Заглавие: Без заглавие Публикувано на: 09 Мар 2006 21:39
Помъчих се да възпроизведа мислите ми докато пътвувах събрани. Не се получи много добре, не съм го и редактирал. Просто нямаше какво да правя - написах го - постнах го. Не съжалявам...
Поредният ден.
Стоях в рейса. Не бих казал, че не ми се ходеше на училище. Всъщност, ходеше ми се, свикнах, създадох приятели(приятели?). За секунда се замислих дали в действителност са ми приятели. По-добре да приема че са, не виждах смисъл да се съмнявам във всичко. Реших да се разсеям като гледам хората в рейса – облеклото им, поведението им, израженията, които правят. Погледа ми се зарея по дрехите на хората, спрях се за секунда на симпатична риза на Lacoste, попадна ми и „емблематичния” надпис Versus (Versache) пред погледа. Огледах жената от главата до петите – фалшиво.
Колко материялен бях станал? Дрехите вече имаха огромно значение за мен. Красотата също. Значеше ли това, че съм бездушен или може би нормално разумно същество, което не се страхува да признае пред себе си, че просто иска да е над масата от хора. Същество, което се дразни на еднаквоста на всички, което не иска да има шибана работа, в която да го потискат всеки ден за мизерна заплата, да не може да си позволи да изглежда както иска, а да се оправдава с „Никога не бих дал 300лв. за пуловер”. Не че не бил дал драги, а не можеш! Ти си обикновен средностатистически работник. Един от средната класа или може би още по-лошо – от нисшата класа, от бедните. Може би ще ми отговориш, че искаш да си духовно щаствлив? Търсиш нещо друго, хубава работа да кажем? Може би аз още не разбирам достатъчно добре това. Сигурно в мен е проблема, че за мен това са пълни неосъществими измислици. Но както се казва – всеки си има правото на своя личен избор, аз ще те оставя ти, драги, да бъдеш с твоето щастие. Все пак за мен ще си останеш просто едно копие. Копие, което има различни свойства. За мен ще си остане желанието ми, да съм над теб. Ако си мислиш, че искам власт – грешиш. Не искам власт или поне не такава власт, каквато ти влагаш в значението на думата. Искам това, което на мен ми доставя удоволствие – пари. Нека съм бездушно материялно „същество”. Ти няма да успееш да го постигнеш. Ще завиждаш. Откъде съм сигурен, че аз ще го постигна ли? Не съм.
Тези размисли ми нахлуха в главата за не повече от 5 минути, през който гледах ту един от онези, заклеймени момчета – хулигани, обвинявани за всичко, което става из квартала. Погледнах евтините му маратонки Мат стар, блузата му с неизвестна марка подобна на панталоните му. Той все пак ме гледаше надменно, сигурно дори не беше чувал марките по мен. Бързо изгоних тази мисъл от главата си, не исках да се превръщам в чак толкова зависим. Все пак имаше и други важни неща. Дали аз нямаше да стана като него? Надявам се не. Прехвърлих погледа си на другия човек, който ми грабна вниманието. Момиче. Или жена? Имаше повече стил в нея отколкото в почти всички жени в рейса. Погледна ме. И двамата си задържахме погледна за точно определено време, всякаш измерено и внезапно го отместихме. Ужавам хората, които знаят какво искат, а тя определено беше такъв тип човек.
Рейса спря ряско, няколко човека за малко да паднат. Шофьора изпсува, за секунда ме жегна раздразнение – може ли да са толкова прости тези шофьори? Все едно има смисъл да кълне някой, който въобще не го интересува, все едно това би променило нещо. Пак се замислих, в мен ли е проблема? Все пак – невежеството е блаженство. Може би в действителност беше така.
|