Пътеката
Момчето вървеше само, по тясна, горска пътечка. Нощта вече се беше спуснала над главата му, но то продължаваше да крачи, макар и да не виждаше нищо пред себе си. Пътеката беше права и равна, и младежът беше щастлив от този факт. Струваше му се, че нощта ще мине по-бързо, ако върви по толкова хубав път.
Както си подскачаше по него, изведнъж усети, че се е променил. Навлезе в друг участък от пътя. Сега беше осеян с дупки. Момчето се постресна за миг.
- Ами сега? Тъмно е, не виждам нищо, как да мина? Не, ще опитам! Рано ми е да се отказвам!
Забърза крачката си, но започна да се препъва постоянно, и реши, че бърза прекалено много. Позабави, започна да стъпва по-предпазливо, и нещата като че ли се нормализираха...
Изгря луна, светла, голяма и красива, като първата любов. Около нея имаше множество ярки, бели звезди, които изглеждаха, като прехласнати по нея. Слабата светлина давана от този небесен спектакъл, беше достатъчна, за да покаже пътя, на момъка. То се затича напред, зарадвано, преизпълнено с надежда. Но от бързия бяг се измори, и реши да полегне, за да почине няколко минути. Но тъмни облаци, завидяли на светлия му път, пуснаха черна завеса и всичко отново потъна в мрак. Ами сега...? Дали да не се откаже... "Ха, страхливец..." - младежа се възмущаваше от себе си. Как можеше такива мисли да минават през галвата му... Не, той ще продължи.
Закрачи отново. Спъна се. Падна по най-болезнения възможен начин, и заплака. Не искаше да се върви повече по пътеката, не искаше да се изправи. И той не знаеше колко време е седял така, преди да си каже, че е длъжен да продължи, но му се стори цяла вечност... Изправи се с неимоверно усилие, по-скоро като по рязко зададена команда от висш офицер. Със сълзи на очи, стиснати юмруци и очестено дишане, младежът поднови своя ход по пътеката.
Изморен от пътя. младежа спря, сложи потни длана на коленете си, и се задъха. Но усети нещо странно зад него... Нещо необичайно топло. Обърна се... слънцето! Красивото, жълто и топло слънце, сега беше изгряло. То озари целия му път, правейки го напълно видим. Всичко беше светло и весело, докоснато от първите слънчеви лъчи. Нощта си беше отишла и всичко сега беше по-спокойно. Нови сили се вляха в младежа, и той отново поднови краченето си. Пътят му започна да криволичи, и дори вече имаше камъни. Но това беше без значение, той стъпваше бодро със боси ходила по твърдите тях. Гледаше право напред, забравил вече за нощта. Пътят му се видя лесен, харесваше му да върви по него. Слънцето му даваше увереност, каквото никой друг не му беше дал, в такова количество. И така...
...до другата нощ...
Да, знам, кратко е. Да, знам, съкс. Ама все пак трябваше да го напиша...
|
