Заглавие: ЕДИНСТВЕН ИЗХОД Публикувано на: 24 Май 2005 19:06
ЕДИНСТВЕН ИЗХОД
Винаги бе обичал животните. Дори сега, докато мечката яростно удряше по дъсчената врата, а страхът бе сковал тялото му, той продължаваше да таи в себе си симпатия към разярения звяр пред къщичката. Зловещият рев на мечката накара Гари Лий неволно да се отмести стъпка назад, до прозореца срещу вратата. В момента това бе най-отдалеченото от мечката място в къщата.
Едва ли това ще е от някакво значение, когато разбие вратата и нахлуе. Едиственото й препятсвие преди да ме разкъса ще е голямата работна маса, отрупана със снимки, преносим компютър, фотообективи и друга снимачна техника.
Тези мисли профучаха през напрегнатия мозък на Лий за части от секундата, но оставиха трайна следа в подсъзнанието му и породиха появата на зловеща картина в съзнанието му. Мечката разбива вратата и нахълтва вътре; той се опитва да отвори прозореца, но дръжката заяжда и не успява; дори да го счупи, очаква го непреодолимо препятствие – решетъчния прозорец с брава, ключа за която не е у него; мечката се приближава, качва лапите си на масата, крехките й дървени крака не издържат на осемстотинкилограмовото чудовище и се трошат, издавайки ужасяващ звук, който дълго след това кънти в главата му. Той не престава да прави опити да отвори проклетия прозорец, но и сам разбира безнадежността на положението си. Мечката е само на два метра от него. Приближава.
Тръсна глава. Сега не му трябваха такива мисли. Паниката бе най-големия му враг, не мечката.
А като си помисли само как започна всичко...
- - - - - - -
Невинно позвъняване в офиса му в Ню Йорк бе причината сега да се намира на това забравено от бога място в Аляска. Заедно с група специалисти, колеги, трябваше да направи снимки на флората и фауната на остров Кодиак, и по-специално на кафявата мечка, чиято разновидност се срещаше само тук. Тя беше застрашен от изчезване вид, защитен от закона с редица наредби, които гарантираха продължаването на съществуването й. По последни данни на острова имаше между 15 и 20 мечки, повечето от които твърде стари за разплод.
Пристигнаха тази сутрин с чартърен полет, осигурен от списанието, което поръча снимките. Плащаха добре и осигуряваха отлични условия за работа – това не може да се отрече. На малкото летище ги чакаше кола, която по класен път ги откара до малката къщичка, в която в момента Гари Лий бе хванат в капан от огромна кафява мечка. Разтовариха багажа, хапнаха, починаха и се захванаха за работа. За днес бе предвидено да направят първоначален оглед на месността, за да решат върху снимките на кои обекти да се съсредоточат през следващите дни. Набелязаха си няколко прекрасни пейзажа и се разбраха на другия ден да станат в пет, за да могат да направят няколко снимки на фона на изгряващото слънце. Надяваха се на ясно небе.
На два пъти се натъкнаха на мечка. Първия път я видяха от 50 метра. Имаха късмет, че бе сита. В противен случай вероятно щеше да ги подгони и щеше да се наложи да използват пушките с приспивателни инжекции. Не им се искаше да раздразват мечките още от сега. Плануваха да останат поне седмица. Другата мечка която видяха, бе доста раздразнена и те побързаха да се отдалечат от нея. Томи Афстроук каза, че е женска и вероятно има малки за гледане. Мечките раждаха от една до четири рожби и ги гледаха цели три години. Невинаги бе лесно на майката да им осигури необходимата храна. Ранните студове, причинили замръзването на река Кодиак допълнително усложняваха прехраната на мечките. По това време на годината рибата бе тяхна основна храна. До зимния им сън оставаха още няколко седмици. Разбрахме се да не излизаме навън без пушка, за в случай че ни нападне разярена мечка.
Към пет започна да се смрачава и групата се прибра в къщичката да се сгрее. На половин час път с кола ги очакваше тризвезден хотел с резервирани стаи. Къщичката служеше само за работа и имаше само едно легло - при това неудобно - според някои, успели вече да се изтегнат на него. На Гари Лий обаче явно му харесваше, защото изяви желание да остане в къщичката през нощта. Всички познаваха навиците на Гари Лий и затова не се учудиха на поредната му прищявка. Постоянно му хрумваха щури идеи и никой не можеше да го спре да ги осъществи. За него щеше да е голямо приключение да остане да спи сам сред пустошта. Каза, че така ще се концентрира по-добре в предстоящата работа и ще усети духа на Аляска, за да го улови после на снимките си. Приятелите му се изсмяха дружелюбно, пожелаха му лека нощ и в шест потеглиха към кътчето цивилизована земя. Там имаше топла храна, бар и дори рум сървиз. Гари Лий хапна сандвич с фъстъчено масло, салам и кашкавал и се настани в леглото с книга в ръка. Бе я взел от градската библиотека в Ню Йорк. Документално четиво за кафявата мечка. С интерес научи, че някои индивиди достигат тегло от осемстотин килограма.
Към осем часа Гари Лий усети напора на засилилия се вятър в прозорците. Остави книгата и погледна навън. Валеше сняг. Гората, която се намираше на двайсет крачки от къщата, се люлееше в различни посоки. Снегът правеше видимостта нищожна. След един час Гари Лий вече се чудеше дали не сбърка като остана тук, вместо да избере уюта и спокойствието на хотела. Вятърът бе увеличил скоростта си поне двойно, откакто бе почнал да духа, и го караше да е съмнява в устойчивстта на малката схлупена къщурка, в която се бе подслонил. Всеки поглед навън през прозореца го караше да настръхва от естествен ужас. Страховитите звуци, тъмнината и така ясно изразеното в този момент могъщество на природата го караха да се чувства несигурен. Когато чу грохотът на чупещо се дърво, последван от ярка светлина и пълен мрак в къщичката, едва не си глътна езика от страх. Явно падащото дърво бе закачило телеграфния стълб, оставяйки Гари Лий без ток. Въпреки страха, любопитството на Гари Лий надделя. Навлече якето и си сложи шапката. Смело открехна вратата и вътре нахлу вятър, който я доотвори. Свежият въздух ободри Гари Лий за секунди. Сняг навя в къщата. С огромни усилия Гари успя да затвори вратата след себе си и остана на открито в снежната буря. В тъмнината се открои слаб лъч светлина. Бе взел фенерчето преди да излезе. Направи няколко крачки към гората. Не видя стълба. Продължи да върви. Изведнъж чу рев на мечка. Не можеше да е нищо друго. Точно срещу него видя как от дърветата се подава огромен силует, приближаващ се бързо към него. Гари Лий побягна към къщата. Мечката беше по петите му. Влезе в къщата и се опита да затвори вратата, но проклетият вятър бе прекалено силен и му пречеше. Виждаше мечката на два метра от него. Със сетни усилия успя да затръшне вратата и да превърти резето. Миг забавяне можеше да му струва живота. Мечката започна да блъска по вратата с предните си лапи. Гари Лий си я представи изправена, с широко отворена паст, изразяваща недвузначно желанието й. Щеше да го схруска като нищо. Гари се запита, дали това е майката мечка, която бяха видяли през деня. Ако бе така, то тя смяташе да нахрани с него не само себе си, а и малките си рожби. Как ли щеше да разпредели тялото му между малките мечета? Краката на едното, ръцете на друго, главата, туловището на останалите… Повдигаше му се като си помисли.
- - - - - - -
Тръсна глава. Сега не му трябваха такива мисли. Паниката бе най-големия му враг, не мечката.
Огледа се. В тъмата не виждаше много, а фенерчето бе изчезнало някъде. Вероятно бе паднало навън, докато тичаше към къщата. В главата му обаче се беше запечатала обстановката в стаята и знаеше къде се намира всяко нещо до най-малката подробност. Отиде до телефона и вдигна слушалката. Чак когато чу тишината в нея, се сети, че няма ток. Посегна към радиостанцията в раницата. И тя не работеше. Провери батериите като ги докосна до езика си. Бяха изтощени. Естествено! За първи път в живота си наистина спешно се нуждаеше от радиостанцията, а тя не работеше! Получаваше се като в проклет филм! По дяволите!
Добре, добре, успокой се! Какво ти остава?
Пушката!
Грабна я от етажерката до масата, но надеждата му бързо се изпари. Нямаше нито една инжекция!
Господи, защо?!
Къде бяха инжекциите? Сигурно някой ги бе взел по погрешка с останалия си личен багаж към хотела.
Тогава се сети за ловджийската пушка, която бяха взели за всеки случай. Беше бутната под леглото. Взе я, както и малката кутия с амуниции. Разполагаше с повече от двайсет патрона. Зареди. Мислеше да отвори рязко вратата и да стреля в сърцето на мечката. Сетне да се отдръпне назад, докато успее да презареди и стреля отново и отново…
Хей, чакай малко! Така ще убиеш мечката! Ще я убиеш, човече!
- - - - - - -
Гари спа до късно в онзи далечен ден на лятната ваканция. Бе още 10 годишен, на гости на баба си и дядо си в Портланд. Обичаше да ходи там през ваканциите. Закуси към десет часа и излезе от къщи с намерение да отиде до приятеля си Тим на две преки от него. Щяха да се шляят из квартала, както всеки ден; по някое време щяха да покарат колело в близкия парк.
По пътя обаче видя нещо, което го накара да се спре и затаи дъх. На десет метра от него трима големи, както ги наричаше той, измъчваха едно малко кученце. Бездомната му майка бе народила пет-шест преди две седмици. С приятеля си я бяха кръстили Джеси и всеки ден си играеха с нея в прахоляка. Когато роди, почнаха да носят храна и на малките й. Веднага им измислиха имена.
Гари забеляза, че кученцето, което са хванали големите, е Родни. Позна го по бялата ивица под брадичката. Само то имаше такава, и вероятно това бе причината да е любимото му. Неведнъж го бе хранил с мляко и царевични пръчици, които то лапаше още във въздуха.
Единият от големите бе излязъл да мие колата си, а другите бяха дошли да му помогнат и да си побъбрят. Тогава се бе появило кученцето. То просто се бе умилквало в крака на единия.
- Ах, ти гадино мръсна! – бе изкрещял той, хващайки го с голямата си ръка.
Тогава Гари видя кученцето и остана като закован на мястото си.
Сетне голямият се изправи с всичка сила го запрати към земята. Родни изскимтя, но бързо се изправи на крака и побягна. Друг от големите обаче успя да го хване:
- Няма къде да се скриеш помияр с помияр! – каза той и тримата се изсмяха. Това бе най-зловещият смях, който Гари бе чувал през живота си. – Какво да направим с този помияр, а, момчета?
- Да го вържем за някоя гума на колата и да подкараме! – предложи най-масивният от тримата.
Предложението му се прие с одобрителни възгласи и нова доза от онзи гаден, жесток смях.
Гари не чуваше какво си говорят, но виждаше лицата им, които недвузначно говореха какво смятаха да направят. Въпреки това Гари не помръдна от мястото си. Бе прекалено шокиран от видяното. Наистина ли съществуваха толкова жестоки хора, питаше се той. Защо им трябва да убиват малкото беззащитно кученце. Мъничкият Родни. А и всъщност, дори да се намесеше, какво можеше да направи срещу трима големи? Най-много да си изпроси пердаха.
Внимателно наблюдаваше как връзват Родни за задната дясна гума на колата – шевролет на старо. Един от тях се качи в колата, а другите останаха да гледат какво ще се случи с кученцето. Имаше малък спор около това кой да кара, тъй като всички искаха да гледат. Тъй или иначе колата потегли. Миг след като Лесли (така се казваше момчето) натисна педала на газта се чу смразяващ звук – пукането, направо сплескването на череп. Изпращяха и кости. Кръв бликна отвсяка цепнатина по тялото на кученцето. Очните му ябълки изхвръкнаха от орбитите си. То дори не успя да изскимти. След малко се образува локва кръв, която още няколко седмици щеше да се личи по паважа. Големите се смееха.
Гари бе разярен и хукна към големите. Сълзите вече се стичаха по бузите му. Скоро прераснаха в истински рев, които изразяваше безсилието му да върне нещата, да предотврати случилото се. Сега му оставаше единствено да плаче и да удря с малките си юмручета по краката на големите. Те нито за миг не престанаха да се смеят, дори напротив – стана им още по-весело. Лесли, който вече бе излязъл от колата, не се поколеба и бутна Гари на земята:
- Изчезвай, пикльо! Ако не искаш да ти се случи същото като на помияра!
Същият ехиден смях, който остана да кънти още дълго в главата му. Сълзите дълго останаха по бузите му преди да изсъхнат и да ги отмие с вода. Никога нямаше да забрави този ден.
Вероятно някъде дълбоко в подсъзнанието му тази случка бе определила бъдещата му професия. Да бъдеш фотограф означава да обичаш природата, толкова да я обичаш, че да я съзерцаваш с часове наред, а после да желаеш да я покажеш на всички хора по земното кълбо, като я увековечиш в снимка. Фотографите само съзерцават природата, не й се бъркат, не й вредят по никакъв начин. Поне не и добрите. Години по-късно Гари Лий щеше да се смята за един от тях.
- - - - - - -
Хей, чакай малко! Така ще убиеш мечката! Ще я убиеш, човече!
Не можеш да го направиш. Кой ти дава правото да идваш в това райско кътче, където природата е наистина девствена, и да я рушиш, убивайки едно от чадата й. Кой ти дава това право? Пушката ли? Нека играем честно. Природата те е създала без пушка. Но пък ти е дала мозък. Чрез него ти измисляш пушката и ето, че вече е в ръцете ти – аз съм най-могъщото същество на света! Мога да убия всяко друго създание на природата! Бум-бум! И готово! Но това не е правилно, нали? Категорично да! Не помниш ли – фотографът съзерцава природата, не й вреди. Като фотограф аз трябва да съм наясно с всички рискове, които ме очакват, идвайки на този остров. Нападението от мечка е един от тях. Ами какво щеше да стане, ако всеки почнеше да убива мечките, когато го нападнат? Щяха да изчезнат! Това не е честно! Ти си на тяхна територия! Не всичко е за тебе, човеко!
Вземи например кафявата мечка. Кодиакската кафява мечка съществува единствено на този остров. В момента съществуват едва двайсет индивида. Преди да обявят територията за резерват се е унищожила 90% от популацията им. Мечешката кожа е доста ценна стока. Пред вратата ме чака една майка, която има да се грижи за няколко малки мечета. Ако я убия, най- вероятно малките също ще загинат. Така убивам не една, а няколко мечки. Повечето от останалите индивиди са стари. Дявол да го вземе, с едно натискане на спусъка може да залича този вид от лицето на земята. Не искам да съм отговорен за такова нещо. Цял живот ще ми тежи на съвестта. Освен това от този вид има само двайсет в света, а от хората има шест милиарда. Моята смърт ще е нищожна в сравнение с тяхната. Да не говорим, че мечката е в пълното си право да търси храна за себе си и за малките си. Никой не те е карал да идваш тук. Ако си беше стоял кротко в Ню Йорк сега това нямаше да се случва. Но не! Дошъл си, преценил си рисковете, сега не може да се отмяташ и да вадиш пушката! Това ще е измяна, най-долно предателство спрямо природата и собствените ти принципи!
Нямам право да използвам оръжие. Ако успея да се измъкна по друг начин – добре, но без проклетата пушка!
Гари Лий върна пушката под леглото.
По дяволите, дали ще съм достатъчно силен?
Взе кутията с амунициите, отвори прозореца и изсипа всичките патрони през решетката. Потъвайки в снега те изчезнаха безвъзвратно от погледа и съзнанието му.
Единственият изход, който виждаше сега, бе бягството. Трябваше само да отвори решетъчния прозорец и да тича. Знаеше, че едва ли има някакъв шанс, тъй като мечката веднага щеше да го надуши и да тръгне след него. Но имаше ли избор? Поне нямаше да стои и да чака смъртта. Нямаше да я приеме така лесно.
Взе ключа, закачен на един пирон до вратата и отвори прозореца. Слава богу, не заяде. С един скок се озова навън. Вятърът продължаваше да духа силно, снегът не бе спрял да вали и бе натрупал около трийсет сантиметра. Трудно щеше да се придвижва. Така или иначе побягна през гората зад къщата. Под дърветата снегът и вятърът бяха малко по-милостиви към него, но трябваше постоянно да внимава да не се забие в някое дърво. Това би било много смешна смърт. Да бягаш от смъртоносната паст на кафява мечка, а да си разбиеш главата в някакво дърво.
Не бе изминал и десет метра, когато чу ужасяващия рев на мечката. Успя да обърне главата си за миг и я видя – бе на петнайсет метра от него, но бързо скъсяваше дистанцията. Отлично знаеше, че, макар и тромави, мечките са много бързи, когато се наложи и могат да тичат с над 50 км/ч. Продължи да тича, въпреки всичко. Помисли си, дали да не се покачи на някое дърво, но бързо отхвърли тази неразумна идея. Някои мечки могат да се катерят по дърветата, а дори и тази да не можеше, горе освен да замръзне друго не можеше да му се случи. Щеше да се окаже в капан.
Високият сняг му пречеше да тича бързо, а мечката приближаваше. Имаше чувството, че е само на два метра зад него. Обърна се и видя, че е на не повече от четири. Въпреки това нямаше шанс. Знаеше го отлично, но инстинктът му за самосъхранение не го оставяше без сили и той продължаваше своя отчаян бяг.
Миг по-късно малка преспа го накара да издигне крака си повече отколкото бе безопасно и той залитна в снега. Нямаше наранявания и той опита да стане, но вече бе късно. Мечката се нахвърли върху него с настървение.
Последната му мисъл бе свързана с Родни.
София
21. 1. 2000
___________________________________ Ако още днес не спрете,
скоро всички ще умрете!
Аз съм ви предупредил!
Пениуайз, приятел мил
|