беше минало?Ден?Седмица?Месец?Това беше свят,чужд за останалите или по-точно всички бяха забравили за неговото съществуване.За първи път аз бях готова и можех да изследвам този свят,който до този момент беше непонятен за мен.Беше ми разрешено да задавам въпроси,да обичам,да бъда обичана,да съм щастлива...Тогава осъзнах ,че живота извън обществените порядки,живота извън разрешеното,живота в неисвестното е истинския живот.Защото не е важно колко и къде си живял,а как си го изживял.Аз си живях щастливо в един свят,който е различен за околните.
Сега съм на 96 години и момчето със зелените очи и името Приятел,беше дълго до мене и все още е.А аз ли,ами аз все още съм Никоя...

"И те завинаги останали заедно като приятели..."

Don't be angry my friend

`FairY` ако щеш вярвай но заплаках.Толкова прекрасно творение отдавна не бях чел.Браво!!!

Да, наистина добро. Успя да ме извади от меланхоличната агония, която ме беше натегнала от един месец...

Хареса ми доста , с тази разлика ,че дори не понечих да плача. Хем знам , че е истина , не само за някой хора , а и за мен.Прекрасна метафора и изобщо прекрасен разказ.Бива си ги някой хора за това ..Който си го може , може си го .
Добра работа , фейо хЬ.Продължавай се така да ни радваш с добрите си творения,та както каза Duke да прогониш за малко ежедневните чувства и мисли от нас, да ни накараш да помислим за нещо друго,за нещо по-истинско от това , което преживяваме всеки ден.