" As I was going up the stairs
I met a man who wasn't there
He wasn't there again today
I wish I wish he'd go away "
_______________________________________________________________________________



Силуета стоеше облян в светлината на сянката на уличната лампа. Стоеше безпричинно съсредоточено, леко отпуснато или вдървено, загърнат като сянка в светлия си балтон от тъмен плат. Ослушваше се непринудено, оглеждаше бегло, или пък съсредоточено, постройките около неговото несъществуващо съществуване. От всички посоки нищото го следеше с безчувствен интерес, очаквайки неочакваното да се случи. Затаил дъх беше въздуха, свистейки хаотично във всички посоки, в очакване, и той, на невъзможната вероятност то да стане реалност.
Раздвижи се той с бавната крачка на забързал пешеходец, и напусна светлината на мрачната лампа, потъвайки във тъмнината на безоблачната нощ. Стъпките му отекваха безшумно, докато ходеше по меката калдъръмена настилка на изтормозената от тъмата улица. Ходеше и току сбърчваше неспокойно чело в спокойна гримаса, замислен над проблемите на елементарното си съществуване.
Посрещна го друг различен господин като него, също така наметнат с тъмата на светлия си балтон от тъмен плат. Посрещна го и го отмина без да спира, разказвайки му безгласно своята история за тъжната радост от несъществуването си. Продължи и той по пътя си, със стъпки кънтящи, но нечути, по каменната настилка на разкаляната улица, силно въздишайки безшумно, поемайки свободно от немирния въздух.
А силуета отпреди продължи, все така немирен, да ходи смирено под ромолящите сълзи, да мисли безкрайно над тихите стонове на собствената си невидима душа, да я съзерцава под чистото було на собствената си тъга, и да стои. Да стои и да чака облян в светлината на сянката на уличната лампа.

Видя го там стоящ във нищото, от един широко отворен малък прозорец, глуповато изглеждащо интелигентно момче и засмя се безмълвно на ум. Помисли си колко ли щастлив е този нещастно изглеждащ силует и бавно побърза да заключи, че е тъжен всъщност той. Усмихна се без гримаса отново и прибра си главата обратно, на момента забравил за тъжния силует, който така се радва на тъмнината. Забрави запомняйки завинаги за него, затвори широко отворения малък прозорец, и се сви на топло под завивките на студеното си легло.
Господина със светъл балтон от тъмен плат също го видя, и се съсредоточи бегло над образа на момчето, стоящо вяло и усмихнато в рамка. И стоя дълго време така, втренчен в нищото на надеждата, но тя не се сети за вечния спомен на другата пак така светла вечер, нито на по-другата, нито пък видя мрачния силует чакащ в светлината на сянката на уличната лампа, весело отчаян и все така умислено ходещ неангажиращо по меката настилка на кварталната улица.

Ем Екс, добре написано, определено беше пълно и ярко обрисувано всичко. Лично слагам 6 за стил.

Само дето нещо не можах да схвана смисъла, ако разбира се е имало такъв, защото ти май почва все по-често да пишеш теми без смисъл. И моля те, прави разликата между "теми без смисъл" и "безсмислени теми"! Може би си се опитал да обрисуваш живота на "малкия човек", който "несъществува" за никой, освен за себе си. Може би си се опитал да покажеш как възприемаме другите хора, хората, с които се разминаваме ежедневно на улицата и за нас те са "несъществуващи". Може би си се опитал да обрисуваш едни такива "несъществуващи" хора, какви щяха да бъдат и какъв щеше да е техния живот. А може би си се опитал да направиш и трите неща, може би никое от тях... Не знам, не мога да го разбера.
А може би трябва да го почувствам! Да, благодарение на не малкото описания и т.н., почувствах всичката обърканост на нещата, на героите и на случващото се. Да, точно "обърканост" ще го нарека, защото всичко тук е едно недоразумение, породено от пълната несъвместимост на 80% от словосъчетанията в разказа. Усетих пълната обърканост и абсурдноста на всичко това.

А може би пък и нищо не съм схванал, нито от идеята, нито от експресивноста на написаното. Все пак може би пропитият ми от логика разсъдък не може да обхване и разбере написаното, може би...

От много време се чудя... какво им има на Несъществуващите?
Защо само Рекс?
...
Не се стърпях да я вдигна...

Щото е странно бе човек, как защо, щото е странно.

Екс, колко от юзърите на сегашния форум смяташ, че могат да харесат, камо ли да разберат нещо подобно? Разбира се, има ги някои по-умни такива, предимно от по-старите юзъри, но много добре знаеш, че повечето от тях отдавна вече не четат нещата тук.
И все пак жалко, наистина!
Все повече и повече започвам да се замислям дали има смисъл да се постват вече разкази тук?!?!? И ми се иска да си намеря/им друго поприще за писанията ни.

Всичко е относително....Един изключитлно обобщителен и същевременно конкретизираан през очите на вселената образ за една съвсем случаина и в същото време неизбежна отвъд нашите разбирания случка......Ако съм преумял творението ти правилно целта ти е да покажеш само и единствено че когато човек не вижда едно нещо или то е само фиктивно и нереално то там обектите и деиствията премат формата и характеристиките които ние пожелаем...Там водата е суха,мрака е светъл а шума е притихнал..Там само ние сме господари и само ние орпеделяме,създаваме и намираме смисъла в думите и и деиствията..интересното е..Какъв е бил за теб смисъла от тази случка....Дали тя не е просто твоя начин да покажеш че в света на твоето съзнание...на съня на малкото глуповато интелигентно момче прегради са единствено границите на собственото му въображение.....