Намерих това в една тетрадка на тавана. Писал съм го към края на 2000 г.
Сега като го четох ми изглеждаше адски детско. Въпреки това го поствам с минимални корекции (главно синтактични). Харесва ми и толкоз, advanced critics discouraged 
Не е завършено и вероятно няма да бъде. И за финал в прелюдията - по онова време явно съм бил много запален по двама руски автори, целия разказ прилича на една тяхна творба. Ако познаете авторите и творбата (пишете ми на ЛС!) печелите шоколадче 
enjoy
<div align="center">Градът</div>
Смъртта ме гонеше по петите. Беше на броени крачки зад мен, а аз тичах с всички сили. Обстановката беше крайно враждебна. Ако искаше да оживее човек тук, той би трябвало да проверява внимателно всяка своя стъпка, да има очи не само на гърба си, а и във всички посоки.
В този момент аз пренебрегвах всички разумни правила на Водача, като тичах. Гледах само къде стъпвам. Всеки момент от страни можеше да ме връхлети някой от ужасите на града. Но в момента единствено значение имаше сянката зад гърба ми, която ме гонеше неумолимо. Мозъкът ми беше скован от панически страх, нещо което не бях изпитвал никога до сега. В този момент направих съдбоносна грешка - обърнах се за да видя разстоянието което ме делеше от сянката. Нищо не се случи. Тя беше на десетина крачки назад - черна сянка, която човешкото съзнание би оприличило на човек под чаршаф. Но аз не познавах човек, който можеше да внушава такъв ужас, нито бях чувал за чаршафм който понижаваше околната температура с десет градуса.
Време за подробни оглеждания нямаше, обърнах глава само за една десета от секундата. Тогава преследвачът ми изчезна. Не се стопи във въздуха, нито се скри някъде, просто в един миг ме гонеше, в следващия зад гърба ми нямаше нищо.
И тогава се появи камъчето, което ме преобърна. Ударът в асфалтираната улица ме върна в действителността. От двете ми страни се издигаха високи безлюдни блокове. Безлюдни откъм хора. Откъм убийствени чудовища бяха пренаселени. В същото време осъзнах къде лежах - на пътя през нощта. Ужасът отново се надигна в мен и под адреналиновото въздействие издрапах на тротоара за един миг. Точно навреме - зад мен нещо с размазани от скоростта очертания профуча по шосето. Не знаех какво е. Знаех само, че щеше да ме размаже, ако се бях заседял още секунда.
Без да губя време се шмугнах в най-близкия вход. Положението беше същото, но поне нямаше небе, от което да очаквам атака. Включих фенера си. Сградата беше белязана от времето. Столетията бяха откъртили една стена и бяха срутили асансьорната шахта. Но стълбището заринато с боклуци, си беше на мястото. Усетът ми на Водач ме поведе натам. Третия етаж, стаята в ляво. Вратата се отвори при първото бутване.
Когато влязох вътре страхът и напрежението ме напуснаха. Обзе ме едно такова безметежно чувство. Разбрах къде съм попаднал. Въпреки че Градът беше място, сякаш направено да убива, в него имаше спокойни островчета. Местенца, където човек може да се чувства добре и където нямаше да бъде изяден от нищо в продължение на няколко часа. Подобни аномалии бяха редки, но сигурни. Това беше тайната на Водачите. Нашето шесто чувство откриваше заслони. Според някои, тези аномалии сами отиваха при Водачите. Както и да беше нямах нищо против докато разчиствах околния боклук, за да си направя място за спане. Факт беше, че без Водач никой не можеше да оживее в Града за повече от няколко часа. Моят рекорд за дълъг престой беше четири дни. Ако бях заклещен тук можех да изкарам и седмица благодарение на инстинкта, стига да имах храна. Нея трябваше да си я нося отвън. На това място нищо не можеше да се пие и яде. Бях чул за човек, който останал без провизии и пил вода от някаква чешма наблизо. Той се кълнял, че водата била кристално чиста на вид и джобния му анализатор не откривал никакви токсини в нея. Седмица след като се завърнал в цивилизацията вдигнал температура и коремът му започнал да се подува. Накрая се пръснал. Цял ден остъргвали човека от стените. Нелепо, но подобен случай не беше изключение. Имаше десетки такива.
Унесен в такива мисли потънах в сън.
Събудих се от странен шум. Нещо драскаше по вратата и в този момент разбрах, че гаранционния период на моето убежище беше изтекъл.
Бях набелязал другия изход. Терасата. Скочих на там и погледнах надолу - имаше десет метра до земята. Немислимо за скок... изкълчен глезен или счупена кост беше равнозначно на смърт. Но бих могъл да се спусна по дървото, което растеше малко в ляво. Върнах се за да взема багажа си. Аз и моят Търсач бяхме напълнили една торба с разни полезни джунджурии, които можехме да продадем в нормалния свят. После един караконджул му беше откъснал главата. От тогава се мъчех да се измъкна от Града - без Търсач нямаше какво да правя повече тук.
Драскането по вратата беше станало истерично и това ме направи още по-решителен. Метнах платняната торба през рамо и скочих през ниския парапет на терасата. Дървото нямаше листа и твърдита като камък кора жулеше ръцете ми докато слизах надолу. Премятане през клона, стъпване на следващия, скок на долния и бях долу на твърда земя. През деня. Беше се съмнало. Зарадван тръгнах през тесните улички между блоковете. Нощните чудовища бяха отстъпили ред на дневните, които не бяха чак толкова опасни. До обед можеше и да изляза от този свят на ужасите. Ако не ме задържеше нещо непредвидено. Като таласъмите отпред, например. Спрях се на място. Няколко кофи за боклук... и три космати същества между тях, напълно противоположни по размери. Едното беше набито и дебело, другия - дългуч, по-висок от мен, но два пъти по-тънък и третото - някаква топка козина, търкаляща се по покритата с прах уличка. Първото се разхили и от устата му потече тънка ивичка лига.
Хич не се и замислих. Извадих плазмения пистолет и дадох три изстрела. От пет метра нямаше как да не уцеля. Съществата се разлетяха в облак от косми, кръв и карантии. С повдигнат дух от лесно преодоляната спънка продължих напред.
Изведнъж се озовах в полето. Градът беше зад мен. Бях се измъкнал. Когато го осъзнах закрещях от радост. Не можете да разберете какво чувство изпитва човек, когато прекрачи границата между два свята... в задния няма минутка спокойствие, сетивата ти са напрегнати до максимум, за да разбереш дали това отпред е врата или уста на Дебела Землянка... място където може да ти падне метеорит на главата или собствената ти сянка да тръгне срещу теб... и света отпред - свят, където всички животни можеха да се намерят в енциклопедията и важаха законите на физиката. Усещането е прекрасно!
Кръчмата на Джо беше страхотно място. От край време всички ходеха там. Ако ти трябва някой човек отиваш там и чакаш да дойде. Всички живеещи в радиус от един ден път идваха тук поне три пъти седмично. С изключение на хората отиващи в Града. Тях ги погребваха предварително, защото не се знаеше дали ще ги върнат с всичките им части за свястно погребение. Мен бе бяха погребвали поне двайсет пъти.
След като разпространих новината, че си търся нов Търсач, отидох при бармана да завъртим търговийка.
- Здрасти, Джо. - казах му аз.
- Още си жив. - констатира той. - Как върви в Града?
- Все същото. Виж какво нося.
Започнах да вадя нещата от торбата и да излагам офертите си.
- Какво ще кажеш за този кохерентен високочестотен поглъщател? Искам трийсе кинта.
- Изглежда ми захабен... Давам двайсе.
- Двайсе и пет и е твой!
- Става.
Общо взето така протече сделката. Оставих най-интересното за накрая. Показах му системата от нанизани сфери с различна големина. Беше ги намерил Найл - бившия ми Търсач. И той имаше Инстинкт, но насочен в друго измерение. Той усещаше кое е ценно и каква стойност има. Когато намерихме сферите очите му светнаха. На мен предмета не ми приличаше на нищо. Той беше казал загадъчно:
- Пази го като очите си. Това нещо... Ти няма да разбереш... Трябва да го почувстваш! Това е ключът!
Мен ако питате и той самия си нямаше понятие за какво става въпрос. Просто вътрешното му чувство беше по-силно.
- Изглежда ми интересно,- рече Джо след бегъл оглед.- Какво е?
- Има си хас да не знаеш! Стотачка и е твое. Правя отстъпка като за приятел. - пуснах в ход блъфа си.
- Айде бе. Не знам, кажи ми.
Джо или беше също толкова невеж като мен или се преструваше по-умело. И двете не бяха изключени, обърках се.
- Карай, ще си намеря друг купувач. - пуснах малката играчка в един от джобовете на наметката си, леко разочарован.
Преброих спечеленото богатство от всичките предмети. То наброяваше малко над двеста кинта. Напълно достатъчно, за да се издържам в течение на месец, само че нямах намерение да си седя на дупето цял месец. Исках възможно най-скоро да се върна в пещерата на караконджула, който уби Найл, не заради друго ами заради една странна рисунка, която мернах бегло. Какво да се прави - предчувствието на Водача!
Нечия тежка ръка падна на рамото ми. Огледах се. Тя принадлежеше на човек, който ме гледаше отгоре на долу. Освен това беше и атлетичен. Черна тениска с някакъв надпис на отдавна забравен език беше в тон с черната му къдрава коса. В погледа му имаше нещо, което казваше "Махай се, дишаш ми въздуха". Това леко ме стресна.
- Мисля че имам работа с теб. - рече ми той.
Удостоих го само с вдигане на вежда.
- Ти търсиш мен, аз търся теб.
Обърнах се на стола към него.
- Извинявай, познаваме ли се?
Трябваше да се внимава при разговор с хора с подобно телосложение. Особено в затворени помещения като това.
- Кент. Търсач. Вече да. - той ми подаде ръка, която стиснах. Моята се изгуби в неговата.
- Лио. Водач.
Хората в бранш като този, чиято професия се назовава с главна буква имаха само по едно име. Повече не им трябваха.
- Знаеш защо съм тук. Ще работим ли заедно?
Замислих се. Изглеждаше ми силен и може би, умен. Но беше прекалено голяма мишена.
- Ела отзад.- рекох му и тръгнахме към двора на бара. Пътьом взех пет бутилки от една току що изоставена маса.
Дворът беше малък. В дясно имаше един очукан пикап, пълен с пластмасови каси. В ляво беше бунището на заведението - една камара боклук, който може би седеше тук от век и веков. Отидохме по-нататък на по-широко и сложих бутилките на земята в отдалечаваща се редица. Редих ги през два метра.
- Това са скартове. - рекох аз след като се изтеглих зад Кент. - Какво ще направиш?
Светкавично движение, последвано от изстрел и най-близката мишена се пръсна. Следващите четири гръма прозвучаха като един. Строшени стъкла се разлетяха навсякъде.
- Добре, точен си.- констатирах аз.- Само че имаш един пропуск. Скартовете са далекогледи и прицела от далеч им е по-точен. Докато оправи най-близкия, последния щеше да те окъпе с киселината си.
- Да бе. За толкова малко време скарта няма и да разбере от къде му е дошло. - лека усмивка се появи на лицето на Търсача.
- Ако бяха пет - да. А ако беше попаднал на глутница от двайсетина?
- Тогава щях да превключа на разпръсната стрелба.
- Ами ако се случи да съм в огневата ти линия?
- Ако си попаднал между мен и скартовете значи си толкова тъп, че заслужаваш да умреш.
Пича уцели право в целта.
- Добре, Кент, навит съм да работим заедно.
- Да те видим и теб. - усмивката му стана още по-широка.
Вечерта бяхме в Града. Планирах да го поразходя около Площада на уморените сърца, където обикновено имаше сносна плячка. Бяхме на две преки път от него, когато остър писък прониза въздуха. Има разлика между писък и писък. Повечето хора могат да разпознаят уплашен вик. Точно такъв беше и този... Но никой Водач нямаше да се остави да бъде подмамен толкова лесно. В небето съзрях мъничка точица. Тук птици нямаше. Единствените хвъркащи неща през нощта бяха Летящите гущери. С времето еволюцията си беше поиграла с тях, превръщайки ги в ад за небрежния човек. Странното нещо в Града беше, че животните не се изяждаха едно друго. Нападаха само хора. Но Летящите гущери - монополисти на въздушното пространство, налитаха на всичко.
Надявах се да не сме ние причината за бойния зов преди малко. За всеки случай се скрихме под терасите на един блок. След малко щеше да се появи цялата глутница на онова горе и ако ни беше видяло животът ни щеше да се усложни много.
- Искаш ли да го сваля? - пита ме Кент, на което само кимнах.
Измъкна от някъде едно пушкало, което се разгъна в ръцете му и се появи оптика. Бързо прихвана целта и дръпна спусъка. Реактивния куршум излетя със свистене и след малко Летящия започна да губи височина и се понесе в свредел. Един по-малко.
А иначе това със Инстинкт-а - попадение в десетката. Жалко че няма да го довършиш...
)
