за пръв път пиша такова нещо, но отдавна ми се върти тази идея в главата, така че реших да се пробвам очаквам колкото се може по критични мнения:)
засега поствам 2 части, повече няма написани та може би ще зависи от вашите мнения дали ще продължа
п.с. извинявам се за правописни грешки и неточности, но нямах време за редакция
част 1
Той пристъпваше бавно, стъпките му се причуваха глухо в тревата. Походката му беше някак си странна, предпазлива. Той носеше огромна брадва закачена на гърба му. Бронята му беше ръждясала, издраскана дори почти разбита. Вятърът приглушаваше забързаното му дишане. В очите му нещо гореше. Беше доста неспокоен. Отново си споняше за битките срещу Изгарящия легион, където той бе загубил много свои братя. Той беше оцелял но техните души бяха погълнати от небитието. По ръцето му личаха белези от изгаряния, адски пламаци. Беше ветеран от инвазията на изгарящия легион. Белязан от войната той все още защитаваше честа на орките из земите на Азерот. Известен само като "Адския ездач" , той обикаляше из чуждите територии и убиваше най-видните герои на Съюза. Елфи, джуджета, хора или гноми, никой не можеше да устои на адската му сила и желязна воля. Цялата орда му се кланяше като бог. Но той не искаше признание. Той искаше просто да отмъсти за мъченията които са търпяли братята му. Това бе цел номер 1 в живота му. Нищо друго нямаше значение. Демоничната жажда за отмъчение го беше погълнала изцяло...
Сега той беше на поход из равнините на Арати, бивш дом на първичната човешка цивилизация. Той знаеше, че там известно джудже ловец бе отнело стотици животи на достойни бойци от ордата. Безтрашният оркски войн беше готов на всичко за да го намери... Вече 3 дни го дебнеше из зелените поля като през това време бе убил няколко новобранци от съюза. Но това не го удовлетворяваше. Той беше дошъл да хване истинския трофей, прочутия герой, а не да избива беззащитни деца разполагащи меч и броня решили да си пробват късмета срещу него. В крайна сметка ако джуджето беше наистина такъв герой на съюза, то щеше да се изправи лице в лице с орксия войн. Един честен дуел между двама знаменити войни. Но явно неговите намерения не бяха такива... След още 3 дни той още не беше намерил дори и след от джуджето. Той вече беше готов да се откаже убеден ,че прехваления "герой" на Съюза ще се крие вечно. Още 1 ден по-късно той вече беше готов да отпатува. Щеше да отиде до столицата на немъртвите, съюзници на ордата, и да отиде със цепелин до Огримар. Но изведнъж плановете му пропаднаха. Опитният боец усещаше когато нещо не е наред. Той стоеше на портата на Торадин, оглеждайки местноста. Интуицията му подсказваше ,че е попаднал в засада. Той обърна глава назад и видя Джуджето насочило пушка право към него. Двамата войни се гледаха в очите. Оркският шампион взе бавно брадвата в ръце, но джуджето не помръдна. Стоеше и го гледаше хладнокръвно,без страх,насочило пушка право към гърдите на орка. От растояние 3-4 метра той със сигурност щеше да пробие полуразбитата броня. Мина вече минута. Двамата просто стояха и се гледаха спокойно, без дори да помръднат. Тогава търпение на орксия войн се изчерпа. Той огласи равнината с адския си рев: "В чест на ДуумХамър" и се хвърли свирепо към своя опонент. Джуджето стреля незабавно, но оптния боец отскочи настрани и изстрела успя единстжено да отчупи парченце от бронта на рамото. До като стрелеца се опита да презареди, орка без колебание го посече на две. Всичко свърши в рамките на няколко секунди. Мощният изтрел още отекваше в ушите на героя... Но нима беше толкова лесно. Нима всичко свърши толкова бързо. Това ли беше прехваления ловец. Докато размисляваше той отново чу изстрел от пушка, само че по глух идваше от далече. Пред погледа му всичко се размаза и усети остра болка в гърба си. Безжизненото му тяло се стовари върху тревата. Ярка кръв рукна върху зелените поля... Явно той беше се разправил само с примамката. Истинският ловец просто беше чакал удобния момент за да лиши ордата от своя герой...
................
част 2
Зелени поля... снежно бели облаци... Бистри водопади текат спокойни, прокарвайки си път през растителноста. Цветята цъфтяха а дърветата се бяха разлистили... Пълна идилия... Докато извднъж над небето не се стовари мрак. Червени облаци закриха огромния небосклон. Разяри се гръмотевична буря. Цветята и дърветата в мигом започна да увяхват... Плодорадната земя се беше превърнала в кърваво-червена степ. Имаше само камани и пустуш... Бившият дом на благородните зеленокожи създания се беше превърнал в ад, заразен от корупцията на Изгарящия Легион погълнал стотици светове, имащ единствената цел да изсмуква жизнената енергия на още и още...
Изпаднал в несвяст орския герой сънуваше. Това бяха последните спомени от родния му дом - Дренор. Заразени от жаждата за война, благородните орки тогава бяха превърнати в свирепи убийци. Но след 2 велики войни с човешката цивилизация те успяха да извоюват своята независимост от демоните и да намерят нов дом в земите на Азерот, съюзявайки се със другите шаманистични раси - Тролове и Таурени... Пред очите му отново се откри мрачна картина. Той спомни за биткита при свещената планина на Нощните Елфи - Хуял(Хужал). Тогава кръвните врагове - хора, орки, елфи и джуджета бяха обединили сили срещу силите на немъртви и демони, готови на всичко за да могат да достигнат дървото на живота и господаря на легионите - Архимонд, да изсмуче неговата жизнена енергия... Демони валяха от небето, редици от адски гардове и инфернали се изкачваха нагоре по хълма. Бавно но сигурно те щяха да достигнат своята цел... Защита даваше всичко от себе за да забави похода на мрачните създания за да може капана приготвен за Архимонд да се задейства... Той усети пареща болка, сякаш отново се беше пренесъл в съдбовната битка. Пред него стоеше изправен, в целия си ръст, огромния ДуумГард. Той замахна с огромното си адско острие, но пропусна. Находчивия оркски войн веднага се отдръпна настрани. Демона продължаваше да се опитва да посече изостаналия орк, а той продължаваше да бяга знаейки че сам едва ли ще се справи с адската сила на звяра. Отклонил се от главната група, оркския герой тръгна по пътека надолу по планината но тя се отказа без изход... ДуумГарда бързо го настигна... Беше дошъл съдбовния момент. Нямаше вече каде да бяга... Единствения път минаваше през огромното туловище на адското изчадие. ДуумГарда бе готов да го посече. Той замахна с цялата си ярост, но орка ловко се претърколи през краката му, избягвайки адското острие и с две бързи движения се покатери по гърба на чудовището... Озовал се върху му той извади брадвата си и замхна със сичката си сила и ярост... След малко той откри че лежи на земята, заедно с адския слуга, с разбита глава от мощния удар. Орка се изправи, изпълнен със сила и хъс за битка след срещата с ДуумГарда. Той бързаше нагоре по хълма за да настигне своите бойни другари и да се върне отново във съдбоносната битка. Забравил своята безопастност, той тичаше на горе по хълма със всички сили, не забелязвайки прииждащия от небето огнен метеорит... Той се стовари право върхо него. Остра болка прониза цялото му тяло чустваше се като във самия ад... Извднъж той се събуди, целия облян в пот. Болката все така продължаваше да го измъчва. Той забеляза че се намира само в малка тъмна стаичка, целият окован във вериги, но изгарящата болка го прониза още по-силно и той отново изпадна в несвяст...
ту би континюед:П