- Ний не щем!
- Не съм ви питал...
Вятър. Разхожда се навсякъде и вижда всичко, често понася със себе си най-различни звуци, миризми, много от които рядко виждали човешко същество. Много от тях не се и интересуваха от двукраките същества, които не им обръщат внимание, прекалено заети и вечно забързани нанякъде.
Този вятър обаче имаше друга цел. Той упорито си играеше с мръсен младеж, като взимаше шума от детската глъч при площадките и го довяваше в безкраен поток до ушите му. После пък добавяше забързания ритъм на топуркащи крака, клаксон на автомобил, смесваше ги и ги захвърляше във всекидневен коктейл от звуци, сякаш специално подготвен да дразни момчето в черно. Лицето на младежа, от своя страна, се свиваше конвулсивно в гримаса всеки път щом чуеше смеха на някое от децата. Как само ги ненавиждаше, с тънките им гласчета и ококорени, всезнаещи, всепитащи очи. От тях струеше такава невинност, че можеше едва ли не да я види и пипне. Понякога му беше жал за тях и искаше да им помогне като им покаже света такъв какъвто е – пълен с насилие и несправедливости. Понякога ги биеше или грабеше, само за да им покаже, че света не свършва с шарените катерушки и пързалки. А понякога просто ги мразеше и искаше те да изчезнат. Възрастните не бяха нещо повече – вървяха наперено и нагло, почти величествено, плъзгаха се по улиците като глетчери, а чувствата им към света бяха дори по-студени.
- Здравей... – пред младежа стоеше, с бегла усмивка на лицето, старец.
- Махни се, не ми досаждай – промълви отегчено младежа.
- Кой си ти? – продължи стареца все едно не го е чул, ала усмивката му се разшири едва забележимо.
- Не и този, който ще ти даде някакви пари. Но ако не се разкараш, мога да ти оставя нещо друго за спомен от мен.
Стареца просто стоеше там. И го гледаше. Момчето в черно не издържа и замахна. Свития му юмрук полетя право към лицето на просяка, без милост и без капка съжаление.
- Спри – ръката на младежа се закова на сантиметър от главата на стареца. По лицето на младежа премина изумление примесено със страх, после гняв и накрая – безсилие.
- Кой си ти? – попита на свой ред той. Ръката му трепереше, но не искаше да помръдне.
- Не и този, за когото ме мислиш.
- Ще съжаляваш. Всичките ще си платите, всички нагли и досадни хора по света, всички невежи...
- Мразиш своя вид? – усмивката на стареца не слизаше от лицето му.
- Мразя всички.
- Това е хубаво, защото аз също ги мразя. А само срещу малка цена ще ти помогна да постигнеш каквото искаш. Ще те даря със... силата да го направиш.
Младежът се подсмихна. Старецът пред него беше поредния жалък човек, точно от тези, които искаше да премахне сам. Ала нещо го караше да продължава да говори с него.
- Няма нищо, което бих искал да ти дам като отплата. Ще се наложи да се лиша от помощта ти.
- О, та аз не искам много. Като начало ще взема само слуха ти.
- Като начало? – младежа го загледа подозрително. Стареца говореше сякаш си ВЯРВА.
- Добра цена за това, което предлагам. А и за какво ти е? Така няма да чуваш крясъците на децата. Но не се бой – пак ще имаш уши за околния свят.
- Тогава... съгласен съм.
И така, за изненада на мъничка частица в ума на момчето в черно, младежа се съгласи, а стареца щракна с пръсти и го поведе към изхода на уличката. Вятъра ги последва, като периодично доливаше коктейла от звуци. Стареца дочу въздишка, и с неизбежната си усмивка попита новия си спътник:
- Сподели какво ти тежи?
- Нищо не ми тежи. Не е ли в това проблема? Досега виковете на децата ме дразнеха, ненавиждах ги, но сега...
В очите на възрастния мъж проблесна победоносно пламъче, докато мъничката частица в ума на момчето в черно, която беше запазила истинското съзнание на младежа, с ужас слушаше танца на звуците и усещаше как започва да й харесва.
- А сега – промълви само на седмата крачка стареца, - ще трябва да ти взема очите.
- Очите? Защо?
- Нали не искаш да виждаш шарените цветове на света? Небето, тревата, лицата на децата?
- Може би си прав. Повече ми харесва тъмнината...
- Но ти пак ще виждаш, по свой начин.
Старецът щракна отново с пръсти и продължи към края на уличката. А младежа до него въртеше глава сякаш вижда света за първи път и ахкаше изумено. И ако не беше прекалено зает да разглежда заобикалящите го неща с новите си очи щеше да забележи как усмивката на стареца се разшири.
- Какво те изумява този път?
- Всичко! – гласът на младежа трепереше. – Нима не виждаш? Цветовете са толкова красиви, толкова ярки, и колко са много само.
- Харесва ли ти?
Но младежът не отговори. Може би не намираше думи да изрази чувството, или пък просто не беше чул въпроса, прекалено зает с новородения свят. А мъничката частица в ума на момчето в черно не можеше да повярва на очите. Или по-скоро знаеше, че не трябва. Това не беше света, който искаха да разрушат. Този беше щастлив и... правилен.
И така на всеки седем крачки старецът спираше и взимаше по нещо от младежа, който всеки път се съгласяваше все по-охотно. Алеята беше почти свършила, цветовете запълваха изцяло погледа на младежа, оставил тъмнината зад гърба си. Звуците вече не се нуждаеха от вятъра, за да достигнат до ушите му, а направо се вливаха блажено. Неканени, но желани. Мъничката частица в ума на момчето в черно се беше вкопчила в себе си и в един последен отчаян опит се провикна на младежа... но дочу я единствено стареца. И точно това го накара да спре на крачка от светлата улица:
- За последната стъпка ще се наложи да поискам двойно заплащане. Нещо за теб и нещо за мен – усмивката на лицето му беше изчезнала, но младежа не забеляза тази дребна, а така важна, подробност.
- Разбира се, всичко, стига само да получа каквото ми обеща.
- О, ще получиш. След като ми дадеш сърцето и ума си.
Младежът се сепна.
- Как така?
- Аз ще ти дам нови. Старите не биха могли да разберат и приемат... подаръка ми – стареца гледаше напрегнато.
- Да... ами... добре. Щом нямам избор.
- Избор винаги има. Понякога човек просто не знае другия вариант.
С тези думи старецът щракна с пръсти за последен път и бутна младежа на улицата. А той като по навик се втурна, стиснал юмруци, към децата и катерушките, към тълпите забързани хора, запровира се между спрените коли, заслепен от забравен копнеж. Блъсна се в забързан мъж, който го погледна с усмивка.
- Извинете – пророни бързо младежа.
- О, не, мен извинете – отвърна му притеснено мъжа.
А вятъра засвистя отново из улиците, доволен. От време на време довяваше на момчето в бяло веселите гласчета на децата и ритмичния такт на стъпките. Довяваше и купища “добър ден!” и “извинете!” промълвени щастливо от възрастните.
_________________________________
Писано за училище, имахме да правим съвременна интерпретация на приказката... Имам 5.50 заради пълен/кратък член, не, доволен съм от оценката и не се опитвам да се хваля. Обаче е забавно когато можеш да напишеш разказ и да ти го оценят като анализ например или интерпретация...
|
