Това е началото на един разказ, който бях започнал преди доста време. Веднага бързам да кажа, че ще ви се стори доста в стил LOTR, но както и да е...
Приятно четене...

В малкото китно селце Соглая, разположено близо до западните покрайнини на царството Мегдея, нейде на границата между Източната равнина и Средните хълмове живееха рамкините. Този малък народ беше преминал под управлението на крал Донцел преди толкова много лета, че нямаше вече останали живи рамкини, които да си спомнят и да разказват за това събитие. Соглая, както и намиращите се в околията Момникол селца и град Шумкан, бяха под владичеството на виконт Зарбин. За виконтът не може да се каже, че бе много добър човек, но пък и не създаваше големи неприятности на подопечното си население. От време на време той препускаше, качен на любимия си жребец из околията и се любуваше на поверената му земя. За околията трябва да споменем, че не бе една от най-богатите, но пък за сметка на това бе една от най-красивите. Тучните ливади се редуваха от малки хълмчета, обработваемите ниви бяха наредени в правоъгълни блокове, а между тях бликаха студени и бистри поточета и рекички. Слънцето всеки ден даряваше околията с топлите си ласки.
Рамкините наброяваха около 200 същества, които живееха в три селца – Соглая, Кашмалин и Гилмалан. Те бяха скромен и тих трудолюбив народ, който се изхранваше от земеделие. Най-много отглеждаха картофи и зеле. Гледаха и домашни животни, но само кокошки и зайци. Най-големите им помощници на полето бяха една особена порода прасета с благ нрав, които те използваха вместо добитък за оран. Коне и мулета не отглеждаха, защото ниският им ръст пречеше, за да ги яздят, пък и те винаги са се страхували от големи животни. Рамкините изглеждаха що годе по следният начин: бяха високи около метър и двадесет, но се срещаха и исполини по метър и тридесет и пет, имаха големи несъразмерни с тялото глави, изпъкнали очи и чипи носове. Косата им бе ръждива на цвят и леко къдрава. Имаха къси и дебелички крачка и с тяхна помощ се поклащаха тромаво като пингвини. Рамкините ходеха пеша и не се спираха от сутрин до залез слънце. Затова и ходилата им бяха големи и сплеснати. Ръцете им също не бяха дълги, но пък бяха сръчни и ловки. Да измислят сечива и нововъведения им идваше отръки. Живееха в малки схлупени къщурки, които бяха построени от глина и облепени със слама. Всички къщички имаха комини, но печките им служеха само за готвене не и за отопление, защото по тези земи никой не си спомняше някога да е било студено.
В едно топло и ведро утро от прозорците на къщурката на улица Лирка се разнасяше гръмовно хъркане. Стопанинът на къщата бе попрепил снощи на сватбата на братовчед си Кълно и все още не бе станал, въпреки че слънцето вече се бе издигнало високо в синевата. Рамкининът живееше сам, ако не се броеше верният му приятел заекът Треско. Треско пръхтеше по цял ден и се излежаваше насам натам из къщата, като преживяше час по час по някое зелево листо и хрупаше лакомо голям и пресен морков. За свое щастие Треско не правеше бели и не цапаше. Затова и господарят му го бе оставил в дома си, за да му бъде другар. Сега заекът се бе завил с едно листо, за да не слуша хъркането на стопанина, от което чак го боляха дългите сиви уши.
Изпод завивките се подаваше само чорлавата коса на човечето и крайчец от лицето му. В този момент игрив лъч проблясна между жълтите перденца и заподскача като скакалец по челото му. Рамкининът сбърчи чело, изхърка за последно и скочи с тих вик. Огледа се, разтри очи, пак се огледа и се прозя широко и бавно. Пак бе сънувал приказен сън. Все по-често в сънищата си той виждаше все една и съща гледка – тръгнал на поход с едничката цел да стане богат и прочут. Когато се събуди и видя, че не е на поход, а си е в уютната къщичка, той се ядоса леко и тупна с юмруче по пухената синя завивка. След това изпъшка и стана. Направи две-три крачки и се протегна. Костите му изпукаха от дългия сън.
- Треско, приятелю, хайде да закусваме! След толкова гроздов сок вчера съм гладен като подивяло псе.
Разбира се, заекът охотно се затътрузи към кухнята и се настани до масата. Стопанинът свари яйца и картофи, направи зелена салата и си сипа чаша сок от целина. След това започна да похапва доволно, като попримляскваше сладко-сладко и се уригваше така, че Треско подскачаше като ударен.
Да оставим за малко човечето да се храни на спокойствие и да разкажем неговата история. Той произлизаше от фамилията Камчован, която имаше представители и в трите селца. Имаше три сестри и един брат, които се бяха разпръснали след като станаха достатъчно големи, за да поемат по своя път в живота. Като най-малък от всички, нашият герой, който носеше името Мигош, остана сам в къщата на родителите си. Баща му Семай бе рибар и цял живот обикаляше с малката си кафява лодка из река Тоз, а майка му Мешара си стоеше вкъщи и се грижеше за домакинството и малката им градина. От малък Мигош обичаше да се занимава с дърводелство. Дялкаше разни животинки, правеше сандъчета за хранилки на домашните животни, дори ремонтира счупения люлеещ се стол на баща си. Затова като поотрасна баща му го прати чирак при майстор Ниджо – един от най-изкустните дърводелци в околията. Скоро се разбра, че Мигош бе роден за тази професия и навлезе бързо в дърводелството и дърворезбарството. Той сякаш чувстваше дървото в ръцете си. То като че ли му говореше и му нашепваше коя форма или мебел би била най-достойна за съответното дърво. След като Мигош изучи занаята, се реши да напусне бащиния си дом и да се засели в Соглая, което бе на около пет километра от родното му село Кашмалин. Той се установи в съседство с братовчед си Кълно, а и наблизо живееше един негов далечен чичо на име Улимис. Бързо се бе разнесла мълвата из село, че Мигош е добър в дърводелството и сега бе затрупан от поръчки. Работа имаше много, заплащането бе добро и не се налагаше да работи допълнително, за да изкарва прехраната си. В действителност живееше почти охолно, ширеше се в добре обзаведена къщурка и носеше винаги нови и чисти дрехи. Рамкининът бе добродушен, никого не подминаваше преди да го е поздравил и всички го обичаха. Питаха го кога ще се задоми, на което той се усмихваше и отговаряше:
- И това време ще дойде, приятели. И това време ще дойде.
Днес отново го очакваше доста работа, но той не се притесняваше, защото не гонеше срокове. Когато някой клиент го питаше какво става с поръчката за направата на някаква мебел, Мигош дигаше ръка, накланяше глава и бавно изричаше:
- Ако искаш бърза и нескопосана работа, добре. Но си сбъркал майстора! Ако толкоз припираш, отиди при майстор Граве в село Кашмалин и не ми давай зор повече. - Тези думи винаги помагаха и клиентът чакаше без повече да досажда.
След като се нахрани, Мигош изми съдовете в малкото коритце, което му служеше за мивка и започна да премита дома си. Тук трябва да споменем, че рамкините са изключително чисти създания – за тях да изоставят къщата си мръсна и разхвърляна бе цяло бедствие. Затова постоянно метяха, чистеха, перяха. Мигош не правеше изключение. Той с усърдие обикаляше дома си и разтребваше. Първо започна с кухнята, като изтупа малкото шарено килимче, което му бе подарък от един доволен клиент, после премина във всекидневната, където избърса праха от мебелите и нагласи два ароматни букета с цветя, набрани от неговата градина, в красиви вази. Вазите бяха изработени от небезизвестния майстор по онова време Сездор и бяха закупени от един панаир преди няколко месеца. Накрая почистването приключи в спалнята, като рамкининът оправи леглото си и отвори по-широко прозорците, за да влезе чист и свеж въздух. Мигош се спря за миг, затвори очи и подуши повея, идващ отвън. Носеше се аромат на трева, слънце и благоуханни растения. Човечето се усмихна и се отправи към работилницата си. Треско бе заспал, сгушен на кълбо на диванчето във всекидневната.
Работилницата на Мигош се намираше в центъра на селцето. До там той всеки ден отиваше пеш, като срещаше приятели и познати и ги поздравяваше учтиво. Този ден не правеше изключение. Още щом тръгна към работилницата си по улица Лирка, Мигош бе застигнат от фермера Корнаго, който се бе запътил към нивата си.
- Охоо, Мигош! – провикна се Корнаго, като махна с дебелата си мазолеста ръка за поздрав. – Как я караш друже?
- Благодаря, не мога да се оплача. А ти?
- Добитъкът нещо не ме слуша, ама ще играе сопата! – закани се Корнаго. Той си имаше ядове с наетото за оран прасе от кмета Цвико. Прасето бе опърничаво като кмета и въобще не слушаше какво му се заповядва.
- Е, хайде със здраве. – пожела Мигош и отмина.
Пътят минаваше през едно мостче и после се спускаше към оживения център. Тук винаги гъмжеше от народ – всеки търгуваше, майстореше, имаше фокусници, акробати. Тук се намираше и кметството – малка сграда, боядисана в оранжево. Кметът Цвико управляваше вече няколко години и имаше лека дразга с Мигош. Тя се подхранваше и от ядливите забележки на последния по адрес на кмета. Разпрата бе възникнала преди две години, когато Мигош отказа да продаде къщата си на сестрата на кмета. Оттогава Цвико все се караше с дърводелеца и му се присмиваше за щяло и нещяло. Разбира се, тук трябва да споменем, че припирните им никога не завършваха с лоши последици. Двамата само говореха и се заканваха с малките си юмручета.
Рамкининът с клатушкане влезе в работилницата си и се огледа. Спомни си какво трябваше да прави. Затова без да губи време той надяна работната си престилка и запретна ръкави. Първо трябваше да довърши люлката за един клиент на име Замла, а след това да избере и подготви материал за направата на два стола и маса за вдовицата Шиелан.
Захласнат в своята работа, Мигош дори не чу когато през тясната и схлупена портичка влезе неговият добър приятел Сатомай.
- Ехей! Работнико! Как я караш днес?
- Сатомай, приятелю, кой дявол те доведе тук? Нямаш ли работа, та си се захванал с мен и идваш да ми се пречкаш и да ме тормозиш с шегите си?
- Минавах насам и се сетих, че отдавна не съм ти идвал на гости. Е, как я караш?
- Добре съм. Има работа колкото щеш. В къщи всичко е спокойно. Онзи негодяй Цвико скимти от време на време срещу мен, но това не ме плаши. Само че... има едно нещо, което мe смущава.
- Кое е това нещо, Мигош. – Мигош видя загрижения поглед в кафявите очи на своя приятел и въздъхна тихо. Сатомай се приближи с клатушкане и го потупа по рамото. – Какво става Мигош?
- Все онзи сън. Почти всеки път е един и същ. Това, което ме плаши най-много е, че е толкова реален. Сякаш съм преживял всичко онова, което сънувам.
- Не знам. Не съм тълкувател на сънища и мечти и не бих могъл да ти помогна. Но може да отидеш при знахаря Касдиол. Той може да ти помогне.
- Касдиол! Този шарлатанин! Никога! Последният път ми предписа опашка от тритон и ми се струва, че го направи само, за да се забавлява на мой гръб.
- Но ти помогна да се излекуваш от болката в крака, нали?
- Да, но изцелението дойде не от неговия тритон, а от билковата отвара на чичо ми.
- А защо тогава не отидеш при него и не го попиташ за съня си? Може пък да поназнайва нещичко.
- Не вярвам. Пък и той е доста зает с отглеждането на зайците си. Не мисля, че има време да се занимава с моите измислици.
- Хайде, де. Любопитен съм как ще го разтълкува.
- Е, добре. Може и да отида. Като приключа тук.
- Но след това искам да дойдеш вкъщи и да ми разкажеш всичко. Чу ли?
- Добре, добре! А сега ме остави да работя, че тези неща от самосебеси не стават!
Двамата приятели се разделиха с братска прегръдка и Мигош отново се зае с поръчките.

По залез слънце Мигош премете работилницата си, хлопна вратата и с бавна крачка се отправи към дома на чичо си Улимис. Вървеше бавно, защото искаше докато стигне до къщата, да си е пропомнил и най-малките подробности от съня си. Пътят стана стръмничък и малкото същество още повече забави крачка. От двете страни на пътя бяха се сгушили китни къщурки с малки градини зад тях. Обитателите бяха насядали пред домовете си след поредния ден, изпълнен с работа и шеги, за да поотпочинат и да се полюбуват на залязващото слънце, което бавно и величествено се скриваше зад едно възвишение, наречено Горно Шлепше. Съществуваше легенда, според която на това място преди много години е живял стар магьосник, който се е объркал при правенето на някаква магия и се е превърнал в хълм, обрасъл с тучна трева.
Малкият човек повървя още няколко минути по пътя и пред него се изпречи кмета Цвико. Той ходеше надуто и подобаващо за кмет, като големият му тумбак изпълваше пъстроцветната му роба. На главата си носеше малко кепе, което прикриваше в известна степен плешивостта му. Лицето на Цвико бе доста пълно и бузите му - смешно виснали – приличаха на клепнали уши. “Неприятна среща и туйто” – каза си Мигош и изгледа кмета предизвикателно и с насмешка.
- Ей, Мигош! Къде си тръгнал, нехранимайко такъв!
- Улиците са построени, за да се ходи по тях. Дори и рамкинин като теб може да ги използва.
- Какво искаш да кажеш с това? Нещо май ме обиждаш, ти, малък негодяй?
- Ти си умен, а и си кмет. Ти кажи.
- Ах, ти малък разбойнико! Ако ми се подиграваш ще накарам да те затворят в затвора на кметството.
- Там, доколкото знам, не е имало затворници от столетия. Сигурно решетките са така прогнили, че ще избягам по-бързо и от вятъра, който духа в този миг.
- Ако ми избягаш, ще наредя да те обесят!
- Въжето за бесене сигурно не е ползвано отдавна и май е проядено от молци, а? – Мигош се ухили самодоволно.
- Ах, ти...! – кметът изсумтя, пооправи робата си и отмина по пътя, като вирна глава.

Мигош продължи по пътя си. Къщата вече се виждаше. Тя бе добре поддържана и издаваше, че стопанинът й е заможен човек. Рамкининът потропа на вратата и се заслуша. Но отговор не последва. Той отново потропа по светлокафявата врата. Този път отвътре се чу старческо покашлюване и след няколко мига чичо му отвори дъбовата врата. Чичо му Улимис бе вече на почтена възраст и спокойното му лице свидетелстваше, че целия си живот бе прекарал далеч от неприятности и ядове. Той бе тихо човече и бе един от най-големите производители на заешки елеци в околността. Единствен конкурент в този занаят му бе Дъброн от съседната околия, който също бе прословут майстор на елеците от заешки пух. Чичо му се усмихна, зарадван от приятното посещение на племенника си.
- Мигош! Какво правиш тук, синко?
- Имаш ли свободно време да изслушаш една история?
- Разбира се, че имам време! Ако един старец като мен няма време да слуша, значи не е вече за този свят. Ела, седни на масата, а аз сега ще приготвя по едно чайче и ще донеса от долапа няколко медени питки.
Мигош се настани на кръглата маса, изработена от дъбово дърво, полирана до огледален блясък и застлана с карирана покривчица. Около масата бяха наредени четири стола с високи облегалки. Не че в къщата живееше някой друг освен чичо му, но от време на време му идваха на гости - едни негови стари приятели, с които Улимис играеше на карти и си разказваха едновремешни случки. Лелята на Мигош бе починала преди две-три години и сега чичо му се разполагаше самичък в просторната къща. Племенникът се заоглежда наоколо. На стената срещу масата бе закачена древна карта на познатите земи – Източната равнина, Средните хълмове, Западните планини, Северните земи и Южната долина. За всеки от тези райони Мигош знаеше по малко. В Източната равнина живееха народи, които биваха наричани общо хадеси. Те се занимаваха предимно със земеделие и бяха кротък народ. В Средните хълмове се намираха трудолюбивите изиси, в Западните планини се срещаха много страшни създания – там пътешественикът можеше да види гоблини, тролове, както и местното население – еитрите, които населяваха земите, наречени Мидгард. Те ровеха земята, а рудата изкустно превръщаха в прекрасни сечива и оръжия. Добиваха и много злато, но го криеха ревностно и почти не си служеха с него за търговия. Северните земи бяха изключително живописни, но също така бяха и изключително студени. Ако към това се добави и суровостта в нравите на хората там, това място не беше много приветливо. Никой от рамкините не бе ходил в Южната долина. Там царуваше императрицата Аманра. Тя стоеше начело на едно голямо и богато царство, което се бореше всекидневно с пясъците на Великата пустиня.
Улимис се появи с поднос, на който стояха две чаши пълни догоре с ароматичен чай, както и широка чинийка с няколко медени питки. Чичо му нареди масата и бавно се настани срещу племенника си.
- Е, думай каквото си си наумил да ми разправиш. – каза чичо му, след като отпи малко от чая си.
- Преди за започна да ти разказвам, трябва да те предупредя, че някои работи от историята са доста странни. Дойдох при теб, за да ми разтълкуваш, ако можеш, един мой сън, който ми се явява почти всяка нощ.
- От кога ти се явява този сън?
- Ами може би от месец или малко повече.
- Хм – замисли се Улимис.
- В съня си аз съм тръгнал на път да диря съкровище. Не знам нищо за съкровището освен, че се намира на север и че е огромно. Стигам до някаква цепнатина в земята и се озовавам в невероятно голяма пещера. Там има разни страшни създания, които не съм виждал през живота си. Намирам съкровището и когато решавам да го отнеса, виждам няколко дракона да стоят пред мен и да ме гледат със студените си очи.
- Спомняш ли си колко бяха драконите? – попита чичо му и отпи бавно от питието си.
- Мисля, че бяха седем.
- Седем, казваш. А не бяха ли осем?
- Не. Струва ми се, че бяха седем.
- Хм. – изсумтя отново чичото и се замисли.
- Когато ги съзирам да стоят срещу мен, аз се опитвам да извадя оръжието си, но осъзнавам, че нямам такова. Тогава се събуждам.
- Чуден сън, наистина. Странен, но не и необясним. Но, за да ти се изясни съня, трябва да ти разкажа една стара история...
Преди хиляди години, когато са се водили постоянни битки за надмощие между обитателите на различните земи, когато славни герои са бродили по тях и са вършели чутовни подвизи, един крал, наричан Йотун, бил си поставил за цел да обедини всички племена и народи на Норсе Ландс, или както ги знаем сега Северните земи. Крал Йотун не жалел сили, за да изпълни това си начинание. Много от поданиците работели неуморно и добивали огромни количества злато, с което битките се печелели по-лесно. Крал Йотун успял да събере всички северни народи и направил великото кралство Херсис. То се простирало надлъж и шир и заемало всички земи, на север от Средните хълмове и достигало чак до ледените води на северното велико море. Но кралят не спрял дотук. Заслепен от своите успехи, той повел северните народи към техните съседи от Западните планини. Там живеели много народи от клана на великото джудже Брок. Друга голяма армия нападнала Средните хълмове. Започнали грабежи и убийства. Средните хълмове паднали бързо под владичеството на Йотун. Там нямало кой да обедини хората и те се предавали почти без съпротива. Не така обаче стояли нещата в Западните планини. Там джуджетата се биели смело и защитавали богатите на злато планини. Смелият пълководец Гулинкамби громил северните бойци. Нищо не можело да помогне на крал Йотун срещу безстрашните джуджета. Той построил огромни храмове на трите божества, които закриляли Севера – Один, Тор и Локи – но нищо не помагало. Той губел сраженията едно след друго. Отчаян от неуспехите си, Йотун тръгнал далеч на север към непознатите ледени земи, където живеели само жестоките берсерки. Това била областта, за която се знаело, че е населена и с дракони – едни огнедишащи, а други бълващи леден студ от ноздрите си. Кралят намерил берсеркските племена и ги наел срещу огромно количество злато. Те го упътили към земите на драконите. Там той разговарял с предводителя на седемте велики дракона - Нидхог. Останалите дракони носели следните имена – Грабак, Графолут, Гоин, Моин, Рагнарок, Рататоск и Игдразил. Те също се съгласили да участват в битките, но за награда искали четвърт от златото на Западните планини. Това било много, но отчаяният крал се съгласил на тази цена. С подновени сили кралят се изправил срещу негостоприемните планини и хвърлил в една епична битка всичко, с което разполагал. Много от собствените му хора загинали, мъртви паднали и стотици берсерки. Дори драконът Рагнарок бил леко ранен. Но кралят излязъл победител. Останалите живи джуджета се разбягали и изпокрили из планината и в дълбоките галерии. Градовете им били разграбени и опожарени. Всичкото злато, което било открито било откраднато и натоварено на стотици волски коли, които се отправили към кралството Херсис. Процесията била толкова дълга, че се простирала от хоризонт до хоризонт. Берсерките останали в планината да пазят залежите, да не би джуджетата да се завърнат и отново да почнат да копаят. Йотун изпратил войската си в кралството, за да помогне в строежа на голяма хазна под земята, където да се скрие златото. Той останал да пътува със самото злато. Придружавали го няколко десетки войници, а над тях летели огромните дракони. Прекалено бил се доверил той на чудовищата. Не знаел за тяхната лоша природа и зъл нрав. А те чертаели в този миг пъклени планове срещу краля. Когато наближили покрайнините на кралството, една нощ драконите избили всички войници, убили и крал Йотун. Те оставили само онези, които управлявали волските коли и под заплахата, че ще ги убият, ги накарали да насочат колите към ледените земи на драконите. Те минали по един непознат за мнозина път, който заобикалял алчните берсерки и след като стигнали до целта си, драконите убили хората и изяли добитъка. Златото скрили нейде из ледените си земи. След като разбрали какво се било случило с краля им, северните народи решили да отидат и да си вземат златото от драконите. Но никой не се завръщал от битките с чудовищата. Берсерките, които били оставени да пазят в планините, се завърнали по родните си места и отишли при драконите, за да попитат къде се е дянало златото. Драконите отговорили, че кралството е задигнало всичкото злато и изгонило чудовищата от земите си. Берсерките се ядосали и поели на поход към кралството Херсис. Но северните хора ги отблъснали и берсерките не се опитали повторно да предприемат боен поход срещу кралството. След години кралството Херсис се разпаднало на малки графства и държавици и величието му преминало във вековете. Никога повече не се обединили.
И така никой досега не знае къде е скрито златото на драконите. Мнозина смелчаци са опитвали да го намерят, но техните кости и до днес са затрупани от снеговете на севера и слушат злокобния вой на смразяващия порив на вятъра.
- Искаш да кажеш - опули се насреща му Мигош, – че драконите от съня ми са същите от тази история, която ми прилича повече на легенда?
- Мисли каквото щеш, синко. Съвет няма да ти давам. Но ще допълня само още едно нещо. Попитах те от кога си започнал да сънуваш тези неща. И това не бе случайно. Преди около два месеца имаше събрание на всички магьосници и знахари в околия. Както знаеш всяка година се събираме и обменяме разни нови магии и заклинания. На тази сбирка беше и магьосникът Сувотам. Той е един от най-мъдрите и бих добавил един от най-опасните магьосници по нашите земи. Сувотам умее да предсказва разни странни събития с помощта на своята кожена торбичка.
- Какво има в тази торбичка? – очите на Мигош бяха се уголемили от жив интерес.
- Кости от скелет на някакво странно малко същество, които – според неговите думи - били му подарени от великия маг Зог. Той развързва торбичката, казва някакво заклинание, изсипва кокалчетата и се втренчва в тях за дълго време. По този начин кокалите му били предсказали, че скоро, много скоро от нашите краища ще потегли смелчаха, който ще има едничката цел да достигне до съкровището, заровено толкова отдавна в ледените земи. Мислех си, че това са бръщолевения на вече изкуфял дъртак, но не му го казах, защото се страхувах да не го обидя и един ден да се събудя и да видя, че съм станал жаба или нещо още по-гнусно.
- Каза ли дали смелчагата ще се завърне със съкровището?
- Не. Кокалите не бяха му съобщили такива подробности. Въобще казаното не направи голямо впечатление сред присъстващите тогава. То бе отминато просто така. Включително и от мен. Но днешната ти история ме върна към думите на Сувотам. Виж, синко, не искам да те съветвам, но остави тая работа. Дори наистина да има такъв смелчага, който в скоро време ще поеме по друмищата към северните земи, сигурно не се отнася за теб тая приказка. Ние рамкините не се славим с авантюризъм. Ние сме улегнали същества, които обичат спокойствието на домашния уют. Това е приключение за луди глави. Не е за нас тази работа.
- Защо, чичо? Защо пък някой именно от нас да не е подходящ да извърши велики дела? Защо това да не съм аз, а?
- Не ставай смешен! Та това е толкова далеч от тук. Пътят е осеян с толкова опасности и зли същества, бродещи в студения мрак и святкащи с ледените си жестоки очи. Дори да успее някой да стигне и намери съкровището го чака и битка с осем остарели, но все още свирепи дракона, които няма да си дадат златото без бой. Ти си дърводелец, а не боец, синко.
След думите на чичо си, в сърцето на Мигош започна да се надига някакъв порив, нещо го тласкаше да поеме по опасния път, да се прослави. Той започна да премисля живота си до този момент. Не че не му харесваше, напротив, кой не харесва спокоен и щастлив, безгрижен живот! Но нямаше приключение в този живот. Всичко бе ясно – от сутрин откак станеше от леглото, до вечер, когато се прибираше. Докато си тръгваше обратно по пътя към дома, Мигош продължи да размишлява. И после, след години ще се задоми, ще се навъдят няколко малки мигошчета, той ще пусне корем, ще улегне още повече и край. Иди търси тогава приключения, дракони и съкровища! Сега му беше времето. Сега имаше шанса. А ако случайно не се върнеше? Е, какво пък. Нямаше да жалеят чак толкова сърца за него. Близките ще потъгуват, ще им мине. Съселяните пък щяха да си намерят друг майстор дърводелец. И тъй решението почти бе взето. Само едно му тежеше на сърцето. Не искаше да тръгва сам на път, искаше му се да вземе някой верен другар. Така пътят щеше да е по-лек, а несгодите, когато са споделени, не изглеждаха толкова големи. Но кой щеше да се съгласи да изостави селцето си и да тръгне с него по дългия и труден път?
- Еех, ще му мисля на сутринта. – рече си Мигош и се прибра уморен от мисли в малката си къщичка.

На другата сутрин в дома на малкия дърводелец кипеше оживление. Той търсеше една стара карта, която подробно чертаеше пътищата към северните земи. Тъкмо бе открил стария меч на баща си, който не бе използван за нищо полезно – само стоеше в сандъка с вещи, които Мигош бе донесъл от родния си дом и които до момента не бе употребявал за каквото и да било – когато на вратичката се потропа и без да изчака отговор гостенинът влезе. Мигош се обърна почти сигурен кой е посетителят. Очите му съзряха Сатомай, който стоеше на прага и се усмихваше весело. Приятелят му вдигна ръка за поздрав и рече:
- Ехей, ранобуднико. Как я караш днес? Минах през работилницата ти да те питам за съня ти. Но като видях, че там те няма дотърчах право тук. Е, разправяй. Ходи ли при чичо си и какво ти каза?
- Каза ми. Такива неща ми каза, че още ме болят ушите.
- Не думай! Е, разправяй. Слушам те.
Мигош разказа за целия разговор с чичо си, за приказната историята, за всичко. Сатомай слушаше и се дивеше на чутото. От време на време викваше по някое “брей, брей, брей” и цъкаше с език или пляскаше изненадано с ръце.
- Чудна история, да се не начуди човек! Брей! Повярва ли му за онзи магьосникът?
- Чичо ми досега не ме е лъгал. Трябва да му вярвам.
- Ти не си за тая работа. Объркал си се нещо. Право ти е казал чичо ти.
- Защо всички мислите, че съм някакъв страхливко, който си стои вкъщи и дялка разни дървени боклуци? Щом съм сънувал това знамение, значи съм аз!
- Не ми изглежда нормално.
- Какво? Да тръгна на пътешествие, да открадна златото от дъртите дракони, които или са измрели досега, или са ослепели и оглушали.
- Добре знаеш, че драконите живеят много дълго.
- Но и историята не е от вчера. Минали са стотици години. Единият от драконите даже е бил ранен. Може и да е умрял.
- Но дори да е умрял остават още седем дракона. А само един от тях може да унищожи селото ни за секунди. Какво остава за седем чудовища и то срещу джудже като теб.
- Джуджетата са по-малки от нас. Знаеш го.
- Е, да! Ама берсерките са високи колкото двама рамкинина, а драконите сигурно колкото стотина.
- Виж, Сатомай. Решил съм. И карта си намерих. Ще взема храна, разни сечива. Дори меча на татко. Ще се екипирам добре.
- Как? – попита с насмешка приятелят му. – С тоя заешки кожух? Там на север е толкова студено, че ще ти замръзне големия приключенски нос.
- Няма. По пътя ще си набавям каквото ми е необходимо. Все да има работилници по ония земи.
- Мигош, ти сериозно ли си решил да се заемеш с тая работа? – в гласа на Сатомай вече нямаше насмешка. Очите на човечето бяха загрижени.
- Да. Твърдо съм решил и след ден-два заминавам.
Приятелят му въздъхна и седна на близкото столче. До него се приближи заекът Треско и запръхтя. Сатомай се наведе, положи зайчето върху краката си и почна да го гали. Главата на рамкинина бе клюмнала. Щеше да остави приятеля си да тръгне на труден и опасен път? Щеше да го остави, да го хванат някакви лигави и гадни гоблини, или някой остарял дракон да го вледени с дъха си? Щеше да остави Мигош да влачи самичък цялото злато обратно по дългия път към дома?
- А, не! Тая няма да я бъде! – викна той на глас и стресна дърводелеца, който се бе навел в сандъка и сепнато трясна главата си в капака му. – Не знам какво си си наумил, драги, но тръгвам с теб.
- Ама...!
- Никакво “ама”! Как така ще те изоставя!
- Но семейството ти? Какво ще кажат роднините ти?
- А твоите? Да не си ги питал? Тръгвам с теб и толкоз!
Мигош се зарадва на думите на Сатомай, но опита отново да го разубеди. Човечето обаче остана непреклонно.
- Кой ще те пази ако не аз? Пък и ти си толкова завеян, че дори да ходиш по златото, пак няма да го откриеш.
- Сатомай, приятелю! – викна Мигош и прегърна верния си другар. – Ама наистина ли?
- Наистина! После ще отидем вкъщи да видим какво полезно нещо ще открием из вехториите на Сатомай.
Двете човечета задружно започнаха да стягат разни неща за път...