С това участвах в конкурса на Хермес и си спечелих място сред петорката победили. Разказчето не е лошо, но беше направено набързо и (определено) мисля, че можех да се справя и по-добре. Пускам го тук поради проявен интерес. Благодаря за вниманието.
-------------------------------------------------------------------------------------------------
Из "Легендата за Третия Месия"
От стотици години в Канадар царуваше мрачния крал Гидиън. Завоевателят, прегазил мирната държава, стъпи на трона сред реки от кръв и въпреки човешкия си произход все още царуваше. Никой не знаеше как е жив след толкова време, но по-учените сред народа го отдаваха на това, че почиташе нечистите сили на Бохор, един от най-зловещите богове в познатия пантеон.
За столица и седалище беше избран градът Канд, най-добре укрепения от всички в царството. Канд бе метрополитен град, препълнен с жители от всички раси и съсловия и тук всеки можеше да бъде полезен с нещо. Дори орките, хищни и могъщи създания, смирено обикаляха улиците на величествения, но вече мрачен и потискащ град. Университетът на Просветителите беше един от големите бастиони на знанието дори в тежките, диктаторски дни. Ораторите и деканите, в белите си туники неотклонно събираха знания, дешифрираха информация и записваха факти. Учениците им чинно ги следваха с тежки наръчи книги в ръце. Джуджетата, непокорна и варварска раса, товареха и разтоварваха стоки на дока. Нямаше индивид, който да не е останал потресен от величието на Канд дори под тираничната ръка на Гидиън. Една постройка обаче завинаги промени града и разтрепера жителите му.
Всички тези мъже в бели туники, орки, ученици и затворници по нещо си приличаха: един и същи страх ги пронизваше винаги щом вдигнеха поглед към кулата, която се извисяваше над целия град! Кулата, обитавана от великия жрец на култа към Бохор, Господаря на мрака...
На самия връх на внушителната главна кула, която му служеше за бърлога, познатият силует на Сянката крачеше по облицования с каменни плочи под на една лаборатория, пълна с книги и инструменти. Беше побеснял.
Писарят Ломго, който все още държеше в ръка посланието с лошата вест, трепереше като лист от глава до пети. Свит на топка край стената, той се мъчеше да се смали така, че да стане незабележим. С ужас наблюдаваше господаря си как се мята насам-натам и как късовете сянка, които падаха около него, пламваха при допира си с камъка, разнасяйки отвратителна миризма на изгоряло.
Внезапно Сянката се извърна и хвърли изпепеляващ поглед към писаря, който още повече се сгърчи.
- Измъкнали са се... Тия проклети коригани са ги оставили да се измъкнат... Безмозъчни джуджета... Некадърници... Предатели... жестоко ще си отмъстя...
Сянката простена и вдигна ръце към небето.
- Толкова близо, толкова близо до целта... Имам ръкописа... липсва ми само детето... Не мога да чакам повече... Трябва да ми го доведат... Ломго...
- Да, господарю! – отзова се мъжът и се хвърли на пода, сякаш да измоли милост от демона.
- Искам най-верните ми служители... да излязат от сянката... Искам детето... на каквато и да е цена... Пиши им... Искам детето тук... до два дни... нито ден повече... Иначе гневът ми ще се стовари върху им с цялата си мощ...
Писарят се изправи, треперещ, на крака и се втурна със ситни крачки към писалището...
Вратата на лабораторията се затвори тежко.
- Повелителю! - на свой ред се сви Сянката. На един близък стол, преплел крака седеше мъж в разцвета на силите си - около тридесет годишен, слаб и не особено атлетичен, с черна къса коса и пронизващ, кристално син поглед. Тъмносивата му туника беше покрита от ален плащ, който се спускаше на сантиметри от земята. Това бе Гидиън, столетния тиран.
- Наистина, не знам какво да правя с теб. - рече той леко незаинтересовано, което обаче не заблуди Сянката. Тя се хвърли на пода и разля безплътното си тяло наоколо.
- Простете ми Господарю! Слугите ми ви провалиха... - скимтеше демона.
- Ти ме провали, Шахзат. - изрече безстрастно Гидиън, без да се страхува от изричането на истинското име на демона. За миг мрак се сгъсти около краля; отсянка на демоните, чули споменаването на името на техен брат.
Сянката се стелеше по пода и угодничеше с милозливи приказки. Беше се принизила до стъпалата на Гидиън. Той се протегна надолу и докосна Сянката. Вместо демона да погълне плътта му, той се дръпна с писък - пръстите прогориха материята му дълбоко.
- Чакам, Сянко. Мразя да чакам. - добави тирана.
- Да, Господарю... Няма да ви карам да чакате дълго, господарю... - Сянката сведе поглед, имитирайки смиреност. Когато вдигна поглед, Гидиън го нямаше.
Сянката бавно се изправи. Дупка зееше в материята и. Когато вече бе сигурен, че краля го няма, той изрева:
- Смъртен боклук! Докопам ли се до детето, не само няма да ти го връча на тепсия, но ще те и снема от трона!
Ломго дръпна ухо от вратата. Беше го страх, много страх, но знаеше, че вече има огромен коз за по-нататъчното си издигане...
----------------------------
- Когато нещо не е добре... - въздъхна Исак - ...значи скоро и друго няма да е добре.
Ситуацията му току-що се бе влошила. За трети път младия полумъртъв изнасяше нелегален концерт на тази пряка и този път вече го бяха усетили. Не му ли стигаше онзи път преди седмица, когато шайка джуджета го изпуснаха на косъм... Сред типичната тълпа от млади и красиви кандаранки и гневни на света младежи си пробиваха път двама от градската стража със сопи в ръце. И не само това, ами и Горт не беше дошъл още, а в тази ситуация му трябваше точно приятелска оркска ръка за да се измъкне. Изпод дъгата си, снежнобяла коса Исак беше забил сивкави очи в приближаващите се стражи и бавно отстъпваше с мандолина в ръце. Градската не обичаше алтернативна бардическа музика. Гърбът му се опря в стена. Момчето изстена наум. Иззад него ръка го хвана за рамото и Исак се сепна.
- Изненада. - изръмжа Горт, подал се от близък прозорец.
- Време беше! - притеснено изрече Исак и се метна през прозореца, помагайки си с подадената му ръка. Попадна в скромна стая от нечии дом.
- На седемнайсет сме, а ти още не умееш да внимаваш за стража в тълпата! Кълна се, някой ден ще отнесеш побой и оттогава ще си отваряш очите. - пошегува се орка - снажен, мускулест, с открито лице и чисти, кафяви очи.
- Спрете в името на реда! - изкрещя глас пред прозореца. Тогава орка грабна един близък стол и го метна навън. Чу се трясък и нечия ругатня.
Младежите само това и чакаха - хукнаха нагоре по близките стълби...
Вратата на покрива се отвори с шут и Горт се изстреля напред като куршум - хищническата му природа го изпълваше с адреналинов екстаз в такива моменти. С един скок прескочи нисък комин и се закова на ръба на покрива. Задъханият Исак се появи десетина секунди по-късно. Двамата погледнаха напред, а след това надолу. Най-близката сграда бе на пет метра, а паважа беше четири етажа по-надолу.
- По дяволите! - изруга Исак. - Сега какво?
Чуваха тропот по стълбите. Горт присви очи за секунда, след което необичайно спокойно каза:
- Когато те спусна на етажа под нас, тичай по стълбите надолу и бягай навън. Аз ще те чакам пред входа. - След което пусна авантюристична усмивка.
- Моля? Как така ще ме спусн... - сепна се Исак, но не можа да довърши, защото Горт го грабна за ръката. След което скочи нагоре и леко напред. Извъртя се във въздуха и точно когато двамата започнаха да падат, Горт хвана ръба на покрива с дясната си ръка. Едновременно с това орка засили приятеля си към прозореца под тях и Исак се разби в него със звучен писък. След като беше сигурен, че приятелят му е в "безопасност", оркът се пусна и след секунда свободно падане се хвана за перваза на долния етаж. След което отново се пусна...
- Скапан, откачен, подивял, горски туземец! - редеше Исак, отърсвайки се от парчетата стъкло. Ръцете му бяха издрани, но той не спря да се превърже, защото трябваше да бяга. Спусна се обратно по стълбите, по които се беше качил. За половин минута взе и четирите етажа и изхвърча през изхода, където го чакаше Горт. Двамата хукнаха надолу но улицата. На покрива се виждаха стражите, които ги сочеха и крещяха след тях.
- Кълна се, ще те убия, когато стигнем до безопасно място! - гневно говореше полумъртвия на приятеля си.
- Безопасно място? И какво е това? - смееше се орка.
Половин час по-късно, те седяха в прашно мазе, пригодено за тяхно убежище при спешни нужди. Една от почитателките на Исак му беше предоставила това място - сладката, около двадесетгодишна чернокоска Лин, която фанатично го преследваше от изпълнение на изпълнение.
- Знаеш ли какво... - каза Горт, ни най-малко уморен от спринта през града. - Живееш си страхотно.
- Какво...кххх....имаш....предвид...? - успя да сглоби Исак, дишайки на пресекулки.
- Имаш си занаят, момичета, луди по теб, приключения и вероятно ще реализираш мечтите си. - сви рамене Горт.
- Ще...реализирам...мечтите си...ххх... - задъха се наново Исак - ...когато...спра...да...бъда...
Чу се захлопване на врата, меки стъпки по стлбите към мазето.
- ...Преследван? - довърши малко детски, но суров глас. - Исак, честно, ти си малоумен!
Появи се дребно, хилаво и русоляво хлапе на около дванадесет, облечено в дълга, свободна бяла туника.
- В какво се забърка пак? Знаеш ли колко твои портрета са разлепени в Университета? - момчето беше свило пестници и го гледаше яростно с пъстрите си, кафяво-зелени очи. - Защо мислиш, че те търсят толкова много напоследък? Та ти си просто бард бунтар! На никой не му пука за теб. В нещо друго, в нещо голямо си се забутал! Съвсем скоро по петите ти ще са слугите на диктатора... А ти се криеш в мазе!
Исак и Горт се спогледаха полу-изненадано, полу-уплашено. Орка запита първи:
- Хей, Ард... По-спокойно, "шефе"... Обясни ни за какво става дума. Защо крал Гидиън би преследвал Исак?
Момчето, чието цяло име беше Ардуил и мразеше да го наричат Ард, изпусна шумна въздишка. Напрежението в помещението увисна неловко във въздуха.
- Търсят приятеля ни, барда. Из Университета, по магьосническите магазини, из местата, където се навъртат ловци на глави... Негови магически портрети и четирицифрена сума в злато за този, който го доведе жив. По заповед на Негово Величество Гидиън.
- Това е...безумно. - процеди Исак. - Ард, прекарваш твърде много над приключенските романи в Университета.
Ардуил избесня.
- Имбецилен полумъртъв! Слепец! Не виждаш ли света около теб, извън песните ти и момичетата и откачените ти мечти! - млечната кожа на момчето доби морав цвят.
- Исак, той е сериозен. - Горт сбръчи вежди и дълбока резка проряза челото му - наследствен белег. - Властите са след теб. Трябва да те измъкнем.
- Горт... Ард... Момчета... Та аз нищо не съм направил. - обърка се полумъртвия. - Нямам никаква представа защо ме гонят...
- Ти никога, нищо не знаеш. Да се свържем с учителя ми. Той винаги е в течение. - предложи Ардуил. - Просто трябва да се върна до Университета. Горт ще дойде с мен, а ти, музикална наша гордост, остани тук и се покрий.
Предложението бе одобрено; орка и ученика се запътиха към вратата.
- Момчета? - обърна се към тях Исак. Те спряха. - Защо, по дяволите, ми помагате?
Двамата се спогледаха, ухилиха се и запелтечиха един през друг:
- Ами знаеш... Имам да ти връщам услуга... Черпил си ме в страноприемници... Запознавал си ме с хубавици... Свирил си на рождения ми ден... - и докато ръсеха извинение след извинение, излязоха през вратата.
Исак остана сам, усмихна се и им благодари наум. Нямаше да намери втори приятели като тези.
----------------------------
Горт и Ардуил се движеха забързано по широк, но сравнително празен университетски коридор. По пътя насам - на почти всяка колона за информация - имаше лика на Исак, изрисуван с магически багрила и изглеждащ потресаващо близък с оригинала. Оркът не можеше да изтрие от ума си представата за най-добрия му приятел, хвърлен в затворите на Канд. Съществата от расата му имаха повече образно, отколкото фактологично мислене и това усилваше ефекта на притеснението. Отърси се от кошмарните си видения чак когато Ардуил го побутна да спре да ходи. Бяха стигнали до невзрачна дървена врата.
- Изчакай тук. - отсече момчето и почука. Секунда след това влезе.
Ардуил се огледа наоколо и веднага съзря учителя си сред купищата книги. Гном, облечен в бяла роба и с отличителни знаци на преподавател му махна да дойде.
- Вижте, млади приятелю... - започна гнома. Въпреки високия си пост, Невин никога не се обръщаше към момчето повелително. Както всички от семейството му - почтени и благородни гноми - той вярваше в приятелството и взаимопомощта, не в опеката. - ...шестокрилна пеперуда Архангилис.
В малката си ръка гнома държеше хербарийна шестокрилна пеперуда.
- Невероятна е, стари приятелю. - дори Ардуил, въпреки притесненията си, не можа да не се възхити на шестте млечнобели криле пред него. - Но идвам по работа.
Ардуил имаше пълно доверие на учителя си, при това с право. Гномът изслуша внимателно историята, която момчето му разказа и отвърна:
- Приятелят ти се е забъркал много надълбоко, при това не по негова вина. - тъмните очи на добродушния гном посърнаха. - Гидиън търси момчето от пророчествата на Бохор. Твоят приятел е третото поредно такова същество. На равни интервали от седемдесет години, Гидиън има нужда от нова месия, която да жертва, за да поддържа тялото си живо. Не знам защо или как приятелят ти е станал поредната месия, но имам теория какво ще стане. Според логиката на манускриптите на Деморн - изследовател на дяволите отпреди стотици години - хора като Гидиън правят пакт със същества от адските измерения и стават лични любимци на богове като Бохор. Не след дълго подобни "гостоприемници" на демони престават да имат човешка същност, но запазват тялото, в което са дошли. За да остане то по-дълго, те използват некромантска енергия, но тя бавно се изчерпва. В критични моменти богът-покровител на връзката - в случая Бохор - изпраща некромантска енергия в случайни жив носител, но дава ясна представа на любимеца си - тук е Гидиън - как изглежда месията, чрез видение.
- Затова властите знаят как изглежда Исак! - възкликна Ардуил.
- Да, а освен това го знаят и жреците начело със Сянката, а скоро ще го узнаят и най-верните хрътки на тирана. Исак е в огромна беда. Няма да те лъжа. Много е вероятно да загине от ръката на Гидиън. Но има и още нещо... Скоро след като Бохор всели енергията в месията си, тя започва да се проявява...
----------------------------
Това бяха най-дългите три часа, които Исак бе изживявал някога. Сам, изолиран и скрит в тъмното мазе, с живот в смъртна опасност той никога не се бе чувствал така уязвим. Не смееше дори да свири на мандолината си, от страх да не го чуят и открият. Просто седеше в ъгъла, прикрит в мрака и гледаше към входната врата на помещението. Броеше секундите наум.
И тогава дойде болката.
Силен спазъм премина през торса му. Коремът и гърдите му горяха. В първият момент той се опита да задържи вика, но беше нетърпимо и изкрещя. Ризата беше като нажежено желязо върху кожата му и той я разкъса на две. Гърбът му се долепи до стената, той я почувства като пещ и моментално стана. Болката обаче го преряза наново и той се срина на пода - но досега на корема му с пода беше като потапяне в лава и той се претърколи с писък. Когато се озова по гръб, последва нова вълна от огън. И така той се въргаляше и пищеше в мрака около половин час, като болката не му позволи дори да припадне. Постепенно тя утихна и изтощен, той заспа.
Събуди се от допира на корава ръка до челото му. Отвори очи.
- Не е трескав. - обяви Горт.
- Знам, глупако. Виж тялото му. - сопна се Ардуил.
Газена лампа се доближи до него.
- Приятели... - каза Исак със слаб глас. Погледна нагоре и видя Горт. Виждаше сълзи в очите на орка. Момчето до него имаше полу-сериозно, полу-угрижено лице.
- Искаш ли вода? В момента си обезводнен. - информира го момчето, преди дори сам да го разбере.
- Да, благодаря... - Исак се повдигна и пое каната с вода в ръце.
И на светлината на лампата видя торса си. За малко не изтърва каната.
По гърдите и корема му имаше огромна диаграма със сложна плетеница от букви и символи във и около диаграмата. Тя беше с неправилна форма, като на гърдите му имаше кръг, спускащ се към корема под формата на три големи лъча. Цялото изображение беше като татуировка, но изглеждаше в пъти по-сложна и неразбираема и от най-добрата, която беше виждал. Черното мастило ярко контрастираше върху снежнобялата му кожа. Буквите и символите също не бяха нещо познато.
- Какво, в името на пантеона е това? - стъписа се барда.
- Манифестация на некромантска енергия. Първата от няколкото. - изстреля Ардуил, сякаш това беше всеизвестен факт, след което изреди всичко, което беше разбрал от учителя си.
- Какво ще правя сега? - запита се на глас полумъртвия.
- Упълномощен съм от ментора си да те придружа до най-близкия храм на Петимата Светци. Намира се на запад, в Теодей. Ще трябва да преминем отвъд реката.
- И аз ще дойда с вас. - кимна решително орка. - Нямам друго семейство, освен Исак.
Прехода им през града беше бърз, неспокоен. И тримата се оглеждаха постоянно. Барда беше загърнат в плътно кафяво наметало и от него се виждаше само някой случайно развян кичур коса. Спряха в една от преките до дока и Горт излезе напред, за да разузнае. След минута-две се върна и каза на приятелите си:
- Има една удобна шхуна. Пази я само един рибар. Нужно е само да го сплаша и е наша. Не виждам много гардове да се навъртат наоколо, а докато работниците се притекат на помощ ще сме я отвързали и ще плаваме.
- Имаме ли всичко необходимо? - попита Ардуил.
- Суха храна за три седмици. Петдесет златни монети. Спални чували, огниво, въже. Мехове с вода. Раници и резервни дрехи. - изброи Исак машинално.
- Страх ли те е? - попита орка немъртвия си приятел.
- Не. - излъга той.
Горт кимна и тръгна към шхуната.
- Чудя се как ли ще го убеди? - запита Ардуил, надзъртайки зад ъгъла на сградата, зад която се криеха.
Орка се засили и от две стъпки заби пестник в лицето на рибаря, който пазеше. Той падна от дока право във водата.
- Сега! - изкрещя Горт и скочи в шхуната.
- Знаех си! - въздъхна Ардуил и хукна напред. Исак се ухили и го последва.
Оставаха му пет метра и стрела се заби в сгъвката на дясното му коляно. Исак се срина на паважа с вик. Ардуил спря и се хвърли до него, трескаво започвайки да оглежда откъде е дошла стрелата. Съзря фигура в тъмно червени одежди да скача от прозорец на втория етаж на отсрещната сграда. Тя се приземи на крака и се засили към двамата.
- Хрътка! - изкрещя момчето и с едно силно и болезнено движение изтръгна стрелата от крака на Исак. Той изви от болка. - Влачи се напред! Ще се опитам да го забавя.
Барда се подчини и започна да се движи бавно към шхуната. Горт скочи обратно на дока, затича се към приятеля си и извади кама, с която да се защитава. Ардуил направи жест във въздуха - образува правоъгълник с дланите си - и тичащия напред убиец се заби в невидима преграда. Момчето се обърна, помогна на Горт да вдигнат полумъртвия и го завлачиха към шхуната.
- Трябва да срежа въжето! - когато оставиха приятеля си на борда. - Прикривай ме с фокусите си, Ард!
На друго място и по друго време Ардуил би се ядосал, но сега само кимна. Орка скочи отново на паважа... и се изправи лице в лице с Хрътката. В един безкраен миг преди двубоя си спомни всичко, което бе чувал за тях. Убийци и ловци, фанатични последователи на Сянката и верни служители на Бохор. Способни да пренебрегнат самосъхранението си, за да постигнат целта си. Представи си Исак, хванат и мъчен от Хрътка. В следващия миг заби прав юмрук в зъбите на противника си със сила, която би вкарала челюстта в гърлото. Чу се глухо изпукване, но Хрътката дори не трепна. От забуленото му в червени шалвари лице само изхвърча кръв, примесена със слюнка. Последва контраатаката - Хрътката извади с плавно движение ятаган и го насочи по десния диагонал, но Горт успя да го отбегне, скачайки назад. Последва втора атака обратно по диагонала и една хоризонтална, но орка отново успя да ги избегне с кълбо назад. Озова се точно до въжето и с едно движение на камата го сряза, след което се хвърли в посока шхуната. Не се беше засилил добре, но успя да се хване за перилата. Хрътката понечи да скочи на кораба, но Ардуил заби същото заклинание право в лицето му и той падна. Горт се прехвърли на борда. Шхуната бавно се отдалечаваше от брега, а момчето държеше заклинанието центрирано върху Хрътката. Убиеца удряше по невидимите стени около себе си и ругаеше на неразбираем език.
----------------------------
Половин час по-късно, Исак седеше в шхуната до двамата си приятели и държеше превързания си крак. Бързата река плискаше наоколо, но шхуната се движеше неотклонно към Теодейския бряг. Спасението му, според учителя на Ардуил, се криеше там... Но дали беше така? Напоследък нищо хубаво не се беше случвало и полумъртвия беше почти скептичен. Залеза галеше хоризонта над върховете на дърветата далеч напред, но красивата гледка не успокояваше. Накъде водеше приятелите си? Какво щеше да стане с него? Каква беше това "проявление"? Защо крал Гидиън го мислеше за месия? И дали наистина не беше? Той затвори очи и се опита да успокои главата си с шума на течащата вода...
-------------------------------------------------------------------------------------------------
Както виждате, края е много отворен. Колебая се обаче дали да го продължа. Очаквам конструктивна критика/мнения (време е да ми кажете колко много ме обичате
) и т.н.
...но ина4е ако ще издавасх книга ...Кажи ми да си я купя...
В смисъл, да, споменава, че "Исак е 'месия', търсена от крал Гидиън", но май го претупах в описанието. оооps!
Ще е в следващата част, вече 100%! 
