Това е нещо, което започнах да пиша наскоро и искам да попитам има ли смисъл да продължавам. Очаквам критика и повечко коментари.



Той стоеше на ръба на скалата и гледаше в пропастта. Виждаше стръмната урва надолу, скалите, дървесата, които може би щяха да омекотят падането му... след това погледна нагоре. Видя планините в далечината, видя облаците, плуващи в синия океан, наречен небе, видя слънцето, което ту се скриваше зад някоя от големите бели риби, ту изникваше и светеше право в очите му. „Е, какво ще правиш сега?” прошепна му гласът. Той сви очи, направи крачка-две назад, и, без да изненада никого, побягна към пропастта. Скочи. „Още мислиш със сърцето си, а не с ума си, млади ми ученико.”
Небето изчезна, появиха се сивите камъни на тавана на висока тъмна зала, дърветата се превърнаха в колони, скалите – в шипове. Само фактът, че момчето пада, остана непроменен. То съвсем инстинктивно се сви на кълбо и се помъчи да извърти тежестта си така, че да падне на крака и ръце. Счупена ръка зарастваше след няколко седмици грижа, но счупен гръбначен стълб винаги беше фатален.
„Този път ще те пощадя.” Бездната под него сякаш се затвори и момчето падна на пода. Болка, както винаги, имаше. Момчето се изправи, за миг се олюля, но след това възвърна контрола над тялото си и изтупа прахта от дрехите си.
- Не мислиш ли, че това беше прекалено? – попита то.
- Съвсем не – отговори невидимия събеседник – така поне ще съм сигурен, че когато си в истинска такава ситуация първо ще мислиш, а след това ще чувстваш.
- Как ли можах пак да се вържа на този номер...
- Кой знае – фигурата едновременно се появи и вдигна рамене – неведоми са пътищата божии...
- Ха!
- Някой ден ще ме наследиш, момче.
- Войната свърши.
- И кой победи?
Той кимна. Да бъдеш наследник на герой... що за глупост? Войната свърши! Беше сигурен в това. Само дето не бе сигурен точно как свърши тази война.

Някъде другаде друг герой стоеше неподвижен, чакащ атака. Леко прошумоляване на листата издаваше движението на нападателя. Шипката отзад, сливата отдясно, отново шипката, короната на кестена отпред... беше бърз. И почти безшумен. Острието изсвистя през въздуха. Героят отскочи, на свой ред замахна със сопата си, не успя да удари, но движението не позволи втора атака. Нападателя беше бърз и лек, с няколко задни салта и подскок той отново се скри в листата на кестена. Скачаше, премяташе се... сега не носеше броня. Героят се зачуди дали ако носеше щеше да запази бързината си. Атака! Героят този път едва я отби с тоягата си, но със следващото си завъртане със силен удар в тила повали противника.
- Браво, добре се справи днес! – поздрави ученика си Героят.
- От седмици почти не напредвам! – каза той ядосано и захвърли меча си по дървото. Той се заби и от дървото се откъсна лист. – Писна ми!
- Търпение е нужно, ученико...
- Да, да... търпение...
- Да... търпение...

Далеч и от двамата учители и учениците им, край едно селце недалеч от старата столица на Сенон – Верана, две деца се целунаха за първи път. Лицето на момичето беше червено като полските макове, които вятъра люшкаше нежно заедно с тревата край тях. То си играеше нервно с кафявите си къдрици и от време на време вдигаше свенливо синия си поглед към момчето. То, не по-малко засрамено, пристъпваше неловко назад и ако това продължеше още малко имаше вероятност момчето да се блъсне в една обикновено приятелски настроена козичка.
- Хареса ли ти? – изписка то най-изненадващо.
Момиченцето се усмихна, бузите му се зачервиха още повече, но в очите му се четеше отговора.
- Да. – каза то и последва звънък смях.
Момчето също се разсмя. Беше му приятно да е с нея. Обичаше да си играе с нея. Обичаше с дървения си меч да спасява благородната си девица от трънливите розови змейове, след това обичаше и да бяга с нея от големия лош великан развъждаш същите тези змейове. Обичаше да фантазира с нея за неща, които искаше някога да направи. Искаше да стане Герой! Като тези от легендите, като тези от войната! Искаше да се бие за нея и да я спасява. А доколкото можеше той да прецени и на нея и харесваше.
Залисан в мечти той усети, че в общия смях липсва звънкия глас на момичето. То беше спряло внезапно, гледаше втренчено в земята и нервно огъваше дръжката на някакво житно растение. Той се приближи до нея, погледа я няколко секунди и се реши. Хвана ръката, играеща си със стеблото. Тя внезапно вдигна глава и го погледна с насълзени очи.
- Обичаш ли ме, Преси? – попита тя.
За едно единадесет годишно момче е колкото лесно да отговори на този въпрос, толкова и трудно да знае истинския отговор. Той се усмихна.
- Да, Силви, обичам те! – каза ентусиазирано момчето.
Силвия се усмихна.
- Тогава ми обещай, че ще станеш моя герой – каза тя с усмивка.
Пресиян се отдалечи, след което направи реверанс и застана така на колене пред младата си дама както беше виждал да го правят рицарите илюстрирани в малката книжка, от която майка му го учеше да чете. Тогава той сбърчи челото си сякаш се опитваше да си спомни нещо и изрецитира:
- Благородна Лейди, на вашите услуги поднасям меча си и сърцето си и давам обет да ви браня от всяко зло, що броди по тази земя.
Момичето подскочи и започна да ръкопляска. Пресиян обичаше, когато тя е щастлива. Той се усмихна и вдигна кафявите си очи към усмихнатото и лице. Тя хвана ръката му и го изправи и двамата се затичаха обратно към селото.

Подобни кафяви очи сега яздеха петнист кон препускащ през поляна осеяна с макове заедно с още петдесетина диви коне. Стройните тела на останалите животни почти караха ездачът да се чувства виновен, че язди такова съвършено животно. Ако имаше бог на конете той искаше да му благодари, че е създал такива прекрасни животни.
Шард яздеше към планините, които се синееха в далечината. Отдавна не беше виждал господаря си. Искаше да му благодари за всичко, което е направил за него и да помоли да бъде освободен от задълженията си. И без това не мислеше, че учителят му е очарован от него след последното изпитание в кулата. Естествено, когато старият герой го извикаше за да приеме мисията му, той щеше да се отзове. Но до тогава имаше много време, а Шард искаше да се прибере у дома. Наскоро беше намерил следа към майка си, загубена при опожаряването на родния му дом преди пет години. Той искаше да я види... тя му липсваше през всичките тези години. Искаше му се да я види... Само един човек искаше да срещне повече от нея сега...
Медальона му засия в ярко червен цвят. Човек би помислил, че той би изгорил кожата му с топлината си, ако не знаеше тайните на тези магически предмети. Шард го докосна и гласът зазвуча навсякъде около него.
- Здравей, ученико, виждам, че наближаваш.
- Да, господарю, – каза смирено момъкът – скоро ще бъда при теб...
- И ще имаш правото си на едно желание, което аз ще изпълня.
- Да – усмихна се младежът. Всеки учител в Албион трябваше да изпълни едно желание на своя чирак на всеки пет години. Традицията беше такава и нямаше смисъл да се променя. Не че имаше особено голям смисъл и в самата традиция, но обикновения човек трябваше да има нещо, на което да се опре, ако самите обичаи се променят какъв смисъл има да вярваш в каквото и да е отвърдено?
- Е, ученико, бързай, ще имаш от мен за гоните вярна служба.
Това също беше традиция – учителят поднася подарък на ученика и той от своя страна връща жеста. Шард кимна, сякаш знаеше, че това движение ще бъде видяно от господаря му. Само се надяваше да му е носи достоен подарък.
Момчето вече трябваше да се раздели с препускащите си приятели. То за последен път погледна жребчето, което бягаше от дясната му страна, погали гривата на своя собствен кон и дръпна юздите наляво.

Хареса ми, безспорно. Стилът ти е много изчистен, едновременно си обърнал много внимание на детайлите, а същевременно успяваш да изградиш една ясна и в никакъв случай претрупана картина. Айде, чакам продължение (;

9/10

ЕДИТ:
На второ прочитане се забелязват дребни правописни грешки, както и повторения на няколко места.. не, че затрудняват четенето, но постарай се да ги изчистиш.

Без да си кривя душата - страшно ми хареса Чакам продължението с нетърпение! Определено влезе в личния ми Топ 10

Виж сега, да се напише увлекателен увод е лесно. По-трудно е да направиш добър сюжет, да го напишеш с добър стил и на-трудно - да седнеш и да го нащракаш на компа. Стилът ти е добър, по този показател си ОК, но засега не е станало нещо по-интересно. По-добре е да измислиш КАКВО ще стане по средата и края, и тогава да започнеш да пишеш началото. Иначе по някое време се изчерпват идеите и се пишат само подробностите (Като Р. Джордан накрая. Но чак накрая.).
П.П. Надявам се наистина да си измислил всичко, щото дотук звучи супер.

И на мен ми хареса.Стилът ти наистина е добър, на места сюжетът е динамичен, а думите са използвани на място.Браво, продължавай все така.

Аз мисля 4е разказът е малко усложнен и не добре обеснен...но ина4е е супер як...4акам продулкжение за да разбера какъв е подаръка на у4ителя...

Усложнен ли? Не бих казал. Ааа, сетих се. Ти не си играл "Fable"! Разказа се развива в този свят. Бягай да си я инсталираш!
БТВ (by the way) и аз съм голям фен на тоягите.

Хм, разказът има заети идеи от Fable, признавам си, но това не значи, че светът е същият.

Благодаря за критиките и похвалите, ще продължа разказа, ще видим до къде ще го докарам.

"Герой, герой, герой, седем броя герои"
После нещо като задругата на пръстена ли ще сформират? За сюжета нищо не може да се каже все още. Засега виждам начала на няколко истории, някои от които са леко банални, но продължението ще ги извади от баналността надявам се. Стил? Не мога да оценявам както трябва тази част. Чете се без проблеми, така че няма проблеми в стила. Според мен трябва да навлизаш малко по бавно в същността, когато започваш да разказваш за различните герои в разказа. Ако пък смяташ да пишеш нещо много дълго, трябваше да започнеш да разказваш за по ранните стадии в развитието на героите, но ако смяташ направо да ни въвеждаш в момента на екшъна си избрал точния момент. Пожелавам ти повече вдъхновение.

За тва ли става дума в играта...РПГ ли е?

Като интродукция на разказа е добро, но са дадени три свободни края и още е трудно да го разбереш или оцениш. Да видим по-нататък!
@ BattleKeeper - да, ролева е. Много добра.

В първата част са променени едно-две неща, които да не приближават толкова разказът с играта Fable(лелей, какъв срам беше като осъзнах, че Албион съм го заел без да искам...)
Надявам се втората част също да ви хареса.


Подковите на коня чаткаха по павирания път, водещ към Сола Сажена – Града на Мрамора. Той беше един от малкото, останали незасегнати по време на войната и белите му кули се извисяваха и сега високо в небесата и викаха изгубилите се пътници. Канеха ги в своя разкош и красота, примамваха ги към своята чистота. Случаен минувач би си помислил това за номер или за мираж, но кулите наистина съществуваха. Според легендата в тях бяха събрани съкровищата на отдавна умрял султан, някога господствал над тези земи – мраморните кули без врата или прозорец били пълни до горе с чисто злато, рубини, изумруди, сапфири и диаманти. Шард беше дошъл тук за да вземе подаръка си преди да продължи пътя към своя господаря.
Момчето яздеше бавно. То обичаше да чува равномерният вървеж на коня си по гладките пътища, обичаше да слуша музиката изпод краката на животното, обичаше да чува песента на подковите... а те трябваше скоро да се сменят. Да, това беше другата причина на момчето да дойде в Сола Сажена. Дългият път би изхабил дори най-здравите подкови, изковани от най-великия майстор ковач на света. А той живееше тук.
Белите порти вече се виждаха в далечината пред очите на момчето. То не искаше да пришпорва коня си, имаше достатъчно време за това после. Шард слезе. Напротив, сега младият господар оставяше добичето да почива след дългия път. Той даде неголямо кристалче захар на коня си и двамата завървяха по калдаръма. На портата ги спря пазач с блага усмивка. Защо ли? Шард си помисли колко щастлив е той. Имаше всичко – дом, работа, жена... а той...
Чиракът на героя нямаше нищо. Нищо, което наистина да цени. Като малък, както и много други селски момчета искаше да стане един от великите герои, но сега това му се струваше толкова глупаво, колкото и да искаш да бъдеш селския идиот. Беше чувал едно от стихчетата на някакъв малък народ, което гласеше „За каквото „искам” кажеш, знай, че от него ще си патиш.” Точно това беше станало и с него. Беше загубил всичко... за да бъде никой. И все пак... имаше ли избор? Та той го спаси от смъртта.
Шард се отърси от мрачните си мисли, не успя да се усмихне, но отговори на поздрава на пазача. Вече беше в града.

Фюр също яздеше. Сините и очи гледаха планините, в които се беше сгушило родното и село, но тя не препускаше, не бързаше да види някого там. Всичките и роднини вероятно отдавна го бяха напуснали, но тя все още копнееше да види родната си къща. Беше чула, че и то било разграбено като много други през войната, и затова не таеше надежди да види отново дома си, но какво значение имаше това сега. Бедствието за селото беше настъпило след като тя вече бе заминала с ментора си. Дори тогава не се надяваше да го види отново. Чудеше се защо искаше толкова да се върне сега. Чудеше се дали...
Героят я беше взел под крилото си преди години и времето и като ученик вече бе отминало. Тя вече беше истински герой. Тя стисна по-здраво в ръката си двуострият нож – подаръка от нейния господар. Беше невероятен! Изписан с руни, инкустиран с камъни. Тя знаеше, че ножът може би не беше толкова ценен в битка, колкото като обикновено украшение, но все пак го носеше със себе си и гореше от желание да го използва – пламъка на душата и, този, който я бе тласкал да продължава напред всичките тези години. Да, господарят Шалем Исил я беше направил невероятна огнена жена. Беше и направил и невероятен подарък.
Той също беше харесал своя подарък. Тя знаеше за слабостта на своя учител към тези малки неща. Не знаеше от къде произлиза тя, но когато той се вгледа в красивото насекомо, заспало в смола преди хиляди години, на лицето му изникна весела, непресторена усмивка. И той я прати да види дома си... Чудеше се дали той още е тук.
Нямаше значение. Тя затвори очи и си представи отново последната битка с господаря си в гората. Как беше дебнела, беше планирала... и накрая старецът бе отбил леко атаката с тоягата си. Възхищаваше му се. Пристигна.

Сола Сажена. Шард я помнеше. Спомни си. Беше преди пет години... Момчето се сви на кълбо и заплака. Още виждаше огньовете на родината си. Още виждаше... Сола Сажена. Първото място на което беше стъпил след изгарянето на селото му. Тогава той не я видя. Сега беше друго. Кулите се издигаха високо над града и хвърляха четири огромни сенки. Улиците от бял кремък, къщите от камък или мрамор. Всичко говореше, че този град е повече от другите. Тук не можеше да се видят кирпичени колиби и кални пътища. Всичко излъчваше чистота.
Шард продължи по така чистите улици. Много хора го гледаха смаяно на коня му, много въобще не му обръщаха внимание. Някои се питаха, коя е тази отрепка, която някога дори се е осмелила да яхне кон, а други - защо добичето изглежда толкова измършавяло и отпаднало. Шард ги отминаваше всичките. Пое по търговската улица.
Но сред цялата чаршия, отрупана със спретнати дюкяни – шивачи, ковачи, обущари, кожари, Шард се спря пред малка сламена къщурка. Той завърза кончето пред и влезе вътре. Ковачът вдигна глава. Чиракът на героя го поздрави негласно, но и нямаше нужда да казва каквото и да е. „Не оставяй никога коня си при майстор ковач,” звучаха още думите на господаря му „заведи го при обикновения, този, който кове подкови всеки ден. Той ще е по-голям ковач от всички изкусни майстори на оръжия, които ще намериш някога.”
Шард излезе и продължи пеша. Знаеше какво да търси. Когато го намери, той отвори малката кутийка и въздъхна. На господарят му щеше да му хареса.
Когато момчето излезе от малката мрачна колибка, то за пръв път отдавна свали шала от забраденото си лице. То се усмихна. Кафявите му очи заиграха щастлив. Скоро щеше да е свободен. Той хвана дръжката на меча си и погледна към заснежените склонове. Щеше да си иде вкъщи, нямаше значение, че дома му беше малко селце в едно дере край столицата.

А Пресиян искаше повече от всичко да замине. Искаше да се махне от тук. Момчето се втурна нагоре по склона към гората. Искаше да избяга от тук. Не беше виждал Силви вече седмица. Не знаеше какво се е случило с нея, само искаше тя да е до него. Беше запасал дървения меч на колана си, беше взел торба с хляб и манерка с вода, беше взел и ножа на баща си. Искаше му се сега да има кон, с който да препусне към неизвестното, за да спаси малката си приятелка, но това не беше възможно. Дори той сега осъзнаваше с част от ума си, че е роден селянин и ще си и умре такъв, каквото и да прави. Той се закатери по склона. Трънливата растителност разпра дрехите му, а калта отдолу ги изцапа, както никога преди. Ако сега го беше видяла майка му, той щеше да яде голям бой. Момчето продължи. То се пребори с хлъзгавата почва и бодливите растения и продължи нагоре. Искаше да стигне върха, да докаже, че може да бъде силен. „Винаги ще си останеш обикновено момче.” отекваха последните думи на Силвия в ума му. Какво я беше накарало да ги каже? Той продължи. Ето, още малко и стигаше до гората. Той не чувстваше вече болка, само някакъв стремеж към върха. За какво? Искаше да я намери. Да разбере защо... Ето я гората. Той влезе в нея, отначало това му се стори добре – можеше да се хване за дърветата, можеше да се издърпа. Но скоро разбра, че стабилността им е привидна. Клоните се чупеха, а падналите листа под краката му го хлъзваха надолу още по-лесно от преди. Но той продължи. Беше окалян, краката му бяха набодени от тръните, ръцете му – съдрани от грубата кора на дърветата. Всичко ли беше толкова зле? Той не беше идвал никога до тук преди това. Дори големите не смееха да използват тази... тази какво? Това дори не беше пътека. Просто нов път нагоре по-склона, проправян от едно само момче. И ето, виждаше се върха. Скоро щеше да се хване на ръба и да се издърпа нагоре. Щеше да е на върха. На хълма над селото. Той се протегна и хвана нащърбен камък. Усилия за последното издърпване – нямаше, то стана само. Пресиян се изправи на ръба на пропастта и погледна към дома си. Една силна ръка хвана рамото му.

Според мен просто момчето подготвя нещо по-голямо, мисля че дори се досещам какво е

О, има има